Книжарниците в 24 страни вече я продават успешно
Последните вълни в края на лятото изхвърлиха нов литературен бисер – романът на хърватката Наташа Драгнич “Всеки ден , всеки час”. Книгата излиза първо на немски поради естествената среда , в която авторката живее – 17 години в Германия я делят от любимия Загреб , но не и от здравата далматинска традиция в писането. В творбата й се носи полъха на средиземноморски сонет.
Темата очевидно е нещо повече от литературна мода, може би бъдещ културен феномен като “изгубеното поколение”.
Художник и актриса мъчително преоткриват детската си любов, чрез умозрителни диалози , приливи и отливи , изгреви и залези, роли и картини. Тази история силно напомня бестселъра на италианеца Паоло Джордано “Самотата на простите числа” и хитовият роман на англичанина Дейвид Никълъс “Винаги в същия ден”.
За какво всъщност говорим? Днес, в ХХІ век, се пише за страха от общуване. И трите книги сякаш произлизат една от друга със своята фрагментарност, със сценичната си образност, с езика близък до медийния жаргон и рекламата . Всеки от героите им представлява едно объркано чувство , което търси израз в продължение на години. Отношенията им се развиват “дистанционно“, отмервайки времето чрез имейли и телефонни разговори. Те са форми чужди на интелекта си, лишени от отговорност, целеустремени единствено в желанието си да бъдат нечий обект.
“Всеки ден, всеки час” внася нов елемент в това мултиплициране – децата на “паралелните хора”. Заради тях романът остава с отворен край и с една плаха надежда в читателя – че все пак любовта някой ден ще намери приемственост.