Боян Болгар: Къде е тази скъпа свобода?

„Себеразкриване. Размисли и откровения“

 

Същинското ми запознанство с Боян Болгар дойде при работа ми с архива му в Националния литературен музей, дарен от сина му Димитър. Истинската радост обаче дойде, когато в отдавна разкъсан пощенски плик, намерих повече от 200 малки листчета, датирани от писателя като дневник и изписани със ситен, но четлив почерк.
Те съдържат наблюденията му преди всичко върху живота на обществото и обхващат доста дълъг период – от 1933 до 1948 г., въпреки че някои години въобще липсват, други са представени само от една записка. В тях е истинското саморазкриване на писателя, който е написал това „всичко, що мисля”. Подредени като в дневник, те разкриват интимните му преживявания, съмненията и радостите. Всички тези ръкописи са достатъчни, за да представят в неочаквана оптика личността Боян Болгар . Сигурна съм, че читателят на записките ще ги приеме противоречиво – понякога ще аплодира, друг път ще поиска да оспори казаното. Но нали и писателят непрекъснато спори със себе си, търсейки истината за себе си и за света, който го заобикаля.

Боян Болгар е роден в София на 15 юни 1907 г. в семейството на Димитър Христов – търговец, пряк потомък на Панчо Петрин Коджабашия – председател на първия български общински съвет в София през 1861 г. Завършва френски католически търговски колеж и висше училище за политически науки в Париж, специалност икономика и финанси. В Париж замисля и започва да пише първата си книга „Парижки мозайки или Ние хората”, издадена от „Хемус” в 1933 г.

От 1929 г. работи във фирмата на баща си, чието управление поема след смъртта му през 1932 г. При създаването на браншовото търговско часовникарско-бижутерийно сдружение става негов председател. Съвместно с други търговци регистрира фирма за представителство, внос и износ „Уникомбул” ООД (1931). През 1930 г. е избран за председател на Дружеството на френските възпитаници. Същата година започва сътрудничеството му в периодичния печат – в. „Литературен глас”.
Боян Болгар е член на Съюза на българските писатели от 1939 г., а преди това – на Обществото на писателите есеисти. През 1943 г. заедно с Павел Спасов, Петър Славински, Никола Тузсузов създава издателство „Перун”, а през 1946 г., с Людмил Стоянов, Марко Марчевски, Димитър Пантелеев и др. – литературния седмичник „Лост”.

Дълги години е член на ръководството на СБП, на българския ПЕН-център, на българската асоциация към международната журналистическа и писателска федерация ФИЖЕТ, на международното общество за култура.

За книгата си „Отвъд любовта” (1943) получава наградата на СБП, а за „Градът умира и се ражда” (1945) – наградата на столичната община. Автор на повече от 50 книги: есета, пътеписи, романи, пиеси, разкази, новели. Носител на редица ордени, отличия и звания.

Избрано из записките
1933–1948

16.ІХ.33
Демокрацията, която изхожда от свободата, е все пак против индивидуализма. Демокрацията покровителства малките свободи, но пречи на големите.
Във Франция вирее добре демокрацията, не само защото френският народ е свободолюбив, а защото е духовно издигнат народ. Но за един такъв народ и недемократично управление би било добро, стига то да е нужно.
А пък за един идеално издигнат народ най-подходящото управление би било анархията, липсата на всякакво управление.

30.ІІІ.34
Нашите комунисти разбират равенството с омразата си. За да се уеднаквят равнищата, те искат да смъкнат високо стоящите, да ги накалят.
Аз сам бих бил за един друг – за един творчески комунизъм, при който правдата да се състои в една възможност за изкачване. Не да свалиш издигнатите, а да се издигнеш до тях.

7.ІІІ.35
За характеристика на руснака
(по повод филма “Буря” по драмата на Островски)
1. Неопределени, мъгливи пейзажи – мъглява душа
2. Силна липса на разум – затова в тоя 180 000 000 народ тъй малко са издигнатите. Георги Коцев хубаво казваше: „От 150 милиона 5 милиона може би знаят какво искат; у нас е обратно – всеки знае повече, отколкото трябва.”
3. Страстите над всичко – значи свинщина.
4. Не лична воля – а покорство, суеверия, предразсъдъци.
5. Те не принадлежат на себе си. Затова само религията може да крепи един толкова безхарактерен народ. Безразлично каква религия – дали християнство, или ленинизъм.
6. Всички изпитват непреодолимо желание да изнесат душата си на показ, било в църква, било в кръчма. Затова се родиха у тях писатели с такова познаване на душата.
7. Една буря в природата е сякаш и буря на съвестите: непрестанни кръстения, метания и молитви.
8. Всички тия предразсъдъци и суеверия, всички тия обичаи, които властват над този народ, са една масова хипноза. А хипнозата е едно състояние на детство. Руснаците са народ от деца.
9. „Денги мои – воля моя”, каква безстидност и безчовечие се крият в тоя лозунг.
Може би ще ми противопоставят днешна Русия. Но тя е повече доктрина, отколкото народ.

30.ІV.35
Русия

Един народ, изтъкан от бездни и възвишения, безобразно разкъсан между водката и кръста (иконата), един народ на сълзливост и бичове, който благодарение на контрастите си е бил тласкан от авантюра в авантюра: Иван Грозний, Петър ІІІ, Разпутин – и днес още преживява най-голямата си авантюра: болшевизъм. Ах, тия руски непроходими, лабиринтени души!

5.VІІІ.40 – Галата
Ако един казармен живот, какъвто е националсоциализмът, е необходим на един народ, който трябва да се реабилитира след погром – тоя казармен живот трябва да бъде в историята на народа толкова дълготраен, колкото е, пропорционално взето, военната повинност в живота на отделния човек. Защото войнишките добродетели (дисциплина, йерархия) са полезни само, за да стимулират временно, както лекарствата при болест. Иначе те са противоестествени.

21.VІІІ.40 – Галата
Докато демокрацията развращава масата, като ù дава илюзия на равноправие, диктатурата развращава управниците, като им дава илюзия на всемогъщество. Но при разбрана народна маса или при мъдри управници и единият, и другият принцип са еднакво добри. Но само временно, защото човечеството се уморява от всичко, даже от блаженствата.

1.Х.40
Всичко, що казвам, го мисля. Но не казвам всичко, що мисля.

2.ІІІ.41
Когато народите изгубят вяра в силата на своята политическа съпротива, тогава дирят спасение в духовната съпротива.

1.VІІ.41
Някои ме упрекват, че съм дирел своите доказателства и от двете страни на барикадата. Тези, които говорят така, са винаги едностранчивите. Но аз съм като птиците небесни. Диря храната си там, където я намирам.

24.ІV.43
Две величини се сблъскват в писателя: относителното, което го прави гражданин, живеещ в една среда и в една епоха, и абсолютното, което го прави творец, поставен над всякакви съображения от каквото и да е естество. Би трябвало да се намери пътят, по който абсолютното и относителното да се развиват паралелно, без да си пречат. Пътя, в който българинът у твореца и човекът в българина не биха влизали в стълкновение. Но това е невъзможно.

21.VІ.43
Изкуството трябва да бъде еманация на здраве, на равновесие, на хармония. Тогава то ще бъде здраво.
А не като някакво растение, един клон, на което е пораснал несъразмерно, а другите са хилави. Когато след Великата война нямаше здраво тяло – знаете какво изкуство се роди.
Аз не отричам странните гении на болестта (Нитче, Достоевски), но те само потвърждават правилото.

24.VІ.43
У нас има един втори човек, който стои в сянка. Но понякога излиза на светло и поставя в недоумение истинската ни личност. Той е нашият втори резерв и то заканителен резерв. Един искал да стане художник, а станал търговец. Друг…

2.ІХ.43
Клоните на дървото са здрави. Но другите клони, които се простират под земята, са несравнимо по-здрави от тия, които се простират във въздуха. Мислете за корените си. Човек дължи много на себе си, но това, което дължи на предците си, е несравнимо по-много.
Noblesse oblige. Човек трябва да работи и за миналото си, не само за бъдещето.

20.ХІІ.43
Евреите направиха без да искат голяма услуга на софийските селяни. Еврейските вещи след изселването на стопаните им минаха неусетно в селските каруци и се запътиха из околността, за да очовечат малко-нещо тези невъзприемчиви шопи. Така стъпка по стъпка – от чист егоизъм – само защото са мислели, че изоставените еврейски мебели ще им излезнат по-евтино – софийските селяни вървят по пътя на напредъка.

20.ХІІ.43
Човешките същества са най-пригодливите животни на света. Напомнят ми кокошките, които ще се разврякат панически, когато влезеш в курника и хванеш една от тях, но миг след това ще кълват спокойно зрънцата, макар че пред очите им си заклал тяхната другарка.
Прави ми впечатление, че хората привикнаха на ужаса. Те имат свойството да се приспособяват към всичко. Докато след първата бомбардировка през 1941 г. софиянци лудо бягаха, плащаха небивали суми на автомобили да ги закарат нейде надалеч, сега вече всички си стоят по домовете. Даже ония, на които бе дадено изрично нареждане да се изселят (из околностите на гарата), и те продължават да живеят, устройват си удобства край вулкана. Човек вярва на себе си даже тогава, когато е безпомощен.

4.VІІІ.44
Животът на цивилизацията е като зигзагообразните пътища в планината. Трябва да се извърви грамадно разстояние, за да се дойде до една точка, която е с няколко метра само нагоре от долината. Но път направо няма.
Животът на цивилизацията е възходяща спирала.

27.VІІІ.44
Тази сутрин по пътеката зад къщата минаха десетина души млади руси мъже, водени от български войници. Когато отминаха, разбрахме, че са германски моряци от потопен военен кораб. Догонихме последния от тях и го поканихме у дома. Млад, 21-годишен, бос, с раздрани от крайбрежните камъни крака.
Разказът му показва още веднъж разпадането на германската му /армия/? Били 50 плоскодънни военни кораби, докарани от Германия по Дунава. При капитулацията на Румъния излезли в сражение с руски черноморски единици. Някъде пред (…), собствено герм./анските/ кораби побегнали към България, а русите ги подгонили. Но плоскодънните кораби не могат да издържат това необикновено силно вълнение. Неговият кораб се повредил. Когато се стъмнило, комендантът заповядал да отворят вентилите, за да се самопотопят. Но при отваряне на вентилите корабът така се наклонил, че нищо не могли да спасят. Били 50 души на борда, хвърлили се да плуват. Било 8 часа вечерта. Плували 3 часа. Но от 50 души на брега излезли само
10. Нашият момък е от Дрезден. Той взел със себе си само родината си – един портфейл, в който било всичко ценно за него – снимки, писма, книжа. Видях портфейла. Целият мокър, но книжата вътре са запазени. Момчето не мечтае нищо друго, освен да се върне у дома. Има родители, брат и сестра. Братът е на западния фронт и от 3 месеца нищо не са чули за него.
Никой вече не вярва в победата на Германия. Но защо търпят още тоя човек с комплекси да ги управлява? Един народ заслужава управлението, което има. Такова силно подчинение на един само човек други народи не биха могли да търпят дълго време. Тоя народ плаща данък на своя стаден инстинкт. И ето, гледам от три дни из морето край Варна как непрестанно шарят германските военни кораби като бездомни кучета, душат пред оная /?/ и никой не ги приема. В Черно море са като в капан. Аз съм обзет от едно чувство, в което жал и гняв се смесват.

28.VІІІ.44
Днес, Богородица, година от смъртта на царя, 30 германски бойни кораба, които се бяха притаили вчера във Варненското пристанище, излязоха на открито море и се самопотопиха. Цял следобед въздухът ехтеше от избухванията. Варненският залив е пълен с техните корпуси. Това самопотопяване съдържа нещо безкрайно мъчително. Човек вижда не само загиването без следа на тези бойци, които 5 години водиха война. Но този акт бе символ на самата Германия, която също не може вече нищо да стори, освен да се самоубие.

28.VІІІ.44
Днес бълг.[арското] радио не предаде вече никакви съобщения от герм. източник, а само английски, американски и руски.
Радио Донец (?) бълва гущери срещу България.
Нашите войски имали заповед да разоръжават германците и да ги препращат вън от границите.

29.VІІІ.44
Тая сутрин в 5 часа бях събуден от шума на много мотори. В морето излизаха от Варна няколко десетки бойни кораби, за да се самопотопят. Цялата сутрин слушахме детонациите на взривовете и гледахме на хоризонта да изригват гейзери от дим. Това бе последниет етап на трагедията на герм. Черноморска флота. Десетки години ще минат, без тая флота да стъпи отново в Черното море.

30.VІІІ.44
Герм. войници биват обезоръжавани и настанявани по разни училища, докато поемат обратния път за родината. България се е обявила за неутрална страна. Русия е признала бълг. неутралитет. Жалка картина представляват тия германци без пагони, които продават на безценица всичко и с парите купуват цигари, които в Германия имат баснословни цени. По училищата, където са настанени герм. войници, се трупат бедни жени и деца с надежда да изпросят нещо от германската разплоха (?). Жени, които са се сближили с германци, вървят по училищата и водят своя любим под ръка и плачат. През това време русите са завзели Тулча и напредват към Кюстенджа. Да му мисли фамозният фюрер.

31.VІІІ.44
Морето непрестанно изхвърля на брега разни дъски и други дървени части от корабите, които се самопотопиха. Крайбрежните скали са покрити с катран, който се свлича по тях като съсирена кръв. Има дори изхвърлени от вълнението големи риби, които са били умъртвени от експлозиите на корабите. Драмата на морето личи на всяка крачка. Човек най-напред изтръпва, после свиква, както свиква да гледа раковините, които приливите и отливите непрестанно изхвърлят на пясъка.

31.VІІІ.44
Въпреки страшните поражения на войната германците не посмяха да употребят газовете. Тъй най-унищожителното оръжие, тъкмо поради своята сила, предпазва хората от гибелта. Когато и другите оръжия достигнат тоя максимум на унищожителност, войната ще стане невъзможна, защото с един замах биха могли да се унищожат цели народи. Ето как жестокостта стига до своята развръзка.

1.ІХ.44
Като виждам германците как бягат, оставяйки всичко – огромни складове с храни, всевъзможни ценни вещи – аз разбирам какво значи разгром. Германците започнаха тази самоубийствена война в името на жизненото пространство. Но една прекрасна сръбска поговорка, която научих в Нови сад, гласи: „Ако гости ни су бесни, къща ни е тесна.” Още беснеят в Германия нац.-социалистите и затова тая нещастна страна може би ще свърши с пълно самоубийство.

1.ІХ.44
Втори път в един човешки живот германците идат в България като аслани и си отиват като посрани. Вярвам, че трети път бълг. народ няма да направи грешката да тръгне с Германия. Хитлер ни обещаваше златни кули, а се измъкна из България с 50 милиарда дълг към нас.

1.ІХ.44
Русите са вече на добруджанската ни граница. Правителството на Багрянов е в оставка. Във Варна всички слухтят. Заешки живот. Страх от ляво и страх от дясно. Неутралитетът ни е непризнат. Война с Германия или с Русия. Може би само скъсване на дипломатическите отношения с Германия и пропуск на руската армия?

1.ІХ.44
Да, драги приятелю, оригинален сте. Но не си въобразявайте много. Книга от книга се ражда, както врабче от врабче. Вие все трябва да приличате на някое друго врабче, живяло преди вас. Безспорно с 32–57 знака на азбуката могат да се правят безброй комбинации, както със седемте звука на гамата. Но нашата оригиналност знаете ли в какво се състои? Че към всичко, което е вече казано преди нас, прибавяме себе си. Стара песен на нов глас. Вечно същите човешки страсти, облечени в новата съвременност. Погледнал се Илия – пак в тия. Затова, когато чета един автор, аз чета себе си. Не си въобразявам, че съм първият, а напротив, диря авторите, които ми допадат, които ми приличат (или на които аз приличам) и чрез тях задълбочавам своята оригиналност. Тоест, гледам да ги погълна. Аз просто съм лаком, а не оригинален.

7.ІХ.1944
Faiblesse de l’homme. Хората се представят сега за по-комунисти, отколкото бяха, както преди две-три години се представяха за по-националисти, отколкото бяха. Защо не си свали маската и да се покаже човекът такъв, какъвто е – едно наивно дете.

7.ІХ.1944
Свобода! След толкова години угнетение те чувам отново. Значи, мога да пиша, да печатам каквото си искам!
Като птичка, излязла от кафеза, аз чувствам също такова колебание – накъде да хвръкна? Откъде да почна? Толкова теми, които са били табу допреди няколко седмици! Толкова потушени желания, толкова жажда за изказ, останала неутолена. Но колебанието трае само миг. Аз се затичвам към моите стари вдъхновения като дете в цветната ливада и почвам да късам цветя, откъдето завърна – просто зашеметен от тяхната прелест.

9.ІХ.44
Със светкавична бързина се развиват събитията у нас. На 7.ІХ. регентът Богдан Филов си подава оставка. На същия ден правит. на Муравиев, Мушанов, Буров, Гичев, В. Димов издава закон за пълна амнистия на полит. престъпници. На 8 сутринта 9 часа руските войски навлизат в България. Командващият армията генерал Толбухин съобщава, че те навлизат с чувството, че идат при братски народ.
На 9 – 7 ч. сутринта – по радиото – ново правителство „Отечествения фронт”: Кимон Георгиев, Дамян Велчев, Петко Стайнов, Петко Стоянов, Ангел Держански, Никола Д. Петков, Димо Казасов, Григор Чешмеджиев. Братство с Русия, братство с Югославия,приятелство с великите демокрации.
София блокирана. Вече идва краят, неумолимият край на короната. Най-сетне това южнославянско обединение, за което толкова съм мечтал, такава борба съм водил, толкова ругатни съм отблъсквал, се осъществява.
В тая мътилка, като изтласкани от мощно течение, изплуваха на повърхността една след друга всички стари политически фигури, за да потънат след миг отново, повлечени от същото това мощно течение.

9.ІХ.44
Съдбоносни промени. Регентите княз Кирил и генерал Михов са (…). На тяхно място са назначени проф. Венелин Ганев, Ценко Бобошевски и Тодор Павлов. Всички министри от 1.1.41 г. насам се арестуват, както и депутати от последното нар. събрание. Спират се вестници.

9.ІХ.44
Народното ликуване приема невероятни размери. Хората пълнят улиците на София като замаяни. Други, качили се на камиони, летят из града, викат „ура”, дигат левия юмрук нагоре, жестикулират. Ето ги насядали по стъпалата на съдебната палата: стотици хора. На площада пред съветската легация – събрания. Говорят оратори. Жени, мъже в най-своеобразни облекла. Тълпа. Пладнешка тълпа. Какво е това невъздържано, карнавално, кръчмарско ликуване? Освобождение от една потиснатост или червена радост? Чуват се от време на време гърмежи. Обезпокоителното е това, че на твърде много млади хора е раздадено оръжие. Когато гледам разни невзрачни лица с шмайзери през рамо, когато ги гледам да носят ръчните бомби, както се носят бутилки бира, когато ги гледам нарамили картечниците и покрити целите с ленти от куршуми, аз изгубвам чувството на сигурност. Спусъкът е нещо коварно. Едно натискане може да струва един човешки живот. Полицията е разоръжена. Полицейската задача се изпълнява от разни рошави младежи, препасани с поясоци, с пушки в ръцете.
Пред трамвайното депо при Красно село – червено знаме със сърп и чук. Сърцето ми се свива. Не съм националист, но защо такова угодничество. Освобождение не значи освобождение от българското! Който почита своето, той ще почита и чуждото, но който блюдолизничи е противен дори на тоя, комуто се прекланя.

10.ІХ.44
Всичко, което става, ми напомня филм за френската революция, но, слава Богу, без кръв. По улиците минават манифестации от млади сурови хора, подобни на санкюлотите. Тук и там от камиони (пътуващи естради) се държат речи или се декламират стихове (реалистичен театър на отечествения фронт). Всичко кипи от странно и страшно напрежение. Една искра само трябва, за да пламне нечуван пожар. Тези оръжия, с които са снабдени безброй безотговорни младежи, те плачат за човешки мишенки. Да гърмят във въздуха не им е достатъчно.
Железните врати на оградата на двореца са затворени. Няма военни постове отвън, но вътр.[ешният] двор е осеян с верните царски войници: гвардията.
И как чудно ми се видя, когато влязох в сладкарница “Ц[ар] Освободител”, че всичко вътре е пак тъй, както си е било. Сервира се сладолед на елегантни дами, писатели [и] художници седят по масите и спорят, или може би гледат през прозорците (на малки квадрати … след бомбардировките) как минават манифестантите и вдигат юмруци. Мнозина от тези младежи, които носят пушка в ръце, гърмят във въздуха, обзети от тоя първобитен победоносен инстинкт у мъжа. Пукотът ечи със страшна сила между двата реда къщи, които не му дават простор. Някои жени в кафенето трепват. От време на време изгромолява някой камион, пълен с гамени с вдигнати юмруци и плакати. Из по-важните … танкове, по които са се накачили деца. Градската градине пълна с … – охрана на Военното м-во.
Сметта плува на повърхността заедно с чистото в това всенародно завиване. Какво завиване – със 180 градуса в няколко дни! Как да не изгубиш равновесие! Колкото е била по-голяма потиснатостта, толкова е по-страстен избухът. Стана експлозия. Експлозия на чувствата. За втори път употребявам този израз. Първият път бе, когато българските войски навлизаха в златната Добруджа.
Развръзката дойде много бързо. Като едно раждане насред пътя. Всички гледат щастливата родилка и недоумяват.

11.ІХ.44 – понеделник
Трети ден от ликуването. Всичкото е като селска сватба. Шарено, шумно, весело. Добре, че българската революция прилича на сватба, не на погребение. Моят впечатлителен апарат е претоварен. Докато зрителните впечатления преминат през мозъка, за да се превърнат в думи, нови впечатления са ги заляли, смазали са ги и аз немея, или, ако проговоря, от устата ми излиза слама. Без вкус, бледа слама. Така бързо се завъртя часовникът на България, че сякаш мина един век в един ден. Ние сме един век по-стари.

12.ІХ.44
Стана революция в България. Но революция, която ми се ще да нарека филмова, защото тъй, без преход, само със средствата на декупажа, емблемата със сърпа и чука се настани по всички ревери, по всички видими места, също тъй, както емблемата на V-иктория се бе настанила преди няколко години. Трябваше да отида до с. Долна баня (80 км от София. Навсякъде войските надянали червени знамена, набучили червени карамфили на пушките.
При арката, построена за Съвет. войски при Нар. събрание, десетки хора с китки в ръце седят часове, не, дни наред и чакат своите кумири, за да ги приветстват. Съветски офицери, които минават, биват просто “разграбвани” от тълпата.Това е небивало. Не филмова, сърдечна революция.

13.ІХ.44
Тия, които се биеха в гърдите, че са хитлеристи, сега се бият в гърдите, че са комунисти. (…) на повърхността изплуваха отново мазните петна. Мазното е винаги на повърхността. А често това, което тежи, е на дъното. Бистри хора, искам да ви предвардя от мазниците.

14.ІХ.44
Ликуването силно бушува и може би то стопява всичко в една червена клокочеща сплав и всички други очертания се губят. Дано е така, защото искрено бих съжалявал, ако идеята за славянството се изгуби в идеологията на комунизма. Комунизмът е облеклото на славянството, но облеклото е временно, трайна е снагата.

19.ІХ.44
От една седмица нашите войски се бият с германците при Кула, Пирот, Прилеп. Наши и съветски самолети през всеки час на деня прелитат над главите ни, отправени към запад, в същата посока, накъдето до неотдавна летяха германски самолети. Руските войски минаха през София и отминаха към залеза, както по-рано германските. Какво надбягване представлява днес светът. Като че ли се намираш на някакъв колодрум и пред теб минават един след друг бегачите.
Народът свикна със съветските войски както беше свикнал с германските. Те се смесиха с нашия живот. Земята ни е видяла много нашествия. Народът ни е търпелив и покорен. И най-важното – гостоприемен.

21.ІХ.44
Руските войски, които излязоха вече из своите предели, когато се завърнат в родните си места, бездруго ще занесат там образа на чуждите светове, които са видели. И тъй ще се постигне побратимяването на световете (Гьоте казва същото за Наполеоновите походи). Преди сто години един французин обедини германските народи, сега един германец ще обедини славянските народи.

21.ІХ.44
Светлината на слънцето върви от изток към запад, но другата светлина – цивилизацията – върви в обратна посока.
Това забелязахме всички при преминаването на украинската армия през България. Тези хора крадяха, изнасилваха, без да имат угризения. Какво значи това? Аз не мога да си го обясня другояче, освен че моралните задръжки у тях не са проникнали още дълбоко в съзнанието им или пък са притъпени от толкова години безогледна война.
Тези хора приличат много на нас, обаче ние не сме образец на етичност. Варварството не е умряло.

21.ІХ.44
Днес все още нечистото поглъща чистото. Затова ще снема от себе си истинския Боян, ще го закача като дреха в приемната стая, където никой не влиза, и ще облека друг един Боян, когото самият аз недостатъчно познавам и недостатъчно ценя.
И когато имам нещо интимно и искрено да кажа, ще влезна в полумрака на гостната стая, ще облека набързо скрития Боян и после, когато изляза, ще заключа вратата зад себе си.

22.ІХ.44
По някои главни кръстовища из София има съветски жени полицаи. Те са здрави, месести, изпод баретките им изскачат русите коси, обутите им в ботуши крака стъпват твърдо. Бучки пръст. В ръцете им са червено и жълто знаменца, с които те дават път с отривисти, решителни движения. През рамо носят карабина, чийто ремък разделя гръдта им и тя изпъква недвусмислено под войнишката резедава куртка.
Гледам тия жени, в чиито коси са сякаш отпечатани светлите тонове на равнината и не зная с какви очи: дали с очите на любопитен, или с очите на мъж.

28.ІХ.44
Хората на духа са кандилца. Народът отива натам, където е светлината.
Всеки, който може да носи отговорност, трябва да я поеме.

29.ІХ.44
Монопол на идеите
Поради това едностранно осветляване на света, германският народ се втурна само в една посока и загуби равновесие. Дотам, че последиците се разпростират не само върху настоящето, но и върху бъдещето и дори върху миналото. Безбройните разрушени градове показват, че човечеството унищожи това, от което произлизаше: своите реликви. С какво право? Без право. Просто поради липса на равновесие. На един пиян му се струва, че земята под него играе. Равновесието тръгва от мозъка. Този монопол на идеите, който авторитарните държави въведоха, той унищожи света. Затова цивилизацията е синоним на свобода. Свободата на мисълта укротява злините, защото ги разобличава.

8.Х.1944
Един малък народ не може да разчита на своята сила, но може да разчита на своята мъдрост. Но дошло е време да спечелим сърцата на цивилизованите народи. Да им покажем каква воля за добротворство, за благородно съревнование, за човечност има у нас. И това може да се постигне, вярвайте, само по пътя на културата. Защото един народ струва толкова, колкото струват неговите даровити синове. Те са визитната му картичка. Един Сервантес е неделима част от нашето сърце, бидейки неразривна част от Испания.

8.Х.1944
Защо така се контрактираха лицата? Защо станаха всички така подозрителни? Къде е тази скъпа свобода, за която се проля толкова много кръв? Може би всичко е така, защото свободата дойде с шмайзери, а шмайзерът е точно обратното на свободата. Единствената ми надежда е да престане да говори дулото на пистолета, за да заговори пак човещината.

8.Х.44
Като гледам прекаленостите, които сега се вършат, струва ми се, че народът ни е прескокнал важен етап. Но природата не търпи скокове. Не може от зимата да се мине направо в лятото. Който би се опитал да направи такава невъзможна крачка, трябва да прави заговор със смъртта.

8.Х.44
През последните години, докато по нас се мяркаха масло-зелените куртки на герм. войски, един критик правеше отчаяни опити да накара българските писатели да говорят. Но те мълчаха. Сега можете да правите отчаяни опити да ги накарате да мълчат: те всички бързат да се изкажат. При това войната още не е свършила. Обяснението е едно: писателите имаха какво да кажат за славянските си роднини, но те трябваше да говорят против. Те имаха какво да кажат против натрапените си гости, но те трябваше да говорят за тях. Сега мълчанието е ненужно. Който иска право да говори, има право да говори. И колкото е било по-дълго и по-пълно мълчанието, толкова избликът е по-силен и неудържим. Бездната изисква хребет, бях писал още в ония времена contraria contrariis curantur. Противоположностите се лекуват с противоположности.

22.Х.44
Комунизмът отстъпи тогава, когато трябваше да се доближи до другите народи. Безсобствеността, която беше основната му отлика, световната революция, която беше знамето му, и диктатурата на пролетариата, която беше оръжието му – вече не съществуват. Дребната собственост се възвърна в Русия, Интернационалът – апаратът на световната революция биде разтурен, а диктатурата на пролетариата умря от само себе си във възстановяването на йерархията в Русия. Нашите комунисти, които стоят на старите си принципи, които животът отмина, са ретроградни.
Аз мисля за нашия народ и се питам кое облекло най-много му отива, кое учение е най-близка до психиката му. И стигам до разбирането, че аграрното учение е най-уместното за тоя народ. 1. То лежи върху земната основа, която е вечната българска стихия. 2. То е отправено към великославянската и специално южнославянската идея, която е основното племенно наше начало. 3. То се осъществява в кооперативна държава, а кооперацията е най-големият антикапиталистически лост, защото премахва “профита”, тази свръхпечалба, която издава капитализма; и най-вече кооперацията отговаря на естествените наклонности за сдружаване на българина, осъществени още в старо време в нашите “задруги”.
И така, няма нужда да отнемаме свойствата на народа, за да му придадем други свойства, неприсъщи нему. Вместо да отнемаме, нека прибавим. Към естествените български наклонности нека прибавим прогресивните идеи на света. Аграрната идеология е българският комунизъм.

24.Х.44
Когато участвам, аз знам, че греша. Не греши тоя, който не участва в нищо. Но такъв човек все едно, че не съществува. В някои учения бог наказва с най-тежко наказание оня, който е имал талант и не го е оползотворил. Не бива да ни плашат грешките. Грешките на човека са велики. Те тласкат историята напред. Един разкаян грешник е по-мил Богу от 77 праведника.

25.Х.44
Когато пороят приижда, една муха може да литне и да избегне стихията, но един дъб не може да смени мястото си и става жертва.

3.ХІ.44
Нищо не е далече от човека, щом е извършено в името на човека. Аз мога да се разхождам между звездите, стига да заведа човека там. Звездите са част от действителността ни, както фабриките и жилищните кооперации. И ако наблюдавам едно врабче като пие дъждовната вода от една локвичка на улицата при всяка глътка да вдига главата си към небето, аз мога да извлека от тая нищожна гладка един висок пример на оптимизъм, на благодарност към живота, дори един славослов на Бога. Изкуството издърпва човека нагоре. Прави го по-смел, по-мъдър, по-добър. И в тая задача нищо не е за пренебрегване. Дори това не е задача, това е самата същина, самата природа на изкуството. И затова когато кажеш „поет”, под какъвто и меридиан да се намираш, виждаш в тая дума една светла личност, която може и да се гневи, и да се бунтува, може и да проклина, може и да желае смъртта – но всичко това тя върши в името на светлината, на човечността.
Затова от всички дефиниции оная, която най-много приляга на изкуството във всички времена, се съдържа в понятието хуманизъм.

16.ХІ.44
Регентът Т. Павлов повика в Регентството управ. Съвет на Писат. Съюз във връзка с изключването на някои, провинени в реакционерство наши членове. Той каза: „Процесите трябва да бъдат възпитателни. Те не трябва да раздвояват бълг. народ чрез неправди, а напротив, в тях той трябва да вижда доказаното възмездие. Процесите на интелектуалците трябва да бъдат направени с оглед психиката на провинения. Оня, който има слабост да се клатушка, не бива да се наказва с оная строгост, с която се наказва злостният реакционер. Защото, ако се е люшнал към фашизма, той може също така да се люшне и към демокрацията. Там, където има съмнение, съмнението е в полза на обвиняемия, това е старо правило в юриспруденцията.
Т. Павлов е твърде разговорлив и с останки от македонски акцент (напр. „зашчо”, вместо „защо”), склонност към самопоказване, неприсъща на високия сан. Но в замяна – пълно другарство в отношенията. Веднага ми заговори на “ти”. Крайно буден ум и същевременно истинска дисциплинираност по отношение на Раб. партия, в която е член на централния комитет.
Работн. Партия решава да се изключи и Анг. Каралийчев от Пис. съюз. Тр. Кунев казва, че това би било равносилно той, Кунев, да си подаде оставка от Съюза. Т. Павлов, който е дисциплиниран, но също така и политичен, веднага отстъпи пред тая решителна съпротива. Той не е сектант.
Шал около врата. Остър поглед. Прекрасна чисто бяла коса, понякога резки, възбудени движения, много цигари, пушени през цигаре.

20.ХІ.44
Това, от което се нуждаем сега, е ангел с огнен меч. Възмездието трябва да бъде наложено, и то с меч, но трябва да бъде наложено от човек с ангелска душа – без корист, без пристрастие.

23.ХІ.44
Днес, общо събрание на Писат/елския/ съюз за изключване на 29 души стари членове, обвинени във „фашизъм”. Това е политически акт, който ние в управата с прискърбие изпълнихме. Листата на изключените ни бе представена от комун. партия. Нито един човек вън от тая листа не сме представили за изключване. За да се спасят някои от изключените лица, аз самият съм водил големи безплодни борби в управителния съвет (напр. Вл. Василев). Но нищо не можеше да се помогне. От 7 души членове на упр. съв., 4 са членове на к. партия.

20.ХІІ.44
Днес първи ден на процеса с/у причинителите на погрома на България. Не бих могъл да опиша какви чувства ме вълнуват. То е някаква смесица между жал и строгост, между прошка и непреклонност.
Процесите се водят на две места: в ректората (аулата) и в тържествената зала на съдебната палата. Народът се тълпи отпред. А вътре – милиционери с шмайзери. Всичкото ми напомня филмите и пиесите, които съм гледал, със сюжети из французката революция. Народен съд – сто и петдесет години след фр. революция. Човечеството няма ли да остарее? Подробности предават вестниците. Аз мога само да кажа, че остървението е същото, съща и жаждата за свобода, както преди един век и половина.

24.ХІІ.44
Хуманизмът назадничав ли е? Според комунистите – да, защото не иска непременно да извае някакъв нов тип човек, а приема човека такъв, какъвто е, с неговите слабости и предимства.
Но ето вече 4 века Монтен и всичките други представители на хуманизма са актуални повече – стоят на предните линии на творческата мисъл. Не може да се допусне, че който води човечеството е назадничав. Може само да се допусне, че комунистите са пристрастни.