Лира Литературно-рекламна Агенция
Обявяването на агентите във ВУЗ ще е следващият шок за мнозина
Христо Христов e разследващ журналист и изследовател с 21-годишен професионален опит. Започнал е журналистическата си кариера през 1990 г. във в. „Демокрация”. В периода 1991-1997 г. отразява делата за престъпленията на комунизма. В периода 2001-2009 г. е разследващ журналист във в. „Дневник”. Публикува разследвания и анализи по проблемите на достъпа до архивите на бившата Държавна сигурност, организираната престъпност, работата на МВР и специалните служби. През 2010 г. отразява темата за досиетата в блога „Досиета” в сайта на в. „Капитал”. В началото на тази година основава и започва да редактира независимия специализиран сайт Държавна сигурност.com (desebg.com).
Христо Христов е автор на 3 поетични и 7 документални книги: „Секретното дело за лагерите” ( 1999 г.), „Държавна сигурност срещу българската емиграция“ (2000 г.), „Убийте „Скитник“ – българската и британската държавна политика по случая „Георги Марков“ (2005 г.), „Тайните фалити на комунизма” (2007 г.), „Тайният живот на агент „Пикадили“ ( 2008 г.), „Империята на задграничните фирми“ ( 2009 г.) и „Тодор Живков. Биография” (2009 г.).
Носител е на наградите „Паница” (1999 г.), „Разследващи журналисти” (2001 г.), „Черноризец Храбър” (2003 и 2005 г.), „Златен ключ” (2004 г.), на фонд „Георги Василев” (2006 г.), на Комисията по досиетата (2010 г.).
►На какво ниво е документалистиката, изследваща комунистическото минало в България, спрямо останалите източноевропейски държави?
Мога да изложа само личната си гледна точка, защото едва ли има човек, който да може да проследи всичко, което се публикува, още повече да направи паралел с документалистиката в другите бивши социалистически страни. В голямата си част документалистиката у нас е свързана с различни престъпления на комунизма. Все още ни липсва цялостната картина. Смятам, че основната причина за това е в дългите периоди на забранен достъп до архивите на бившата Държавна сигурност през годините на прехода. Твърдя, че ние все още не знаем каква част от истинската история на България стои скрита в този архив, който по мое мнение е проучен около 2-3 процента. Правени са някои опити на историци за един по-общ анализ, но той е частичен, защото достъпът им до архива на ДС е бил също частичен. Ще ви дам един пример – лагерите при комунизма. Има не една или две книги, писани по тази проблематика, включително и моята първа книга е на тази тема, има десетки мемоари на жертви, но ние нямаме една цялостна книга, която да обхваща лагерите като система и в нея да се съдържа и паралел с политиката в това отношение в другите страни от Източния блок.
В документалистиката за комунистическата система по никакъв начин не можем да се сравняваме с Германия, просто там изследователите са на светлинни години. Полша и Чехия също са много напред. Да не говорим за Русия.
►Има ли читателски интерес към такъв тип книги и как автори като теб правят обратна връзка с читателите си?
Това, което винаги ми е давало сили като автор на такъв тип документалистика, е големият интерес на хора от най-различни сфери и слоеве на обществото – от портиера до банкерите. Със сигурност мога да кажа, че има един сегмент от обществото, който никога през 21-те години след промените, не е престанал живо да се интересува от комунистическото минало и разкритията за него. В дългия и самотен път при издирването на архиви, борбата за достъпа до тях, проучването и последния етап на писането на книгите, винаги съм мислил за хората, които ще посегнат към творбата. Това винаги ме зарежда с енергия. Тези хора, читателите, са мое упование и сила.
►Липсва ли им на българите чувствителност по въпросите на комунизма?
Не бих казал. Сега, близо 22 години след промените, мога да кажа, че всички онези, които вярвахме в промяната, които по един собствен начин сме я изстрадали по митинги, бдения и избори, сме жертва на политиците, които се кълняха, че комунизмът и участниците в неговите репресивни структури, ще получат заслуженото. А то е да бъде скъсана връзката на наследниците на комунистическа партия с влиянието върху обществено-политическите и икономическите процеси. За съжаление, включително и мое, нищо подобно не се получи. Решенията на комисията по досиетата от 2007 г. насам показват по категоричен начин, че СДС изобщо не са водили такава политика. Назначенията на агенти в на ДС на ръководни постове в МВР в периода 1997-2001 г. , в митниците, сред посланиците и в ръководния състав на МВнР говорят, че „битката” за прекъсване на зависимостите от миналото е била само на думи. В СДС просто употребиха антикомунизма за собствени политически цели в моментите на политическо противопоставяне с БСП.
►В България има ли вече количествено натрупване на книги, които разследват и разбулват престъпления и тайни от времето на комунизма и от прехода след него?
Разбира се. Има немалък брой книги. Големият проблем е, че в учебниците по история частта за комунистическия период е недостатъчно застъпена. Да не говорим, че в учебниците по литература автори като Георги Марков изобщо не присъстват. Това дава пряко отношение върху паметта за комунистическото минало, тъй като не са осъществени важни връзки в реконструирането й. Това е една от причините, които ме провокираха да създам специализиран сайт на ДС и комунизма (Държавна сигурност.com), в който да бъде систематизирано знанието, опитът и обективната информация за тези процеси и по един лесен и достъпен начин младите поколения да имат възможност да я получават.
►В Германия комунистическото минало се преосмисля в резултат на огромно количество художествена и документална литература, която излиза непрекъснато на пазара. Какво попречи България също да направи литературна равносметка на близкото минало?
Примерът с Германия е напълно сполучлив. Пред 2008 г. бях в Берлин за участие в международна кръгла маса за досиетата на репресивния апарат на комунистическите режими в Източния блок. Огромно впечатление ми направи фактът, че дебатът на домакините не беше дали архивите да се отварят, или не, или пък кои досиетата да се обявяват или затворят, а как в държавата, в училището и във висшите учебни заведения и не на последно място в семейството да говорят на младите поколения за комунистическия режим. Много са напред. Ние още не знаем кои от тези, които са преподавали на нашето поколение в университета, и тези, които го правят днес, са били свързани с агентурния апарат на Държавна сигурност. Обявяването на агентите във ВУЗ ще е следващият шок за мнозина.
Отделно от това ще дам примери как съвременни историци подменят историята. Така например, ако човек отвори биографията на Тодор Живков, писана от професионален историк, ще прочете, че Живков е закрил лагерите в България. Тоест едва ли не му е приписана заслуга за това. А документалните факти показват, че ако Живков е трябвало да се сбогува с властта, то е точно през 1962 г. Тогава до ЦК достига информацията, че в създадения с устни разпореждания от него лагер край Ловеч, където „коли и беси” дясната му ръка в МВР ген. Мирчо Спасов, се извършват масови убийства. Това е причината за закриването на лагера тихомълком, както казва самият Живков, „без да се шуми”.
Или друг случай – книга на историк, който изследва икономиката при Живков в периода 1957-1962 г. Отваряте, четете и откривате, че няма един ред за първия фалит на неговото управление през 1960 г., когато НРБ изпада в неплатежоспособност към своя основен кредитор – Москва, и в резултат на което Живков еднолично и по най-криминалния начин продава златния резерв на страната, за да спаси поста си. И по тези книги тези историци преподават на студентите в университета!
►Защо в България не се дават награди за такъв тип литература, след като в цял свят документалният и разследващият жанр е особено ценен?
Трудно ми е да отговоря на този въпрос. Нещата у нас са много конюнктурни. Може в един момент да се окаже, че си бил награден от неосветен агент на ДС…
►Кои са най-големите проблеми, които среща един разследващ автор като теб?
Основният проблем е достъпът до определени архиви. Учудва ме отношението на някои изследователи, които по никакъв начин в своите книги не отбелязват този проблем – все едно, че не е съществувал. Както и факт,т че в периода, в който те не са били толкова активни, други са водили съдебни битки за достъп, примерно до архивите на ДС, и са печелили тези битки. Това говори, че някои хора са комплексирани.
Гордея се, че съм журналистът и изследователят, който отвори за обществото архивите на секретното дело за лагерите, на секретното дело за унищожаване на досиетата на писателя Георги Марков и неговото убийство, че осветих съдържанието на най-мащабното в българската история разследване на прокуратурата – за икономическата катастрофа на комунизма, в което са документирани трита фалита на Живковото управление – 1960 г., 1977 г. и 1987 г. Ще добавя и прословутото дело №1 срещу Тодор Живков, в чието съдържание беше затворен истинският облик и признанията на човека, ръководил 35 години страната при комунизма.
Другият проблем е свързан с търпението и силите, с които човек трябва да е зареден, за да се впусне в изследване на такива обемни архиви. Това е да си като маратонец – самотен бегач на дълги разстояния. Само че при маратонците всеки от тях знае, че финалът е на 42-я км, а при работата с архивите този финал е трудно да се види, дори когато си превалил планината с архиви.
►Чувствал ли си се застрашен през последните 20 години и имало ли е опити да бъдеш спрян по определени теми?
О, не само съм се чувствал, но и съм бил застрашен. Но това са твърде лични въпроси, които съм приел като част от риска на професията, тъй като ми е пределно ясно, че с разследванията си засягам интересите на ръководни кадри от бившата ДС и на агентите им в политическия елит днес. Бил съм многократно заплашван, многократно квартирите, в които съм живял, са били разбивани, и то винаги след някое от разследванията ми. Но това са методи, с които искат да те уплашат, да ти повлияят психологически. А разберат ли един път, че те е страх, спукана ти е работа.
►Ще си отиде ли носталгията към комунизма с поколенията, които са го живели, и на какво трябва да научим децата си, за да сме сигурни, че тоталитаризмът няма да се повтори някой ден?
Носталгията по комунизма е част от проблема за памет за комунизма. Как да няма носталгия , когато години наред комунистите са промивали мозъка на хората с твърдения, че партията се грижи за всички техни проблеми (и тук е изтръгнато чувството за инициатива), че животът е евтин (от 1966 г. Тодор Живков започва да източва спестяванията на хората в ДСК, а впоследствие и пенсионния фонд), че се живее нормално (в държава, чиито граници са опасани от бодлива тел и в която благословията да пътуваш извън страната е въпрос на „Паспортния отдел” на ДС), че има свобода на словото (когато само за вицове срещу фамилията Живкови се е изпращало в затвора или са изселвали), че всички са равни (когато правоимащите, висшият партиен елит, чиято лоялност Живков купува с тайни безотчетни премии в размер на хиляди левове, са получавали привилегии, каквито работещия за 125 лв. средна работна заплата българин не си е и представял)… Да давам ли още примери?
►След като разкри удивителни подробности от убийството на писателя Георги Марков и относно методите на действие на Държавна сигурност, какво да очакваме в бъдеще?
Голямото предизвикателство, което стои пред мен, е архивът на бившата Държавна сигурност. Той подлежи на много по-обстойно проучване от направените досега опити и се нуждае от систематизиран подход, за да може българското общество да получи знание за системата на ДС в пълнотата, в която то е запазено в огромния масив от архивни документи.
