Лира Литературно-рекламна Агенция
Как ви хрумна идеята за „Хотелът на сладко-горчивите спомени”?
Всичко, описано в романа, се е случило в действителност. Аз самият съм с китайско потекло и като дете слушах с интерес спомените на баща ми и дядо ми за Втората световна война. Още в училище аз бях единственото китайче, а най-добрият ми приятел беше единственото японче. Освен това се оказа, че имам близки съседи от японски произход, които са били в лагери по време на войната.
Идеята да напиша роман на тази тема ми хрумна, когато веднъж татко спомена, че като малък е носил значка с надпис „Аз съм китаец”, за да не пострада от развихрилата се омраза към японците в Америка. Китайците били съюзници на САЩ, но за белите американци било доста трудно да ги различават от японците и от другите си сънародници от азиатски произход.
Като последица от нападението над Пърл Харбър настъпили тежки времена за жителите на международния квартал в Сиатъл. Много семейства се страхували за сигурността си, а ФБР арестувало видни членове на японската общност. Малко след това всички японски семейства били интернирани…
Искам да подчертая, че героите в романа са с измислени имена, но в действителност стотици хиляди хора в Америка са преживели това, което съм описал в книгата. Сред тях със сигурност ще открием прототипите и на Хенри, и на Кейко. Убеден съм, че има поне една двойка изживяла тази забранена обречена любов.
Съществ
ува ли „хотелът на сладко-горчивите спомени”?
Да, хотел „Панама” наистина съществува. Докато правех проучване за друга история, попаднах на статия в стар вестник, в която се споменаваше за собственика на хотел „Панама” и откритите от него вещи на 37 японски интернирани семейства. Когато пишех „Хотелът на сладко-горчивите спомени”, се свързах със собственика и отлетях за Сиатъл. Беше едновременно изумително и жалко да видя останките от онези времена във влажно и прашно мазе. Ако се случи да посетите хотела, посетете и чайната, където част от тези вещи са изложени. Препоръчвам ви чая с марка „Лийчи” – няма да съжалявате.
В романа засягате темата за сиатълската джаз сцена от 40-те години на ХХ в. Защо?
По време на Втората световна война, повечето клубове са се намирали в международния квартал. Баба и дядо са имали обичай да посещават редовно джаз клуба, където велики изпълнители като Каб Калауей и Дюк Елингтън са свирили. Жалко е, че днес места като клуб „Блек Елкс”, където Рей Чарлз е получил първия си музикален ангажимент, са изчезнали на практика.
Ако обаче решите да потърсите отдавна загубена плоча на Оскар Холдън, за която се говори в романа, може и да нямате късмет. Оскар със сигурност може да се нарече един от великите бащи на джаза, но доколкото знам, негов запис на грамофонна плоча не съществува. И все пак човек никога не знае.
Разкажете ни повече за китайския си произход. Фамилията ви не е китайска. Откъде идва името Форд?
Всичко започва от моя прадядо Мин Чунг, който имигрира в Америка и приема името Уилям Форд. Дядо ми, си върнал фамилията Чунг като артистичен псевдоним, за да участва като статист във филмите от 50-те. През 70-те продължил с работата си като консултант на сериала „Кунг фу”. Синът му – моят баща, е 100-процентов китаец, който владее перфектно китайски език. За съжаление, аз не говоря китайски.
Като цяло прекарах детството си типично по американски, при все че, когато си наполовина китаец, никога не се вписваш напълно в обстановката. Не си нито бял, нито китаец – ти си „половин” или „хапа”, както се казва на хавайски език. В статистическите анкети обаче няма отговор „половин”.
Чувствали ли сте се дискриминиран за произхода си?
Не, времената сега са различни. Израснал съм в Орегон, където бях единственото китайче в началното училище, а най-добрият ми приятел беше единственото японско дете. Но ние не бяхме отхвърлени от съучениците си. Даже мисля, че една година бяхме президент и вицепрезидент на класа. Виждате ли каква сила притежава времето…
…………………….
Текст и снимка изд. „Ера”