Тук лежи заекът

03.11.2011 Любопитно

Откъси от некролози

„Ние сме длъжници на мъртвите. Дължим им най-главното: честно отношение към тях. Защото следването на максимата „За мъртвите добро или нищо“ ни превръща в тотални лъжци. А да лъжем мъртвите е по-лошо дори от това да ги крадем.“
Това биха могли да са встъпителните думи на сборника с некролози и пътеписи на Йордан Ефтимов. Сюзан Зонтаг, Джеръм Селинджър, Джон Ъпдайк, Йосиф Бродски, Питър Стросън, Волфганг Изер, Уейн Буут, но също и Ивайло Петров, Йордан Вълчев, Йордан Радичков, Константин Павлов, Христо Калчев, Кембълът са част от личностите и творците, за които в тази книга се говори откровено, без ръка зад гърба. Същото е и с местата. Йордан Ефтимов е безпощадно честен не само към мъртвите поети, писатели и философи. Той казва в прав текст каквото знае за българската литература и мястото й в контекста на световната. Така постъпва и с българина изобщо.

ОТКЪС ОТ НЕКРОЛОГА НА АВСТРИЙСКИЯ ПОЕТ Х.К. АРТМАН (2000)

Станал веднъж народен герой с творбите си на арго, той отново възстава, този път за да напусне комфорта на установената му популярност: избира да пише само на стандартен немски, само в неговия „узаконен“ вид, макар и понякога без пунктуация. Играещ със стиха, с римата, с метриката, със структурата на фразата, с градивото на думата, отново и отново, този човек няма спиране. Той не знае спиране и край.
Когато публикува първия си роман през 1978 г. – „nachrichten aus nord und sud“ („новини от севера и юга“), отново стряска: този път с оттласкването от съвременната сцена, заслепен от собствените си спомени за отколе.
Свободно обитаващ няколко езика, той превежда книга с ирландски молитви и много произведения от английски, френски, италиански, идиш, руски и, в съавторство с други преводачи, от испански. Само по себе си това казва много. Но ако го съпоставим със собственото му творчество, ще добием истинска представа какво са езиците за него. Автор на немалко стихосбирки, той остава вдъхновител на езиковите мечтатели преди всичко с „med ana schwoazzn dintn. gedichta r aus bradnsee“ (1958), която е написана на диалект и на фонетичен принцип, както и с красноречиво геопоетическите „бяло като лилия писмо от линкълншир“ (1969) и „61 австрийски хайку“ (1984).
Бил е възхваляван за изостреното си чувство за думите и за наглед безкрайното разнообразие от стилове и ладове в творчеството му. И това не е пресилено. Имал е склонност към гротесковите разкази, бил е надарен с безподобна сръчност да предава върху листа кривия уличен говор на Виена. За това свидетелстват всички. Обаянието на говоримия език, когато той е пробил в поетичното. Ние, българите, знаем малко за това. Както всички големи поети на модерния свят – Паунд, Хлебников, Елитис, така и Х. К. Артман е слабо преведен у нас. Всъщност, на български той присъства с няколко стихотворения в превод на Мария Каро в един брой на „Литературен вестник“ от 1996-а (бр.8).

ОТКЪС ОТ НЕКРОЛОГА ЗА АМЕРИКАНСКИЯ ЛИТУРАТУРОВЕД УЕЙН БУУТ (2005)

На 10 октомври на 84-годишна възраст си отиде един от онези литературоведи, до които за жалост българската култура само се докосна, чиито книги така и не са преведе-
ни на български и чиито идеи със сигурност биха ни изглеждали странни, ако ги познавахме. У нас името му се появи в текстове на проф. Никола Георгиев, например в „Мълчаливи диалози в литературата“ и в „Как е съшит „Шинел“ на Гогол“ – в единия случай по повод мнението на Буут, че деконструктивизмът е емоционална реакция и има малка познавателна сила, във втория – с лека хапливост по отношение на класификациите му на видовете проза според разказвача.
Ако беше познат тук, щеше да минава едва ли не за изкопаемо. Затова дори англицистите не се ласкаят да го цитират.
Буут наистина бе един от най-влиятелните консерватори в американската академия. Тръгнал от мормонско семейство в Юта (през младежките си години дори мисионерствал в Пенсилвания), той посвещава живота си на Чикагския университет, където през 1961 г. излиза най-известната му книга – The Rhetoric of Fiction. По това време т.нар. New Criticism е господстваща доктрина с нейното настояване за автономията на текста, отхвърляне на значението на историческия контекст и на авторовите намерения по отношение смисъла на произведението. Буут е повлиян – и книгата му е изградена върху серия от внимателни вглеждания (т.н. close reading) в подбор от големи романи, за да се достигне до една систематизация, в която отношенията между автор и разказвач са централни. Измежду любимите му понятия е „ненадеждния разказвач“ (unreliable narrator), с което той означава променливостта и изменчивостта на разказвача в някои видове проза. Буут говори за реторически стратегии, с които романите манипулират читателите си, за да предизвикат различни реакции у тях. По този начин той настоява всъщност на това, че литературоведът трябва да се интересува от етоса на творбите. Дори създава определението „етическо литературознание“, където поставя до себе си Ерик Доналд Хирш и Джеймс Фелан.
The Rhetoric of Fiction е не само един от жалоните при изследванието на художествената проза – наред с „Типични форми на повествователното изкуство“ на Щанцел, „Прости форми“ на Жол, „Възхода на романа“ на Уот, „Мимезис“ на Ауербах. Това е ужасно привлекателна книга, чиято полемична структура само би могла да разпали желание за научен диалог и спор не само у студентите. Преди изобщо да премине към темата за разликата между разказване и представяне (чрез материал от Филдинг и Стърн) или към онази за контрола на дистанцията между автор и разказвач (Джейн Остин), в една широка встъпителна част той предлага своя коментар върху няколко аксиоми на романа: „Същинските романи трябва да са реалистични“, „Всички автори трябва да се стремят да бъдат обективни“, но и например „Истинското изкуство игнорира публиката“.

ОТКЪСИ ОТ ОТ ОБЩИЯ НЕКРОЛОГ НА АНГЛИЙСКИЯ ИСТОРИК ТОНИ ДЖУД И АНГЛИЙСКИЯ ЛИТЕРАТУРОВЕД ФРАНК КЪРМОУД (2010)

През август тази година починаха двама английски интелектуалци, между които не съществува очевидна връзка. На 90 години от рак на гърлото литературоведът Франк Кърмоуд и на 62 от синдрома на Лу Гериг историкът Тони Джуд. Споменавам възрастта, защото преди години един приятел, също литературен историк, разви в разговор тезата, че по-консервативните сред нашите герои в западната хуманитаристика, онези, които откриват твърди ценности, живеят по-дълго. Току-що беше починал Ханс-Георг Гадамер – на 102. На фона на радикалиста Мишел Фуко, починал на 58, или на изтънчения самотник Ролан Барт, починал на 65, херменевтикът Гадамер можеше да ни се привиди като съвременен Матусал. По-важното е, че шегата за здравословния консерватизъм в хуманитаристиката нагарчаше. Ние имахме пред себе си не Гадамер или Фуко, имахме безпомощни консерватори, за които трудно можеше да се каже, че са учени, и заслепени от западните моди либерали, които сякаш не живееха изобщо тук – поне такова беше писането им.
В пролога към книгата си „За скритостта на здравето“ Гадамер пише: „Здравето не е нещо, което може просто да бъде създадено или произведено.“ В есето „Проблемът на разсъдъка“ пък показва, че на душевните болести може да се гледа като единствено на загуба на човешкия баланс. За него душевната болест – дори в най-мрачните є форми на упадък на болния до животинско-вегетативни състояния – само потвърждава, че „личността не е интелигентно животно, а тъкмо човешко същество“. А в есето „Опита на смъртта“, все в същата книга, обсъждайки командното дишане и изкуственото сърце, обезболяващите наркотици, поддържащи терминално болните в полусън, заявява: „Удължаването на живота в крайна сметка се превръща в удължаване на смъртта и изгубване на опита на аза.“
Критична към вярата в технологиите, херменевтиката изглежда като доверяване на живота. Когато си здрав, винаги би се съгласил с този добре темпериран възглед. Но болният, точно защото е същество, загубило баланса, губи това доверие. Болните от рак търсят спасение навсякъде и с всички средства, в най-новите и все още експериментални научни терапии и в паганистични ритуали и врачки. Те стават мнителни и доверчиви едновременно.