Начало / Любопитно / „Безлунния“

„Безлунния“

Приказни есета от Асен Валентинов

 

Асен Валентинов пише приказни есета, живее от години в Белгия, а наскоро ги издаде в сборник, озаглавен „Безлунния”. Книгата е едно малко бижу. Написана е във великолепен стил, който напомня най-добрите образци на европейската есеистика. Това не са само есета, а силни поетически видения. Визии, изтъкани от онази крехка и чуплива материя, с която си служи високата поезия. Те са къси, енергични, умни и живописни. Четат се лесно, но трудно се преглъщат – следствие от своеобразната художественост и стойността на всеки текст. Целта на автора е да отвори вратата, която не винаги виждаме. Тя е някъде тук… Вляво, вдясно, пред нас. А може би сме я изгубили завинаги от погледа си. Това е Вратата към невидимия свят, който води единствено към себе си.


АЗ ПИША, БЯГАЙКИ ОТ СЛЪНЦЕТО

Едва ли мога да пиша за мен самия. Винаги съм писал, обръщайки се към някой друг. В повечето случаи това са били писма или пасажи от един ден, от един сън, от една тъга, която е преливала. Аз също като теб се страхувам, че като пиша, ще изневеря на себе си, ще заключа в сюжети нещо, което не e единствено история, осъдена да бъде разказана или да не бъде.
По принцип писането е силно разбуждане на сетивата, достигане до най-интимните елементи на собственото аз, и до голяма степен, пишейки, човек се разголва, предава се на другите, за да не бъде рана сам за себе си. Писането за мен не е спасение, не е начин да подреждам живота си, не е Авенариусова тенденция към психична стабилност, не е изгаряне на клада на всичко съкровено, а само докосване до теб по друг начин.
Винаги съм писал за някой друг. Черпил съм енергия от въздуха, направо от нищото, стоял съм на границата между светлината и мрака, посвещавал съм най-скъпите си образи, за да не изгубя и последния миг, в който ни е имало. Ти сигурно смяташ, че си една от всичките, една от тези, за които пиша – невидим мост към другите, и до известна степен ще си права, ако мислиш така. Разликата е, че ти не си далече и не трябва да те диря под чужди хоризонти, не трябва да вдигам отново стълбовете на света, за да открия следа от теб, за да я зазидам в думи, за да не я изпусна.
Писането е забранена игра, нещо като таен вход към Ерусалим. Човек разбира, че пише, едва когато за първи път наруши правилата, към които строго се е придържал дотогава. Просто ден, в който си решил да си сложиш цветните дрехи и да се разходиш сред хилядите индуси, облечени в бяло, като по този начин раздразниш ретината на окото, за да започнеш да пишеш отново.
И така, писането не е теорема, която трябва да бъде доказана, защото тя ще се окаже невалидна за другите или ще се нуждае от незадоволителни обяснения, което най-малко ще разтвори точното чувство, ще наруши парадоксалния, но истински ритъм на думите, съпътстващ всяко заклинание, каквото всъщност е то.
Никога не съм предполагал, че ще пиша за онова, което ни се случва, че писането ще бъде внезапна фотография на емоциите и състоянията ни. Аз вярвах, че ще пиша за отсрещния бряг, където вълните събарят крепостта камък по камък, а ти ще бъдеш спокойният бряг, на който ще пренеса всичко, което съм имал.
Иначе писането е мрак. Човек пише, когато се намира в крайната точка на пълнолуние, когато думите идват на вълни и преливат някъде натам, където още никой не е ходил. Когато банките са затворени и чиновниците спят. Когато не чуваш никакъв друг шум освен глухите удари на сърцето си.

ВЕСТОНОСЦИТЕ

Вестоносците не носят странни одежди, нито отличителни знаци, по които да ги разпознаете между останалите хора. Те са самотници, но самотата им е космическа и няма нищо общо със земната. Способни са да ви говорят с часове за смъртта на една звезда или планета така, както вие – за тази на съседа ви, поразен от слънчев удар.
Вестоносците не застават по средата на площада, за да разтръбят новината си. Тяхната новина се съдържа изцяло в духа, чиято сфера е великолепна и изключително по-голяма от сферата на еднородното съзнание. Ето защо те нямат собствени групировки, не се събират в масонски ложи, не са партии и не издават вестници. Независимо от това влиянието им е значително и осезаемо за всички, дори за онези, които въобще не са чували имената им.
Вестоносците никога не се събуждат от сън, макар те самите често да боледуват от безсъние. За тях небето е сляпо денем и тогава те предпочитат да се упояват в полумрачни стаи и кръчми, далече от жестоките лъчи на слънцето, които им нанасят непоносими изгаряния. Навярно така се подготвят за дългите си нощни полети, когато се срещат с двойниците на вашите двойници и унило им разказват за смъртта ви, за всичко, което ще ви се случи или вече ви се е случило.
Не се учудвайте на чуждоземните пейзажи, на сияйните йероглифи, които нечия невидима ръка е изрисувала по стените на прозрачните ви сънища и за които утре вие дори няма да си спомните, защото от сън спомени няма, освен от тия на Вестоносците.

ГРАДЪТ, КОЙТО СЪНУВАМ

Градът, който сънувам, се намира на хиляди километри от мен, близо до едно море, което е било пустиня, и близо до една пустиня, която сега е море. В града, който сънувам, всички къщи са бели, с пъстри цигански покриви. В него има яснота и математически ред, но погледнат от друга страна, той е плод на зрителна измама. Тук са се преселили хора от различни епохи, които не се задоволяват с идоли, не се степенуват в цветове и полутонове и въпреки че страдат от сериозни смущения, тяхната основна цел е изучаването на светлината.
На пръв поглед този град изглежда еднообразен, град за „просветените” и „посветените”. Едва когато се сближиш с обитателите му, можеш да получиш усещане за небесна топлота, за избистряне на цветовете, стигащо понякога до маниакалност. Навярно те дълго са живели в сянката, избягвали са наложената перспектива и тласкани единствено от собствената си фантазия, наивно са се стремели към пълно разчупване на пространството. Ето защо улиците придобиват ново чувство за обем, а обектите са осветени директно, така както това става в приказките или в чистата и мирна атмосфера на светлите дни.
Градът, който сънувам, се намира на хиляди километри от морето, но никога няма да се превърне в пустиня, в траурна процесия, пък било то и за светица. Човек трудно ще се ориентира по сградите му, тъй като те са по-скоро поетически видения, детски опити за пластично осъществяване на мечтата. В него няма нито църкви, нито камбанарии, понеже хората са обърнали времето не навън, а навътре към себе си. Те дори не предполагат, че са сънувани от друг, също както и аз не знаех, че моят свят е свят на сънни проекции в необятния край и крайната необятност на времето.

Прочетете още

coverlg

„Детският влак“ ще гледаме по „Нетфликс“

Адаптацията ще е на разположение през декември Книгата на Виола Ардоне се превърна в хит …