Паулина Георгиева: „Съвременният човек е изключил сензора на мярката“

Отвръщаме очи и запушваме уши, описва реакциите ни писателката

Първо беше „Симулацията“ – книга, в която една учебна игра се оказва способна да преобръща животи; сега пък се озоваваме направо в Рая… Новият роман на Паулина Георгиева „Малки грехове“ пресъздава идилично място – Крит, както е изглеждал преди четири хилядолетия… Място, на което сякаш можем просто да пируваме до безкрай. Сюжетът ѝ обаче се преобръща, за да ни представи група хора, превърнали се в пленници на „малките“ си грехове. Дворецът от древността пък се е преобразил в модерен ритрийт център.

Паулина има широк набор от литературни отличия – познанията ѝ се разпределят в историята и психологията. Пише така, както язди любимите си коне… стегнато и уверено.

За това как се създават дълбоки образи и кои грехове са оправдани си говорим и в това интервю

– Здравейте, Паулина, откъде дойде идеята за новата Ви книга и защо избрахте Крит като място на действието?

– В основата на идеята на „Малки грехове“ е неизменният копнеж на хората към Изгубения рай. В наши дни този копнеж представлява желанието ни да живеем в комфорт и сигурност, да сме вечно млади и здрави. Несъзнателно ние се опитваме да се превърнем в богове и да се качим на онзи митичен Олимп, където всички са пирували безметежно. И в това няма нищо лошо. Парадоксалното е, че в търсене на пътя към най-невинното утопично място, ние сме понесли със себе си своите „малки“ грехове – пороците, с които свикваме да живеем. Това са уж дребни прегрешения – няколко чаши вино повече, но редовно; изневери; манипулации; амбиции да притежаваме още и още… На въпроса защо Крит, а не някой друг остров, например? Преди четири хилядолетия на Крит е съществувала мирна и изключително развита цивилизация – същински Рай, в който жителите на острова са живели в хармония и благополучие. За съжаление през XVII век преди новата ера на съседния остров Санторини избухва вулкан с мощ, равняваща се днес на 200 атомни бомби, пуснати над Хирошима. Този природен катаклизъм предизвиква земетресение и огромно цунами в залива Крит. Дворците, селищата и поминъка на острова са унищожени за миг. Метафорично историята в „Малки грехове“ се развива на Крит в наши дни, в един такъв дворец, който представлява модерен ритрийт център – място, където невротизираните съвременни хора отиват да лекуват своите пороци.

– Анотацията сякаш е за криминален роман – дали това е Вашето предизвикателство към читателя, преди да се озове в дълбоки води по страниците?

– Историята не е криминална. Това е психологически роман, разказан с елементите на съспенса. Има драматични събития и напрежение, което е присъщо на трилърите, но всъщност разказвам историята на шестима приятели, които, оплетени в своите малки грехове, се въвличат в сложни отношения.

За предишния ми роман – „Симулацията“, се говореше същото; че се движи увлекателно като трилърова история, но всъщност отново беше психологическа драма. В съвременната литература жанровете все повече се сливат и ми се струва, че „Симулацията“ и „Малки грехове“ са такъв модерен жанров хибрид.

В съвременната литература жанровете все повече се сливат и ми се струва, че „Симулацията“ и „Малки грехове“ са такъв модерен жанров хибрид

– Скривате ли и собствения си образ сред някой от групата, която лекува своите „малки грехове“?

– Вероятно има нещо от мен в психотерапевта Сол, който дава „причастие“ на малките грехове на своите пациенти по един ритуален символичен начин – събирайки ги на изповед в ритрийт център, наречен „Дворец на невинността“. Символично аз, като автор на историята, правя същото – поставям всички свои герои–грешници в Рая и наблюдавам какво се случва там.

– Кое Ви допада повече, докато пишете –сюжетните криволичения или пък психологията в образите?

– Много интересен въпрос! Създаването на криволичещия сюжет е истинско предизвикателство – за мен е важно темата да е съвременна и пулсираща. Историята – да е интригуваща, с обрати, така че да изненадвам читателя и след последната страница той да е замислен. След като изградя сюжетната линия, едва тогава навлизам в дълбочината на образите. Подхождам с голямо внимание и интерес към своите герои, създавам им минало, стари травми, профилирам ги. Имам професионален опит с това и тази част от работата по характерите ми доставя голямо удоволствие.

– Съвременният човек май се е избавил от чувството за грях, но това спасява ли ни от съгрешаването въобще?

– Да, там е работата, че съвременният човек наистина се е освободил от чувството за грях. Или поне за „малкия“ грях, който не е смъртен. По някакъв начин дори го е украсил с романтични краски – иска да живее в лукс, свръхблагополучие и материализъм. Изключил е сензора на мярката – иска все повече. Отвръща очи и запушва уши, когато стане дума, че по света има хора, които бедстват. И това е смущаващо. Аз не съдя своите герои за тази тяхна слепота, те самите достигат по свой начин до осъзнаване и дори до смирение.

– Кой е вашият рай, къде го откривате?

– И на мен, разбира се, не ми е чуждо желанието да живея в спокойствие и уют. Но като мой личен рай бих описала ездата навън, сред природата, през гори и поляни. Това е хобито ми, което ме изключва от динамиката на градския живот, зарежда ме с енергия и същевременно ме успокоява.