Лира Литературно-рекламна Агенция
Кюстендил е дал на родната ни поезия Биньо Иванов, Кирил Кадийски, Борис Роканов… и разбира се, Екатерина Йосифова. Дали защото този град са намира в най-западната част на България и западната култура там е малко по-близо, от творбите на тези поети диша една по-европейска и свободна поетика. А пък създателите ѝ сякаш не са конформисти, на каквито сме се нагледали през годините.
Екатерина Йосифова е родена на 4 юни 1941 година. Завършва Руска и българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“. Работи като учителка в Дупница и Кюстендил, като журналист, редактор и главен редактор в литературен алманах „Струма“, драматург на Кюстендилския драматичен театър.
И беше един изключително скромен и сърдечен човек. Да си спомним за нея!
ПРОЛЕТ: КАМБАНИ
Нищо по-игриво от
бялото яре,
нищо по-млечно, нищо по-пролетно
от ярето,
подскачащо от радост поради
самото скачане,
бодящо въздуха заради
самия въздух,
завиращо муцунка в мене
заради мене:
неиграеща, нехранеща, зъзнеща
в звънтящия предпразничен въздух, знаеща
каквото не е за знаене.
ЗАВЗЕМАТ СЕРГИИТЕ
плодове без вкус цветя без мирис
подредени еднакви обагрени
очите се лъжат но не и
още дивите носове
безвредни метафори меки мечтания
уж отговори на уж въпроси
грамотността се подлъгва но не и
още дивата ѝ душа.
* * *
Разказаха ми края.
Знам кой е убиецът.
Сега спокойно мога да се оставя на
удоволствието от литературните похвати, Господи.
За Иван Методиев (1946 – 2003)
СКРИЖАЛИ
Навръх баира шипка грее,
запалена от плод и есен.
А Онзи в шипката се смее,
над склона полегат надвесен:
сред тръните се там търкаля
облъскан камънак в безреда
и бай Моисейвото магаре
дълбокомислено го гледа.
Така прелита век ли, час ли,
мушица звънне, птица мине,
накрая Онзи се прозине:
мир на баирите слънчасали,
мираж над всякоя пустиня!
ИМЕТО
И аз в навалицата, както всеки.
Случайна като името, което са ми дали
навярно с обич, но дори това не значи
нищо.
Къде е думата, която може да поискам да извикам
към вечно празното ухо?
Небрежен знак, изровен през дупчицата в джоба на
случайността.
Защо да не е по-добре така,
всякакви догадки са възможни.
Сега ми се е паднало да поживея
инкогнито.
Докосвам топлото животно на живота.
Милиардите му очи не се вглеждат в мене,
а аз си казвам, че не съм
едно от тях.
