Лира Литературно-рекламна Агенция
Разговор за природата и за това колко си приличаме с всичко в нея
Илюстратор и писател, Елица Христова е създател на един образ, който се хареса на децата – щъркелчето Страхливчо. Самата тя казва, че книгата ѝ „Щъркелът и слънцето“ е написана и нарисувана по действителен случай – благодарение на видеонаблюденията на Българското дружество за защита на птиците (БДЗП). Знае се дори родословното дърво на Страхливчо – негови родители са Драго и Драга, като сега цялата фамилия може и да се поклаща доволно на гърба на някоя камила в Африка. Но това не пречи да си поговорим с Ели за рисуването, любимите животни и дистанцията, която сме създали с природата.
– Здравейте, ще си говорим за щъркели, а те сега май са от другата страна на Земята… Как се роди любовта Ви към тях?
– Да, по-голямата част от щъркелите сега са на юг, но има и щъркели, които остават да зимуват в България. Аз винаги съм ги обичала. Спомням си, че още като дете, по време на летните ваканции и на пътуванията по време на тях, съм търсила да видя щъркелови гнезда.
– А страхливи ли са щъркелите? Защо нарекохте своя Страхливчо?
– Щъркелите се страхуват от хората, предпазливи са. Но същевременно често устройват гнездата си близо до нас, защото, както често се случва в природата – двата вида са си взаимно полезни. Колкото до главния герой в моята книга „Щъркелът и слънцето“ – Страхливчо (както и в занимателната книга „Приключенията на Страхливчо“, и двете издадени от „Ерове“), той е вдъхновен от истинско щъркелче.
БДЗП е разположило камери за видеонаблюдение на няколко щъркелови гнезда в Драгушиново и в Ярлово. Това наблюдение е активно в периода, в който щъркелите са в България – между март и септември. При едно такова наблюдение, в гнездото на най-наблюдаваната двойка щъркели – Драго и Драга, се излюпиха три щъркелчета. Когато пораснаха и дойде време за първия полет, две от тях отлетяха с лекота, почти едно след друго. Но третото само надничаше от гнездото, вдигаше поглед към тях, наблюдаваше, как красиво се издигат нагоре, без да се осмели да ги последва. Личеше си колко се страхува. В крайна сметка, разбира се, и то отлетя, но му отне доста повече време. Така че – да, идеята за Страхливчо се зароди в онзи момент. Той е като всяко едно дете, което се страхува от куп различни неща. С помощта на семейството си, обаче, и на приятелите си, както и на изненадващи срещи, щъркелчето научава тайната на смелостта.
Приписваме на щъркелите толкова хубава символика – идването на пролетта, носенето на бебета, късмет и сполука на всеки дом, на който свие гнездо
– Какво ли правят героите Ви по Коледа? Дали пък не носят вместо бебета съвсем обикновени подаръци?
– Може би Страхливчо е успял вече да види камили и се наслаждава на топлината, кацнал на някоя дюна. Напоследък все по-често щъркели остават в България заради по-меките зими и възможността да си откриват храна дори и през студените месеци на годината.
Стопанисвате, така да се каже, и група в социалните мрежи, посветена на щъркелите. Те ли са най-любимите птици на българите?
– В началото създадох групата Любители на щъркели за комуникация между онези, които се интересуваха от видеонаблюденията в Драгушиново и Ярлово. Това бе една малка група хора, които се вълнуваха и споделяха впечатления от опознаването на щъркелите от първи план. Постепенно тя започна да се разраства и се превърна в общност. Групата се посещава от всички онези, които искат да научат нещо повече за щъркелите, да помогнат на бедстващите, да споделят свои снимки, видеа, статии или просто да им се порадват. С нарастващия брой на членовете и присъединяването на хора от цял свят, но най-вече с различните прояви на грижа към щъркелите, си давам сметка, колко много ги обичат българите. Не бих могла да кажа дали това е най-любимата им птица, но щъркелът определено заема едно от първите места. Затова и му приписваме толкова хубава символика – идването на пролетта, носенето на бебета, късмет и сполука на всеки дом, на който свие гнездо и т.н. Българите определено имат отношение към природата и се надявам добрите резултати от него да се виждат все по-често.
– А как реагират децата – в днешно време те са отделени почти изцяло от живата природа…
– За съжаление е така. Но от срещите си с децата по време на представяния на книгата „Щъркелът и слънцето“ разбрах, че те се интересуват много от щъркелите, радват им се и знаят немалко неща за тях. Обичат да ми разказват за случаи, когато са видели истински щъркел, умеят да ги имитират и си давам сметка, че за нас българите, тази птица е част от всичко онова, наше, родно, изконно, което изгражда същността и характера ни като народ. Тя се появява в живота ни от детска възраст, когато, за да вържем мартеничката на дърво, трябва първо да видим щъркел. Продължава така през годините, когато се молим зимата да свърши и надничаме да открием първия завърнал се щъркел, който ще ни върне пролетта. А често щъркелът се превръща и в съсед, когато построява гнездото си на някой комин или стълб, в близост до хората.
Страхливчо е като всяко едно дете, което се страхува от куп различни неща. С помощта на семейството си, обаче, и на приятелите си, както и на изненадващи срещи, щъркелчето научава тайната на смелостта
– Кое друго животно заслужава книжка според Вас? Има ли някое, за което си мислите, че е предизвикателство да го нарисувате?
– Всяко животно заслужава своя книжка. Чрез животните, птиците и природата, ние хората можем да научим много неща. Вглеждайки се в тях, бихме могли да осъзнаем, че имаме и много общо. Понякога – хубаво, друг път – лошо. Важното е да наблегнем на хубавите неща и да се опитаме да извлечем мъдростта от тях. Рисуването помага да опознаеш по-добре дадено животно, да се доближиш до природата, но и да се опиташ да я приближиш до другите.
Предизвикателство би било да се нарисува животно, което е рядко и което много трудно би могло да се наблюдава на живо или което вече е изчезнало. Гривестият вълк например би бил интересен за илюстриране. Както и тасманийският вълк, който за съжаление е изчезнал вид.
– Имате ли световни образци в рисуването – включително в детските книги?
– Израснала съм с илюстрациите на Тони Улф, Либико Марайа, Дж. Р. Р. Толкин, Любен Зидаров, Вадим Лазаркевич, Николай Райнов, които са богатство не само за децата, но и за възрастните. А колкото до художници – възхищавам се на много български творци като например Константин Щъркелов, Иван Милев, Атанас Мацурев и др. Списъкът със световните ми образци също е много дълъг, но част от тях са Сандро Ботичели, Йоханес Вермер, Албрехт Дюрер, Пол Синяк, Хайнрих Лефлер, Мориц Корнелис Ешер и др. Всички те рисуват в различни жанрове и стилове, но творчеството на всеки от тях ме е обогатило неимоверно много.
– А Вие самата какво разглеждате или четете с удоволствие?
– Както в изобразителното изкуство имам любими художници от различни стилове, така и в литературата произведенията от различни жанрове ми носят различно усещане и развитие. Харесвам книгите за история, изкуство и природа, и онези, в които ставаш свидетел на величието на човешкия дух. Разбира се, не мога да пропусна и фантастиката –като илюстраторка, и като писателка, за мен тя е символ на неограниченото въображение.
– Накрая, как си пожелават довиждане щъркелите?
– Може би е най-добре да попитаме Страхливчо, но мисля, че и той би отговорил – с тракане на човка и поглед към слънцето.
– Благодарим от сърце… и ще ги чакаме напролет 
