Лира Литературно-рекламна Агенция
Мария Антонова
Почти завършвах моята книга за рода ми, който се е преселил след Крайовската спогодба от 7 септември 1940 г. от Северна Добруджа в Южна и все още не се бях отърсила от всичко, което научих, когато прочетох в интернет пространството, че Вивиана Асса е издала книгата „Моят Шабат“ Не знаех, какво означава Шабат, но подсъзнателно нещо ми подсказа, че тази книга ще е интересна за моите литературни сетива.
Но защо Шабат и какво е значението на тази дума? Всеизвестно е записаното в книгата „Битие“ в Стария завет: „Бог благослови седмия ден и го освети, защото в него си почина от всички Свои дела, що бе сътворил и създал“(2:3). Ето какво ни казва авторката за значението на думата: „… Шабат е най-вълнуващият ден, посветен на благодарността към Божественото ни начало. Шабат е ден на семейството, ден на равносметката, ден на малките, но съществени пресечки в живота. Ден на съзерцанието, ден на философията, ден на съществуването ни…“ И в крайна сметка: „Това е времето за мир между човека и природата“− довършва мисълта си Вивиана Асса.
И след като на всички нас, и пишещи и четящи ни става ясно, какво означава думата Шабат да преминем към историята на един род, чието корени са се посели, пуснали стъбла, расли са здрави и силни, от които пък се е появил родът на нашата авторка, а той е от морският ни град Бургас. Там е израснала самата тя. От малка е усетила мириса на морето, познала е суматохата на града. Също там тя и сега има много роднини и познати, които пазят спомени за близките ѝ, и приятелите ѝ от детските и ученическите ѝ години. За нея и нейната книга прекрасно звучи цитат от стихотворението на големия ни поет Димчо Дебелянов:
Да се завърнеш в бащината къща,
когато вечерта смирено гасне
и тихи пазви тиха нощ разгръща
да приласкае скръбни и нещастни.
(„Да се завърнеш в бащината къща…)
А за Вивиана Асса бащината къща в родния ѝ град не е само тази, в която ще отиде, а спомените, независимо къде е тя, ще я връщат в отминалите дни и години и ще ѝ дават сила за преодоляване на трудностите, ще ѝ дават надежда да се радва на живота и на близките си. Но нека се спрем на точните думи, произнесени от дядо ѝ Михаел, който ѝ казва: „Много е важно моето момиче, да имаш „аркан кавидер“ (турски думи), което означава здрав гръб, „а моят здрав гръб“, казва авторката, е Бургас, морето, родът ми, приятелите, детството…“ И продължава: „Те са моята патерица в живота, която ме е подпирала в кризите, те са шамандурата, която ме е пръскала с оптимистични сълзи в мигове на отчаяние“. И в крайна сметка знайно е, че „сълзите смазват душата“. А тя, душата ни е дадена не за тревоги, тя е нашият съдник за пред Бога. Не случайно в своите притчи Соломон, син Давидов казва, че всяка тревога дълбае душата като молец, а ние хората нямаме правото да позволяваме това, защото тя е единственото нещо, с което заставаме в един момент от живота си пред Него.
За морето и за Бургас Вивиана Асса може с часове да ни разказва: „Когато бях малка, не можех да проумея, че има градове без море. И когато лятото изсипваше летовниците в града ни, аз разпитвах дълго новите си приятелчета защо събират така старателно мидички, та те нямат ли си там, откъдето идват, плаж…“ Как ли е изглеждало морето в онези дни на детството ми, родена в равна Добруджа. И авторката допълва: „… През зимата морето е много красиво. Вълнуващо, но тягостно. Огъва се като тенекия, с металически оттенък и грохот. А под повърхността му бушува много опасна енергия. Нещо като затишие пред буря…“
С втората си книга „Моят Шабат“, след „Любовни убийства“ (2009), Вивиана Асса се представя като творец, който с обич и уважение пресъздава историята на едно отминало време, в което радостта е била много по-малко от тревогите и притесненията за роднините ѝ. А това е обяснимо. „… чувах често гранмама Виктория шумно да въздиша“… и добавя: „Чудех се за какво толкова се терзае, дали е за болната ми сестричка, или заради сестра си Дуда, която е изчезнала с ешелоните на смъртта заедно с петте си деца в Треблинка. Бях малка и не можех да го проумея. Как така са ги убили, какво са извършили?“. От разказаното личи, че авторката от малка е разбрала, че светът е жесток, и несправедлив и затова казва, че не желае да си спомня подобни случаи. Обяснимо е, за съжаление.
Всеки уважаващ себе си читател трябва да прочете тази откровена до болезнена чувствителност книга. Авторката е вложила много емоция, голяма загриженост да не изпусне да ни разкаже и за семейството си, както и за рода на съпруга си поета Румен Леонидов, за своите свекър и свекърва и разбира се за дядото на съпруга си воеводата Леонид, за когото и до днес в македонския край се пеят песни и разказват легенди. Когато един исторически факт се повтаря и преповтаря само тогава се предава на поколенията да помнят и да знаят.
Книгата „Моят Шабат“ е своеобразна автобиография за един род, който несъмнено е оставил следи в родния Бургас. Макар, че днес голяма част от нашите деца живеят и работят по чужди земи, то несъмнено все някой е останал, воден от чувството да не се забравя родът, от който е произлязъл.
„Така разговарям и с птичките, скрити в клоните на това дърво. Един шарен дребосък се приближи нахално към мен и ми се скара. Бях посегнала към поредната непозволеност. Само още една цигарка, помолих му се – прибирай се в клоните, ще събудиш целия квартал… Загърнах се в шала, а той пак се нахвърли: чирик! чирик! Добре, добре, няма повече, успокой се, шабат е… Отивам при сенките на миналото…“