Лира Литературно-рекламна Агенция
Огнян Стамболиев
Днес мнозина знаят кой е Елиас Канети, дори са чели забележителните му мемоари „Спасеният език”, както и повечето от неговите книги. На русенска сцена са поставени с успех трите му пиеси. Но на малцина е известно, че най-европейският ни град е дал на света още един прочут писател. Доста различен от философа Канети и известен повече в Америка, отколкото в Европа, а у нас все още непреведен. Става дума за Майкъл Арлън с рожденото име Дикран Куюмджиян, появил се на белия свят преди 125 години, на 16 ноември 1895, под знака на Скорпиона, в дунавската ни столица, в дома на богатия търговец Саркис Куюмджиян, чието семейство пристига в България през 1892 след поредица от турски зверства над арменците в Цариград. По онова време в Русе вече има немалка арменска общност (тя всъщност е древна, още от римско време), която век преди това излъчва друга прочута личност, Емануел Мирзонян или Манук бей, прочутия дипломат и политик, за когото вече писахме в „Минаха години”.
През 1889 година замогналият се търговец на текстил Саркис Куюмджиян построява голяма търговска кантора в центъра на Русе, по проект на един голям архитект, също русенски арменец, Нигохос Бедросян, построил част от най- красивите сгради от епохата у нас. Дикран, бъдещият Майкъл, е петото дете в семейството, в което има още три момчета и едно момиче, родени преди него в Цариград. След единадесет години, през 1910 година, бащата Куюмджиян става управител на голямо Англо-българско акционерно дружество за производство на чадъри и семейството се премества в индустриалния Манчестър, където предприемчивият г-н Саркис открива тъкачна фабрика, а голямата сграда в Русе става шивашка фабрика. (През 2007 година в нея бе заснета част от филма за Фридрих Ницше „Когато Ницше заплака”, в който взеха участие живеещият в София английски актьор Бен Крос и испанският му колега Арманд Асанте.)
През 1913, след като завършва средното си образование в елитен колеж в Манчестър и учи известно време медицина, младият Дикран Куюмджиян решава да замине за английската столица и да стане писател. Търговията не го влече Родителите му не са съгласни, но не го спират в начинанието му. Започва да работи като журналист в едно лондонско списание за арменската диаспора. Приема псевдонима Майкъл Арлън и скоро забравя арменския и българския.
През 1920 година, когато е 25-годишен, вече издава първия си роман, приет радушно от английската критика. Следват още няколко книги, главно исторически и сатирични романи, част от тях повлияни от сатирата на Дефо, Суифт и Лорънс Стърн и готиката на Мери Шели и нейния зловещ „Франкенщайн„. Става много популярен, добре приет от лондонското висше общество и от събратята си по перо. През 1922 година получава британско гражданство и узаконява името си, Майкъл Арлън. Сред пет години е вече на корицата на брой на списанието „Тайм”, което е вече признак на голямо уважение и популярност.
Води светски живот, среща се със знаменитости като Ърнест Хемингуей, който го признава за свой единствен достоен конкурент в прозата, със Скот Фитцджералд (той споменава името му в романа си „Великият Гетстби”), артисти от Лондон и Холивуд. Става дори прототип на един от героите на Дейвид Хърбърт Лорънс в прочутия му скандален и забраняван роман „Любовникът на лейди Чатърли” (1928). Започва да пише фантастични и криминални романи, които се радват на голям успех.
През 1924 година излиза най-прочутият му белетристичен опус, романът „Зелената шапка”, истински бестселър с много издания в голям тираж. Пет години след първото, бива филмиран с участието на великата Грета Гарбо. Номиран е за „Оскар”. По това време, през летния сезон, писателят живее във Франция, курорта Кан, където пише и води интензивен светски живот, увлича се по тениса и голфа. Кариерата му върви блестящо, но постепенно започват проблемите. В началото на 40-те години в Англия се заражда ксенофобия, подозирани са всички чужденци, особено по-известните и след като разбира, че за него и за семейството му в Лондон вече няма бъдеще, Майкъл Арлън емигрира заедно със съпругата си, гръцката графиня Аталанта и двете им деца в Щатите.
Установява се в Ню Йорк. Спира да пише (последният му роман „Летящият холандец” излиза през 1939 година в Лондон) и решава да заживее спокойно със семейството си, като ограничава контактите си с обществото. Междувременно все пак подписва договор с „Метро Голдуин Майер“ като сценарист и написва 26 сценария, като шест от тях са по негови романи. В някои от тях участват звезди от Хеди Ламар, Бети Дейвис, Уйлям Пауър и Джордж Брент.
Но скоро се разделя със сериозната литература. Просто решава да се откаже от писането. В мемоарната си книга „Моят брат Евелин и други профили” неговият приятел, писателят Алек Уайт пише: „Той се отказа напълно доброволно от литературата в името на един спокоен и приятен живот сред семейството си, което обожаваше, и добрите ресторанти в Ню Йорк. Вътрешната му потребност да пише беше изчезнала – не намираше смисъл в това. Той можеше да бъде себе си по-лесно, като всъщност не пише…”
През 1956 година се разболява от рак и умира, когато е на 61 години. По това време големият Алфред Хичкок филмира неговия разказ „Господинът от Америка”.
За разлика от своя прочут съгражданин Елиас Канети, който е живял много по-малко от него в Русе, но се е чувствал русенец, Майкъл Арлън никога не е говорил за родното си място и България. Просто е избягвал да коментира произхода си…
Би било добре, ако някои от нашите издателства и преводачи да се обърнат към творчеството на този интересен писател, който дори е бил номиниран за Нобел. Да представи поне разказите и романа „Зелената шапка”.
Интересно е, че синът на Майкъл Арлън, Майкъл Джей Арлън (род. 1930) също е писател, при това четен и издаван, оценен високо от критиката, автор на редица книги, част от тях удостоени с престижни награди, като „Пътуване до Арарат” (1975). В нея той представя живота на баща си и неговото упорито желание да се разграничи от арменската диаспора като страх да не бъде неприет от консервативното и трудно приемащото чужденците, английско общество. Да забрави трагичните събития от историята на своите родители и предци, жертви на турското варварство. В тази силна, майсторски написана книга Майкъл Джей Арлън, наследил без съмнение таланта на баща си, поставя родовата история на фона на арменската национална съдба по един вълнуващ, силно въздействащ на читателя начин.
