Чуто, видяно и преживяно от Георги Томалевски

По ред причини, главно политически, мемоарният труд на Георги Томалевски „Чуто, видяно и преживяно“, вижда бял свят едва днес. Книгата дава широка картина на следосвобожденска България, войните, в която тя взима участие, Берлин по време на Първата световна война, Септемврийското въстание и деветоюнския преврат, братоубийствените борби за присъединяване Македония, дейността на дъновисткото движение у нас. За първи път се изнасят автентични и уникални свидетелства за събития и личности, сред които Александър Протогеров, Наум Томалевски, Петър Дънов. Особено впечатление правят страниците за Ванче Михайлов, когото авторът лично е познавал и е бил свидетел на редица атентати и покушения срещу противниците на терористичните актове, чийто вдъхновител и поръчител е бил Ванче. Записките в обем от 700 страници излизат под редакцията на Георги Борисов. Те са снабдени с обширен предговор от проф. Михаил Неделчев, богат биографичен материал, поместен под заглавието „Живот в дати“, и послеслова „Защо Георги Томалевски не дописа своите мемоари“ на дъщерята на писателя Румена Томалевска, редки фотографии от семейния архив.

Четири въстания и четири войни бележат жизнения и творчески път на писателя Георги Томалевски. Самият той казва: „Моето поколение е шампион по следвоенните периоди“. И преди, и след 9 септември 1944 г. през различни етапи от живота му, в зависимост от политическата обстановка, Георги Томалевски е обявяван за „неудобен“, „опасен“, разследван е, унижаван, пренебрегван и изтласкван настрани като автор.
Георги Томалевски е роден на 16 септември 1897 г., в град Крушово, (Битолско) в родолюбиво българско семейство. Той е най-малкото от шестте деца. Има три сестри – Елисавета, Таня и Василка. Брат му Наум (1882 – 1930) е виден деец на ВМРО, а Димитър (1892 – 1964) – член на Македонския младежки съюз и участник в борбите на ВМРО.
На 3 август 1903 г., в началото на Илинденско-Преображенското въстание, в къщата на семейство Томалевски се обявява Крушовската република. След потушаването на въстанието семейството се преселва в София.
През 1915 г. Георги е мобилизиран в артилерийската част на Софийския гарнизон и е разпределен в понтонна рота в град Бяла, а през 1916 г. е зачислен като художник в чертожното отделение на една артилерийска част в София. Поради отличното му владеене на немски език е изпратен в Есен, Германия, за доставката на артилерийски материали на българската армия в заводите „Круп“. Впоследствие в качеството си на представител на българското военно министерство е прехвърлен в Берлин и Потсдам. В края на 1918-а се връща се в София и продължава образованието си.
През 1923 г. се включва в младежката организация на ВМРО.
През 1925 г. завършва специалност „Физика, астрономия, метеорология“ в Софийския университет.
През 1924 г. със съмишленици от Бялото братство става съосновател на списание „Житно зърно“, чиято цел е да популяризира идеите на Учителя Петър Дънов.
На 2 декември 1930 г. по нареждане на Иван Михайлов в двора на собствения му дом е убит брат му Наум Томалевски. Убиецът Владо Черноземски стреля от прозореца на съседната къща. По-късно прави опит да убие и другия брат Димитър, но несполучливо. Месеци след покушението срещу Наум Георги Томалевски научава, че е включен в списъка за готвените убийства на ръководената от Ванче Михайлов ВМРО и заминава за Париж. В София се завръща през 1933-а.
От 1940 до 1944 г. е директор на Трета девическа гимназия. Наричан е „червеният директор“, защото къса забранителните документи и записва ученици, изключвани от цялата страна за ремсова дейност, леви убеждения и от еврейски произход.
След 9 септември 1944 г. е арестуван и прекарва около месец в затвора, но се установява, че е арестуван по погрешка и е освободен.
През 1949 г. получава предложение за поста на министър на просветата с условие да се откаже от християнските си възгледи и от Бялото братство и да приеме членство в БКП, както и да бъде удостоен със званието „Активен борец против фашизма“, което би било завършек на неговата цялостна антифашистка дейност. Той не приема условията и отказва всичко, което дава основание на управляващите да считат, че е закрилял учениците си и нелегалните комунисти само от абстрактен хуманизъм и християнска етика, а не е убеден левичар, и поради това заподозрян, че по същите съображения би могъл да прикрива враговете на народната власт.
Остава без работа. Уволнен е от Министерството на просветата. Започва работа в кооперация за производство на детско облекло, където рисува детски лигавници, а по-късно е назначен за учител по физика и астрономия във Вечерна гимназия.
Г. Томалевски е един от основателите на Есеистичното общество в България, създадено по инициатива на проф. Константин Гълъбов (1935).
Творчеството на писателя е изключително богато и разнообразно. Първата му книга „По свещената пътека: отломки от часове на размисъл“ излиза през 1926 г. Автор е на книгите „Душата на Македония“ (есе, 1927, 1941), „Огнена земя. Разкази за Македония“ (1928), „Псалми за живия Бог. Поеми в проза“ (1929), „Самуиловото наследство” (историческа повест, 1929), „Една пролетна нощ” (разкази, 1930), „Човек, природа и Бог“ (есета, 1934), „Вечната приказка” (повест, 1937), „Безсмъртната“ (роман, 1939), „Сигнали“ (есета, 1940), „Всекидневните чудеса. Натурфилософски есета“ (1941), „Зодиак. Символни поеми в проза“ (1943), „Хора по земята“ (разкази, 1943), „Слънце след буря” (есета, 1946), „Гогол“ (очерк, 1947), „Прозорец към света“ (новели, 1947), „Астрономия за народа” (с илюстрации на Илия Бешков, 1950, 1958), „Крушовската република. Героична художествена летопис“ (1954, 1968, 1981), „Майстор Стоян Везенков“ (повест, 1964), „Воденските майстори” (новели, 1965), „Цветя сред тръни. Новели за минали и по-нови времена“ (1972), „Мраморната чешма. Две исторически повести за Тракия: „Мраморната чешма“ и „Капитан Петко войвода Киряков“ (1976), „Шепа плодове. Избрани произведения“ (1977), „Вълшебен свят. Приказки“ (1979), „През зеницата на есето“ (есета, 1983), „Безмълвната сила“ (новели и есета, 1987).
Все още не са издадени 13 негови ръкописа.
Цял живот Томалевски следва девиза: „Над всичкото древно знание и световна мъдрост, над всичко теософско и окултно, аз съм патриот българин“.
Умира на 28 април 1988 г. в София.

ОТКЪС от част пета „Търгаши с името на родината“

В стаята на Васил Пундев, с когото се запознах преди няколко ме­сеца, има голяма библиотека. Когато го посети човек и завари Васила зает, няма да остане време за скучаене. Гостът може да прелиства с часове грижливо подвързаните и запазени томове – всички основно проучени от него. В неговия дом е приветливо, но по особен начин строго. Една стара, почтена и високообразова­на фамилия е обстановката, в която се е родил и израснал този най-даровит литератор в последните години. Просветено, непоколебимо и честно родолюбие е атмосферата, която диша край този млад и сериозен мъж.

Васил Пундев има блестящи огнени очи, които всякога лъчат строго благородство. Тия очи никога нямат отпуснат блуждаещ поглед, струва ти се, че Васил винаги чака някого от далечината. По възслабото му лице, малко скулесто и завършващо горе с високо внушително чело, често преминават сиви сенки на облаци, а понякога, макар и рядко, блесва прекрасна усмивка, която завла­дява със своята непритворна сърдечност. Васил най-често мъл­чи, но когато заговори, думите му действат като категорични повели и винаги на място, винаги побеждаващи.

Много е строг и суров човек – казват за него такива, за кои­то сериозното занимание е непоносима мъка и които с повърх­ностен поглед минават през проблемите на науката, изкуство­то, обществеността. Каже ли ти нещо Васил Пундев, трябва да знаеш, че то непременно е така, както ти го казва, защото той го е научил най-съвестно, най-задълбочено и най-сигурно. Васил не обича повърхностните неща.

Васил Пундев е задълбочен, мълчалив и кротък, когато слуша верни, проверени и сериозни думи, но става много нервен и неотстъпчив, когато му се говори напусто и с надутостта, харак­терна на повърхностно осведомените хора.

Веднъж един от нашите артисти, който обича да приказва по всички въпроси, цитира един пасаж от „Дон Карлос“. Това се случи в кафенето на ъгъла на „Раковски“ и „Цар Освободител“.

– Не е точно тъй – тихо, но сериозно забелязва Пундев.

– Е, ти пък! Как да не е тъй, когато аз тия дни го четох и зная много добре какво приказвам.

– Лошо си го запомнил – прибавя Васил Пундев и може би се готви да изостави съвсем този въпрос, обаче артистът подхва­ща с един неочакван за случая театрален патос:

– Пък ти всичко ли знаеш бе, Василе?

По лицето на Пундев, обикновено бледо, преминава най-на­пред някаква сянка, огнените стрелици на очите му проблясват по-ярко и гневна руменина пропълзява по страните му.

– Ти няма да се мръднеш от тука, докато не се върна с ори­гинала на „Дон Карлос“ – изрича Пундев заповеднически и суров. – Ако не те заваря тука, ти ще бъдеш подлец, а за оскърблението, което ми нанасяш, утре ще ти ударя една плесница на улицата.

Лицето на артиста разваля развлечената маска и се свива в нова гримаса, която е признак на явен страх. Това лице посивява и става съвсем друго от предишното.

– Не ми трябват справки за неща, в които съм сигурен – каз­ва той, като се мъчи да бъде спокоен.

– Не! – блясват очите на Пундев. – Ти няма да се мръднеш от тука. Всяка дързост трябва да се защити докрай.

Като казва това, Васил поставя широкополата си черна шап­ка, взема чантата си и като хвърля още един мълниеносен поглед на масата, около която освен артиста седят още трима души, излиза навън. Всички в кафенето забелязват неговите твърди, бързи крачки, с които изчезва зад ъгъла. Конфузия и мълчаливо любопитство остават след него. Присъстващите се опитват да се разприказват, но разговорът се запъва. Настроението се превръща в напрегнато очакване. Някои само се опитват да се шегуват.

Артистът повече от всичко друго желае да се махне, но се срамува да направи това. Може би той се разкайва за лекомисле­ната си упоритост, но е вече късно. Едно извинение от негова страна трудно би отговаряло на хвалбите, с които той започ­на. Затова той тихичко тананика някаква песен и пръстите му нервно барабанят по мрамора на масата. В тоя жест съвсем не­сполучливо е вметнал някакво гордо презрение.

Изглежда, че на мнозина от присъстващите постъпката на Васил е много приятна, тъй като никой досега не е имал кураж да изобличи поне една от аналогичните и оскърбителни дързос­ти на тоя самохвалко. Този случай сега се явява като отплата за един дълго понасян словесен терор.

Не минава и половина час, Васил Пундев влиза в кафенето, приближава до масата, отваря кожената си чанта и изважда чудесно подвързан том. Той бързо намира спорното място и го изпречва пред очите на сконфузения артист. Оня неохотно прекарва поглед по редовете и се опитва да възрази нещо с ос­татъците на своя театрален патос, но всичко излиза горчиво неудобно.

През цялото време Васил мълчи. Може би така, в мълчание, щеше да премине всичко, защото в края на краищата Васил е фин и възпитан човек, но артистът се обръща към него с думите:

– Та какво от това?

– Ако друг път плещиш глупости и най-главното, се опит­ваш да оскърбяваш, тогава няма да ти нося книги за справка.

– А какво ще правиш?

– Ще зависи от степента на твоето нахалство и от мо­мента.

Артистът се опитва да го изгледа оскърбено и дори закани­телно, но погледът на Васил в такива случаи е нещо, с което мно­го трудно може да се справи човек.

– Довиждане, Василе! – потупва го по рамото с благодар­ствен жест един от присъстващите и си тръгва с доволно лице.

Започвам с тази сцена, защото в нея лежи най-значителният дял от характера на този забележителен човек.

Васил Пундев е рядък дар на българската книжовност. Лите­ратор по образование, той е щедро надарен и с проницателен ум. Макар и ограден с атмосферата на всеки истински издиг­нат в своята специалност човек, той има вече извоювано мяс­то между най-сериозните критици в нашата литература и е известен като рядък познавач на старата и новата българска словесност.

Васил Пундев се отличава от останалата част на разнеби­тената и податлива на всякакви ветрове млада интелигенция със своя установен характер, мироглед, патриотизъм и духовна сила. Той никога не бяга от отговорност и е всякога на най-опас­ните възли на българската общественост. Един истински после­довател на духа на народните възрожденци, той обича горещо българския народ и българското слово със същата честност и непоколебимост, както са ги обичали те. Васил знае много добре ролята, която има Македония за възраждането на българския на­род, и затова я носи неделима от българската съдба в сърцето си. На няколко пъти той е последвал примера на Яворов и е влизал в Македония като четник с чети от Битолския район.

Странен човек е Васил. Той има топло, отзивчиво сърце, кое­то може да се вълнува пред всяка красота. Той свири с нежно до­косване на лъка върху своята цигулка Моцартови откъси, но във всекидневния си живот всичко пази дълбоко в сърцето си, като на хората показва маската на строг и хладен критик.

Запознанството ми с него става съвсем случайно, но още в първия ден то протича непринудено и смислено. Аз зная за Васил Пундев всичко онова, което знае всеки запознат с българската литература, но от познанството си с него научих и това, което малцина подозират. Преди да го познавам, аз го уважавах дълбоко заради неговата съвършена зрялост, заради неговия авторитет, творби и прекрасни статии, написани със стоманена твърдост, що се касае до знанието, затворено в тях, и с аромата на една духовна дълбочина, що се касае до трепета на чувството, вложено там.

Един есенен ден ние си подаваме ръка в кафенето „Цар Осво­бодител“. Аз веднага харесвам тия огнени очи, тоя сериозен и примамващ чар на неговия ум.

Тъкмо това у Васил, от което людете се боят, за мене става най-любимото, защото аз приемам този човек с почит и истин­ско възхищение. Усетих, че и той има добро чувство към мен. Затова открих сърцето си, в което имаше всякакви незараснали рани и вълнения, независимо от това, че аз не бях приказвал с него за нищо съществено и важно.

– Четохте ли поемата „Септември“ от Гео Милев? – запи­та.

– Четох я.

– Даровит поет – забелязва Васил.

– Много даровит. Струва ми се, че е под влияние на модер­нистите.

– Това е така, но той много навлезе в политиката и събитията.

– Не е ли добре това? – запитвам.

Пундев помълчава известно време.

– Все пак голям поет. Богата образност. Сила.

Аз зная, че Васил Пундев не е левичар, макар че е беден човек и е много близо до народа. Той е патриот в истинския смисъл на думата, а освен това показва вярна, безпристрастна преценка за това, което става в страната.

– Вие какво отношение имахте към събитията, които се из­живяха?

– Аз се възхищавам от всеки идеализъм и от всеки човек, кой­то е готов за жертва, но струва ми се, че в това, което стана, имаше и голямо ненужно увлечение. Водачите на комунистите избързаха. Те поведоха млади запалени глави, а после ги изоста­виха. Като че на водачите им трябваше да се отчетат за едно въстание, което се яви не само с недостатъчна подготвеност, но и с неубедителна резонност в тия времена.

– Така ли мислите?

– Така мисля. И нещо повече ще Ви кажа: ние всички тук, в тази страна, има да уреждаме още твърде важни въпроси около нашето съществование като народ и държава и е рано да подра­жаваме на страни и народи, където мярката е съвсем друга. Аз живея още с мисълта, че ние имаме да разрешим един въпрос и във връзка с населенията, които останаха вън от пределите на нашата страна.

– За Македония ли е думата?

– Да, за Македония и за всички наши люде и земи извън Бъл­гария.

Ето как мисли този човек – рекох в себе си аз. Така е убеден, така си приказва.

– Вие сте член на ВМРО, ако ми позволите да запитам?

Пундев запалва цигара и се заглежда навън със замислени и леко усмихнати очи.

– Правил съм малко комитлък – отговаря той тихо и малко насмешливо.

Ние се засмиваме приятелски. Васил знае, че аз най-малко съм склонен към комитлък, но знае, че това нещо ми е познато.

– Дочух от мои близки, че сте се били из Битолско.

– Да, с Протогеров.

– Сигурно имате интересни спомени от Македония.

– Много весели и мили – отговаря Пундев и за първи път ус­мивката му става по-широка, а тая рядка усмивка прави много привлекателно и мило неговото инак много сериозно лице.