„Знам защо пее птицата в клетка“ от Мая Анджелоу
За Мая Анджелоу най-добрата биографична справка са седемте й автобиографични романа.
Афроамериканската писателка е родена на 4 април 1928 г. с рождено име Маргарит Ан Джонсън в Сейнт Луис, Мисури.
Без каквато и да е подготовка, самостоятелният й живот започва на тригодишна възраст, когато с четиригодишния си брат са изпратени сами, с влак, на юг, до Стампс. Там за тях се грижи майката на баща им – превръщайки се и в тяхна мама. Безупречно религиозна и свята жена, от която хората имат респект.
За това свое трудно израстване въпреки всичко авторката разказва като човек, който безпристрастно наблюдава, без да съди когото и да било. Нито родителите, които я лишават от себе си безобразно рано, нито онзи, който я изнасилва, когато е на седем, нито обществото, което я дискриминира.
Скъпото майче е родната ѝ майка, занимаваща се с проституция, но въпреки това сияйна фигура, оказваща огромно влияние в оформянето на свободолюбието и самостоятелността на Мая – тя става първата чернокожа кондукторка!
Мама е нейната баба, която на практика я отглежда и възпитава строго, справедливо и с много доверие в Бог – именно доверие.
Въпреки стриктното спазване на традициите, наложени от религията, мама дава на момичето си умението да вярва в добрия изход, да има очи за всички проявления на Бог, да вижда в душите на другите и разбира се, да прощава.
Важни роли в живота на Мая играят също брат ѝ, който е най верният другар и спътник в порастването.
Баща ѝ се появява епизодично, но от малкото време, в което са заедно, тя извлича безценните си уроци – научава се да шофира, за да го откара мъртвопиян от Мексико обратно в Америка, прекарва месец, живеейки на улицата, където установява, че може да се справя с какво ли не.
Да бъдеш свободен е да можеш да приемаш хората такива, каквито са. Не трябва да ги разбираш или да бъдеш като тях. („Знам защо пее птицата в клетка“)
От съвсем малка, като момиче от света на “черните”, много дълбоко и точно усеща психиката им. Тя не е една от “белите”, възприятието ѝ за тях не е като за хора, но въпреки това прави дисекция и на техните разбирания и социално поведение в масата, сред която се намира в годините на юношеството си. Времето на съзряване е сякаш процес, започнал още от момента, в който подхваща разказа за този необикновен живот, който е неин по два начина – като живееща го и като анализираща и говореща за него.
В съвременния свят на технологично и информационно замърсяване, този глас на птица, пееща в клетката си, сякаш се връща от една друго време, задръстено не по-малко, но от предразсъдъци, определящи мисленето на цели поколения. Романът е не само биография, той пее за мечтите на хората и за това, че винаги могат да ги имат, независимо от решетките, зад които ги поставя обществото, близките им или самите те.