Лира Литературно-рекламна Агенция
Писателят работи в кафенето си и смята, че имаме много общо с италианците
Аромат на кафе, повей от римска гордост и копнеж за любов ни остави Диего Галдино – автор на хитовите книги „Сутрешно кафе в Рим“ и „Вечерно кафе в Рим“. Той дойде в България, за да представи новия си роман „В любовта винаги става така“ и ни отдели време за разговор. Достатъчно, та да послушаме мелодична италианска реч, да ни покани да видим Трастевере – едно от най-харизматичните според него места, и да ни успокои, че тяхната столица има същите проблеми като нашата. Диего е бариста, наследил семейно кафене в Рим, в което работи и днес. Срещата ни в Хеликон Витоша мина неусетно, като на маса със стар приятел.
– Сеньор Галдино, новата ви книга „В любовта винаги става така“ на италиански звучи по съвсем друг начин – „Виждам те за първи път“. Харесва ли ви българското заглавие?
– Да, удовлетворен съм напълно. Трябва да ви кажа, че преводът имаше различни интерпретации във всички държави, в които излезе. Смятам, че извадих късмет с българския си издател, гласувах доверие на „Кръгозор“ и благодаря на техния екип, че успя да предаде емоциите и посланията, които аз съм вложил в тази книга.
– Тя започва леко минорно, защо?
-Защото не е романтична комедия, а любовен роман. Любовта има своите нюанси и понякога свършва зле. В този случай краят е щастлив, но главната героиня е момиче, което е болно и се обръща към езика на любовта със съзнанието, че само тя може да я излекува. Чувствата ѝ минават през различни етапи, затова е естествено началото да е минорно.
– Вие пишете за рядко срещано заболяване – нарколепсия (внезапно заспиване). Дали събуждането на вашата героиня е и проглеждане за любовта, за цялата красота на Рим?
– Познавам хора, които са болни от нарколепсия, и отношението на обществото към тях е по-скоро иронично. Сякаш фактът, че заспиват, не се приема сериозно. Но това е тежко заболяване и аз избрах да опиша състоянията, в които изпада моята героиня, от една страна, за да се видят перспективите за лечение, от друга – исках да покажа, че любовта наистина може да излекува всяка болест.
– А защо събирате двама влюбени от различни точки на Европа, тя идва от Швейцария, той е италианец?
– В моите книги връзките на персонажите обикновено са между италианец и чужденка или между италианка и чужденец. Защото мисля, че любовта е универсален език, освен това съм широкоскроен човек и бих искал другите хора също да бъдат такива.
– Има един хубав диалог в книгата ви, между стара графиня – швейцарка, и нейния син. Описвате го с такъв темперамент, че се чудя – дали в модерното италианско семейство още съществува бурния начин на изясняване на чувствата?
– Споровете са присъщи за хората във всяка точка на света, но ние, италианците, сме по-пламенни. Влагаме страст и емоции, когато искаме да кажем нещо, да отстоим позициите си, и това е част от народопсихологията ни. Хората ни възприемат като много избухливи – да, така е, просто правим всяко нещо със сърцето си, дори и скандалите.
– За пръв сте в България, от малкото, което видяхте, усетихте ли по нещо да си приличаме с италианците?
– Не бях идвал досега в България и съжалявам, че по-рано не съм се запознал с това райско кътче. Тук се чувствам прекрасно, грижат се за мен, обсипват ме с внимание… От първия миг, в който стъпих на българска земя, усетих влиянието на Римската цивилизация. То личи във вашето историческо настояще, както и на съвременна Италия. Имаме наистина общи черти благодарение на натрупания във вековете културен обмен.
„В своите романи обикновено пиша за три неща: Рим, кафе и любов. Рецептурник или теоретична книга, посветени само на кафето, няма да ми са присъщи, не бих написал подобно нещо.“
– Ако дойда в Рим, какво кафе ще ми предложите?
– Ще ви приготвя марокино. Сигурен съм, че ще изпитате естетическа наслада от него, защото то съдържа какао, пяна, различни цветове, нюанси, които се преливат. Когато му се налюбувате и го опитате, ще се убедите, че носи и различни вкусове, които ще стимулират всичките ви сетива.
– Продавате ли книгите си във вашето кафене?
– Предпочитам да не го правя. Има редки случаи, щом някой дойде и поиска автограф. Смятам, че е хубаво човек да бъде професионалист и да си върши работата. Гласувам доверие на книжарниците и на хората, които работят там, за да изпълняват тази функция и да популяризират творчеството ми.
