“Дръж здраво венеца си” или няколко думи за китобойната страст

12.05.2019 Критика, Читатели

Колко е важно някой да отвори дума за хубавите книги, разсъждава Николай Петков

Дали е важно, че пиша словото си срещу неделята на жените-мироносци? Донякъде… Защото преди броени дни – беше по Гергьовден – се чух с една жена, чието име почти не знаех. Не помнех нито цвета на очите ù, нито откога се познаваме. Дни? Месеци? Или години? Почти нищо не знаех за нея, освен че ми е приятно (и то много) да чувам гласа ù. Заговорихме се за жените-мироносци. “Не, не ги знам” – признах си безхитростно. Може би защото самото Писание иска имената им да останат в сянка. След което – ни в клин, ни в ръкав – стана дума за Яник Енел. И неговото име, разбира се, не знаех. А пишел добре. Дори чудесно. Романът му “Дръж здраво венеца си” напомнял за мен. Там (както в книгите ми за Борхес и за Гогол) в центъра на повествованието бил един от Големите. В случая – Мелвил. И отново се случвало същото… Алтерегото на автора – също автор – пишел за някой си писател. Всъщност, не «някой си», а писател, без който животът е немислим. И пиел – подобно на мен – не друго, а водка. Какви по-сериозни основания да си купя «Дръж здраво венеца си» и да я изчета на един дъх. Още повече, че хиперглавният герой – все едно дали ще го наречем Мелвил, или Ишмаел, започваше «Моби Дик» с думите: «Всичко това сигурно не е без смисъл. А още по-дълбок е смисълът на легендата за Нарцис, който се хвърля в извора, за да сграбчи отразения прекрасен измъчващ го образ, и се удавил. Същия образ виждаме ние във всички реки и океани. Образът на неуловимия призрак на живота, това е ключът на цялата загадка».

И така – отново книга – за книгата. С уговорката, че точно тази (за разлика от моите) е носител на наградата «Гонкур» и се продава навсякъде по света. Жан Дешел или Повествователя разказва за своя кино-сценарий – «Великият Мелвил»… И човек (особено ако е умен като жената, с която обичам да говоря) започва да разчита кодове. В привидно безвидното редуване на нули и единици се открояват образите на Великия Гетсби, на Едгар Алън По и прокълнатите поети; а така също силуетите на Фокнър и Пруст, на Хемингуей и Стайнбек… Просветват Северното сияние и Белият Елен; Карлос Кастанеда и шаманският дух. Има и от изяществото на Флобер и от хипстърския дух на Джим Морисън. Може би такава е архитектониката на книгата, защото «Дръж здраво венеца си» е правена, за да се превърне в кино. Или за да отиде на кино. Но безспорното е, че има твърде много истории, които не е ясно откъде тръгват, откъде минават и къде трябва да стигнат. Като тази за кучето Сабат и неговия стопанин – Тот, играча на рулетка (или покер, но заради Достоевски, който също участва в разказа – нека си остане рулетка). Не е много ясно и какво прави Анук, приятелката на Тот, в леглото на повествователя. Попитам ли момичето, с което говорехме за жените-мироносци, вероятно ще ми каже, че това е данък «петдесет процента сиво». Защото Анук, докторантка по философия, с диссертация за Витгенщайн, и то на тема «За връзката между логика и мистика» е образ, който властно и настоятелно изисква да бъде проектиран върху на фона на мистър Грей от небезизвестния роман/филм. Иначе ще ми бъде много трудно да си обясня еротичната сцена на 54-а страница. Не казвам, че подобни сцени са направили «Дръж здраво венеца си» бестселър. Но вероятно мнозина си купуват книгата и заради това. Така или иначе, наистина има много кино в историята. Участват (без да броим Оливър Стоун) и други гениални режисьори, които през 2016-а – годината на писането на “Дръж здраво венеца си”, не са нито с живите живи, нито с мъртвите – мъртви. Като сенки шестват персонажи като Майкъл Чимино – хем истински автори на удивителни филми, хем човекообразни предания, изгубили и пол, и възраст, и всички останали антропоморфни характеристики. И въпреки това – достатъчно реални, за да намериш филмите им в интернет, да си отвориш бутилка водка и да се зазяпаш в тях. Гледаш “Ловецът на елени” и се сещаш, че този филм го има в българския “Ага”. След което се замисляш за “Вратите на рая” и Дверите на възприятията, за Уилям Блейк и Доорс… не само защото Янек Енел (почти връстници сме с него и с едни и същи песни сме отрасли) е заченат по времето на Уудсток, но и защото Мелвил е човекът, с когото може да избягаш от сивата еротика. С него можеш да «сложиш всичко в походна торба и да тръгнеш с една, две ризи, под мишница, към Кейп Хорн и Тихия Океан», защото «Катон се е нанизал с философски замах върху меча си, а ние се насочваме – и то безшумно – към кораба[1]». Всъщност не знам колко е важно всичко. И има ли значение фактът, че разказвачът пътува от Париж до Ню Йорк и обратно за няколко часа. Но си мисля, че книгите и техните автори трябва да са не като слънцето, а като луната. Трябва да светят не със своята, а с отразена светлина. А «Дръж здраво венеца си» е роман, през който нахлуват светлините и стихиите от «Моби Дик». А така също – онези антистихии, описвани от Мелвил като «безчислено множество от сумрак и сенки, което оставяше впечатлението, че някой амбициозен млад художник, от времето на вещиците в Ню Ингланд, е нарисувал хаоса[2]» .