Лира Литературно-рекламна Агенция
Текст: Цветомир Цанков, книжарница „Хеликон“ – Габрово
Една млада дама, плуваща в дълбоките води на философията и същевременно отдадена на есеистиката и публицистиката, ни изненада в края на отминалата 2018 година с авторския си сборник с приказки “Червените мишки” (изд. “Фабер”). Въпреки че от доста години насам Мирела Костадинова е отдаден труженик на писаното слово, все още името ѝ е популярно предимно сред “по-висшите” научни и литературни среди в България. Затова преди да представим последната книжна изненада, която тя ни поднесе, е редно да надникнем за момент в творческата ѝ биография дотук.
Мирела Костадинова е родена на 21 май 1976 г. в Габрово. Завършва философия във ВТУ “Св. св. Кирил и Методий”, а впоследстие защититава докторат по теория на познанието. Обяснимо първите ѝ книги, появили се в началото на настоящото десетилетие, бяха в областта на философията, но с третата си книга – сборникът с разкази “Справедливостта на невестулката” (2013, изд. “Фабер”) – Мирела смело ни потопи в персоналните си вътрешни колизии, като в откровените си текстове не прости както на себе си, така и на заобикалящата ни действителност, доминирана от откровена посредственост и еснафски провинциализъм.
Важен етап в развитието на Мирела е последвалото й сътрудничество с литературния изследовател Румяна Пенчева. С огромна любов към българщината двете дами съставиха сборниците “Гозбите на старите българи” (2016, изд. “Бард”) и “Приказник” (2017, изд. “Лексикон”) – книги, задължителни за всеки дом, издигнал за ценност съхраняването на националните ни традиции и предаването им на бъдещите поколения.
Може би вдъхновена от работата си по последния сборник, побрал в себе си всички авторски приказки, стихчета и песнички от класиците на българската литература, Мирела реши да се отдаде на написването на своите 42 приказки – новите български приказки на ХХI век, носещи заряда на миналото ни, но същевременно оглеждащи се в днешното време, в което изпитваме крещяща нужда от добруване и мъдрост. В “Червените мишки” авторката ни въвежда в един вълшебен свят, възраждащ архетипните приказни образи на трудолюбивите мравки, хитрите лисици, любопитните зайчета, будуващите нощем бухали, изнурените селяни. Трайно присъствие в текстовете на Мирела имат и децата, които в своята невинност се оказват по-мъдри от самите нас. Необременените съзнания на малките индивиди са най-преките проводници на любовта към мъдростта, с която Мирела като философ и като човек зарежда своите читатели. Посланията на авторката са достъпни и носят съкровението не само на българското, но и на световното вековно познание.
Обикновено жанрът “приказка” е насочен към детската аудитория, но той е способен да придобие своя пълноценен живот, ако предизвика и интереса и на възрастните. За целта писателят на приказки трябва да бъде житейски откровен – а в своята откровеност самата Мирела никога не е била пестелива. Тя умее да разкрива екзистенциалните противоречия в човешката природа, но чрез силата на морала тези противоречия биват осмислени и превъзмогнати. Затова ние, възрастните, попиваме приказките на Мирела като своеобразни уроци по човеколюбие, които очевидно сме забравили – или никога не сме научавали.
“Червените мишки” е книга, в която текстовете на Мирела са в оригинална симбиоза с илюстрациите на художника Калин Николов, а за навлизането в приказния свят на авторката със специален увод ни помага писателят Янислав Янков. Самият той ни призовава да четем бавно и внимателно, за да разберем всяка осветена от мъдростта мисъл, да уловим тази мисъл като жива светулка в шепите си и да я съхраним, за да си останем завинаги деца. Бих добавил – и за да продължим да рисуваме червените мишки – като “децата, които обичат намазана филийка с масълце и дебел слой ароматно сладко”.
„Червената мишка“
На една сива мишка, която живееше в стърнището, много й се прияде сладко от дренки. Тръгна в гората с кошница, за да търси червения плод. Насреща й баба Меца:
– Накъде, мишленце?
– Тръгнала съм за дренки. Прияло ми се е сладко. Ей така, да си го намажа на филийка с масълце…
– Върви по-нататък. Зад оня баир има два стари дряна, отрупани с плодове. Онзи ден правих и аз сладко за мечетата ми. Сложих го в делва за зимата. Но те го намерили и го излапали. Довечера пак ще ходя да бера.
– Да си жива, Мецано. Ще оставя и за теб – каза мишлето и се запъти към баира.
След малко откри двете дървета. Наистина – отрупани с плод. Качи се на клоните и напълни кошничката си с дренки. Тръгна да се прибира. Но тя така тежеше, че мишката едва я носеше. С малката си ръчичка бършеше капчиците пот по челото си. От храстите изскочи заекът:
– Много си се натоварила, приятелко?
– Да, Зайо, дояло ми се е сладко от дренки. Ей така, да си го намажа на филийка с масълце…
– Аз ще ти занеса плодовете – каза зайчето и грабна плетената кошница. – А ти ще ме почерпиш със сладко през зимата.
– Благодаря ти, Зайо! Ще те почерпя – каза мишката.
Тръгнаха двамата през гората. Стигнаха стърнището. Остави Зайо кошницата с дренки пред дупката. Внесе я мишката вкъщи.
Веднага се хвана да изчисти плодовете от костилките. Наръси ги със захар. Отиде за дръвца. Сложи котлето на огнището. Отгоре се показа бяла пяна. С дървена лъжица мишката я обра. Замириса ароматно.
„Ах, какво сладко от дренки ще сваря!“ – си помисли тя.
След като дълго вари сладкото на бавен огън, то стана кристално червено като рубин. Изми и подсуши старата си делва, за да го насипе в нея.
„Само да не забравя да сложа лъжичка лимонтузу, когато сладкото стане готово. Така ще го запазя по-дълго за зимата“ – си рече мишката.
Сладкото от дренки стана чудесно. Изглеждаше толкова вкусно, че докато е още вряло, мишлето топна бързо пръстчето си в него, за да го опита.
„Само да изстине, ще си намажа филийка с масълце и дебел пласт от тази вкусотия“ – помисли си то.
Но тъкмо сладкото се охлади и взе да го сипва в делвата, котлето се плъзна и захарната вкусотия заля мишката. Тя стана цялата червена и лепкава от захарта.
„Ами сега? Какво да правя?“
Побърза да отиде, за да се изкъпе на реката. Търка се със сапун, но червеното от дренките остана по кожухчето й. Не се махаше и не се махаше. Водата отми само сладкия сироп.
Оттогава децата рисуват червени мишки в рисунките си и обичат намазана филийка с масълце и дебел слой ароматно сладко.
(Разказът се публикува със съгласието на автора)
