Лира Литературно-рекламна Агенция
Мисията му е да ни вдъхновява да сме различни, а заедно с това и по-истински – вижда се във всяка от неговите книги
38-ия си рожден ден посрещна с нова крачка в тази посока. Почти като подарък се появи „Изцелителната сила на поста“. Но книгата е преболедувана и изстрадана от него. Създаването ѝ отнема три години. Резултатът може би ще ни помогне да сме по-здрави! А с автора ѝ си говорим в това интервю за предразсъдъците и вдъхновенията, за това как създава книгите си и променя ли се човешкото съзнание. Ето го и него – Георги Жеков… 
– Здравей, „Изцелителната сила на поста“, доколкото смятам правилно, е осмата ти книга… Има ли лична история в основата на написването й?
– Здравей, Краси. Това е осмата ми книга, да. Историите, които стоят зад нея, са много, но основно се отличава първата ми опитност, свързана с поста. Тогава направих първите си пет дни пост, като четири от тях не приемах храна и вода. Иначе причината беше тежка инфекция на лимфните възли, придружена с температура и треска, които изчезнаха горе-долу 48 часа след започването. Още тогава разбрах, че постът крие загадки, част от които е нужно да разкрия в даден момент.
– Смяташ ли, че човешкото съзнание в някаква степен еволюира – от месоядство към вегетарианство, после веганство… А накрая, кой знае, слънцеядство или някаква форма на пост…
– Твърдо съм убеден в това. Наблюдавам какво се случва в глобален мащаб през последните седем години, откакто минах през различните видове вегетарианство, и определено виждам, че човекът върви в посока именно към този начин на хранене. Мисля, че за всеобщо веганство е много рано да говорим и надали това ще се случи в следващите сто години, ако изобщо се стигне дотам. По-скоро вярвам, че хората ще узреят достатъчно, за да преминат към разумно вегетарианство, при което ще ценят живота и ще отдават дължимото уважение на животните, от които получават част от храната си. От своя страна, регулярният пост би трябвало да заеме своето място в живота на човека, тъй като така или иначе е бил част от него в течение на хиляди години.
– Обикновено храненето е крайъгълен камък в една култура. Какви са според теб най-големите предразсъдъци, битуващи у нас по отношение на онова, което ядем?
– Един от най-големите предразсъдъци е, че ако не ядем месо, няма да можем да си набавим необходимите за тялото ни вещества, най-вече протеини. Срещам подобни мнения често, като това по-скоро ме навежда на мисълта, че хората си търсят оправдания. За това да не се запознаят с вече лесно достъпната информация, че това не е така.
– Можеш ли да кажеш за себе си, че си постигнал баланса в храненето и в начина си на живот? И кои са най-важните елементи, способни да променят и нашето мислене?
– Мисля, че с всеки изминал ден се доближавам до този баланс, но дали някога ще го постигна изцяло, е отделен въпрос. По-скоро не. Вярвам и зная, че човек се развива и променя непрестанно на всички нива на съществуването и това налага и промяна на някои от навиците му, било то в храненето, начина му на мислене или общуването с околния свят. За последните две от най-голямо значение е това да бъдем честни на първо място със себе си, да се стремим да казваме и следваме истината под каквато и форма да се изявява тя, както и да проявяваме любов към хората, животните и света изобщо.
– Книгите ти – включително най-новата, имат свойството да вдъхновяват за промяна. Срещаш ли съпротива на това, което пишеш, и как самият ти я преодоляваш.
– Наистина, най-важното, към което се стремя, е именно това – да вдъхновя колкото се може повече хора към конкретни действия, които да повлияят позитивно на живота им. Естествено е да срещам съпротива, тъй като промяната винаги е едно своеобразно излизане от така наречената „зона на комфорт“, а е нормално не всеки да иска да я напусне. Понякога се случва така, че някой реагира малко по-остро. Тогава се стремя да преведа в действие два от основните добродетели, които ме водят напред – разбиране и приемане, за да видя месеци или години по-късно как въпросният човек променя собственото си мнение и нагласа. Тогава и моята награда е най-голяма.
– Дийпак Чопра, Робин Шарма, Георги Жеков… Какво мислиш за една такава поредица от имена? И кои са всъщност твоите вдъхновения от книгите?
– Знаеш ли, в началото четях много Чопра и други именити автори в областта на здравето във всеки негов аспект. В последните две години по-скоро се опитвам да вникна по-дълбоко в това, от което се нуждаят реално хората в света, който ме заобикаля, и да предложа действащо решение за някои от проблемите им. С други думи, мисля че успях да премина отвъд влиянието на големите имена, за да изградя специфичен стил, който да дава възможност на читателя да вниква лесно и да разбира сравнително бързо сложна в същността си материя. Ще споделя нескромно, на базата на обратната връзка от читателите, разбира се, че успявам все по-добре 
– Как се ражда едно заглавие изпод ръцете ти? Колко е четенето и събирането на информация и колко е изживяването на темата, която си избрал?
– Всяко заглавие идва по различен начин. Често то изразява до голяма степен цялостната концепция на книгата, но когато се стигне до духовната тематика, става малко по-сложно. Да определиш с няколко думи цели вселени е невъзможно, но тогава идват словосъчетания като „Другата реалност“ и „Вселената в теб“, както обичам да се изразявам често, надписвайки някоя от книгите.
Мога да кажа, че опитността, която стои зад написването на всяка една книга, е от основополагащо значение. На нейна база идва и събирането на допълнителна информация, с която да допълня по подходящ и разбираем начин темите в книгата. За „Изцелителната сила на поста“ ми бяха нужни малко повече от три години опитност и експерименти, че да се почувствам готов да я напиша. Последното ми отне около три месеца.
Основно си задавам въпроса: „Какво бих могъл да споделя, за да направя живота на хората по-добър?“ Понякога отговорът е свързан с чисто физическата страна на живота, друг път с емоционалната и духовната. Наблюдавам внимателно, задавам въпроси и темата се появява. Друг път тя просто изниква като прозрение и нямам съмнение, че ще бъде полезна. Такъв беше случаят с „Българските суперхрани“.
– Питам директно: възможно ли е човек да прилага написаното от теб в „Изцелителната сила на поста“ без специална подготовка? Възможно ли е то да се превърне в опасно за него?
– Напълно възможно е човек да прилага написаното, стига да подходи достатъчно разумно, а именно да се запознае в детайли с текста, а най-добре и с останалите книги, които съм споменал. В противен случай би могло да се стигне до нежелани последствия, например да си навреди по време на захранването или да се нарани удряйки се или падайки, докато преминава през процеса на детоксикация, който често е придружен от замаяност и слабост. Последното може да се случи най-вече при хора, които са с особено замърсени тела. При тях е добре постенето да започне постепенно, докато тялото привикне към него и симптомите са по-леки и поносими. Въпреки всичко е важно да кажа, че при всеки човек постът ще протича по различен начин и с различен интензитет.
– При толкова много практики и вдъхновение защо все търсим себе си? Как си обясняваш този феномен?
– Практиките не винаги водят до възможността да се свържем с онова наше Аз, което е създадено от Бога. Понякога те се превръщат в рутина, която просто ни кара да мислим, че правим нещо в посока на вътрешното опознаване и развитие. С вдъхновението е същото – излизаме от поредния семинар, но влизаме отново в познатото ни всекидневие, без да предприемем конкретни действия за промяна. Вярвам, че звукът от пееща птичка или вглеждането в сърцевината на едно цвете биха могли да доведат до онова сливане с Всемира, когато, макар и за миг, разбираме кои сме или по-скоро от какво сме част.
– Често те виждаме по снимки в блога ти и в твоите профили в социалните мрежи в планината… Какво ти казва тя?
– Понякога ми казва всичко, което мога и трябва да чуя, а понякога мълчи и ме изслушва. Зависи дали трябва да вземе нещо, от което нямам нужда, или да ми даде съвет и нова доза вдъхновение. Друг път ме гали с чистия си въздух и ме изпълва със сила да мечтая и да действам, заедно с това. Планината е връзка с онзи невидим, но много истински свят, от който сме дошли и където отново ще отидем.
– И накрая, има ли предел според теб пред човека? Примерно тази случка с тичащия гол младеж до Черни Връх… Много хора го упрекнаха. А какво умеем всъщност? И ще напишеш ли книга за това?
– Мисля, че тепърва ще разбираме на какво е способен човекът и до къде се разпростират неговите граници и възможности. Вярвам, че все повече хора ще откриват в себе си нови, неподозирани до този момент способности. Може би ще виждаме все повече хора да се качват по къси панталони до заснежените върхове. Наблюдавал съм това не веднъж и дваж в различни наши планини. Миналата година, на слизане от връх Мусала, на 6 януари срещнахме един такъв мъж. Важното е да действаме разумно и да не създаваме ситуации, в които да се стига до негативен тип развръзки. В крайна сметка всички сме хора и на всеки се случва да сгреши в преценката си.
– Благодаря от сърце!
Интервю на Краси Проданов
„Езикът на българската драматургия много се е променил. Пиесите, които съм избрала, малко или много се придържат към онази театрална игра, която за мен е много важна, онова завъртане вътре на историята, на героите, увличането по тази игра, която все пак после ще видим на сцена. Пиеси, които в себе си съдържат театралната игра“, каза Катерина Георгиева. Тя посочи, че пиесите са изключително различни, и като форма, и като теми, и като структура. „Част от тях приличат на киносценарии, други са доста литературни, многопластови и с разнообразен език. Има любопитни текстове, като всички поставят темата за взаимоотношенията. За отношенията вътре в нас самите, какво се случва в един човек, когато е несигурен, разколебан, тревожен и как това се проявява в отношенията му с другите“, каза Катерина Георгиева. Тя определи текстовете като емоционални, а ценните нюанси и потенциалът им за поставяне на сцена са в търсенето, което предлагат – на себе си, на някаква лична истина, на искреност в отношенията с хората. „Има преплитане на комедия с драма, дори с мелодрама, на моменти има опити за гротеска и абсурд. Това също е интересно и доказва, че днес като че ли авторите не искат да се спират на един стил, или по-скоро темата, която ги води, не може да се побере в един жанр“, коментира Катерина Георгиева.