Лира Литературно-рекламна Агенция
Кристина Цонева
На днешния ден (17.09.1898 г.) преди 120 години е роден един весел бродяга, човек влюбен в света, гладиатор, който смело гостува на Дявола – Христо Смирненски. За него може да се говори много – личните му трагедии и пълният с несправедливости живот, раждат тази противоречива личност, възхвалявана от едни и отричана от други.
Но за същността на поета, за душата му, говори най-силно творчеството му. Тук, днес, ние мълчим и слушаме неговите стихове.
Честит рожден ден, поете!
На гости у дявола
ПРИКАЗКА ЗА ЧЕСТТА
В живота си нивга не бях се надявал
на толкова мил комплимент:
покани ме Дявола — старият Дявол —
дома си на чашка абсент.
Свещта очертаваше острия профил
със ивица златни лъчи
и пускайки кръгчета дим, Мефистофел
ме гледаше с влажни очи.
В очите му есенна горест бе скрита,
но все пак бе горд и засмен,
и махна с ръка той „In vino veritas!“
Ще бъда пред теб откровен!
Омръзна ми вече все тоя ярем на
притворство и помисъл зла —
да пием за твойта сърдечност неземна
и сивите земни тела!
Преди векове аз възпрях на земята
и тук устроих си шега:
веичах се за земната Истина свята,
но тя увенча ме с рога.
Възпламнах от ревност, и в черна омраза
за своята стъпкана чест —
човешката чест неуморно аз газя,
но с чест не сдобих се до днес.
Намислих чрез подвизи чудни да блесна —
умирах по сто пъти в бран,
но винаги рицар на кауза честна,
не бидох пак с чест увенчан.
Отчаян, окаян,веднъж в булеварда
аз тръгнах неземно злочест.
И вдигнах над себе си ярка плакарда:
„Човек без капчица чест!“
Но странно: презрение няма ни капка!
Посрещат ме вред с интерес,
любезно отвсякъде свалят ми шапка:
„Без чест ли си? — Прави ти чест!“
Един господин ме целуна: „Ах, братко,
и ти ли!… Ей, кой да те знай!“
Две хубави дами ми казаха сладко:
„Елате в нас утре на чай!“
Чудесно! Невиждано! С почести редки
изпратен бях чак до дома.
Министри, царе и придворни кокетки
ми писаха мили писма.
И ето ме: важен, блестящ, елегантен,
богат като истински Крез!
И знам аз: крадец съм, лъжец, спекулантин,
безчестник; но… винаги с чест!“…
И Дявола млъкна. Наля от абсента,
сърдечно се чукна със мен,
и пускайки пушек на синкави ленти,
прониза ме с поглед зелен.
ЦВЕТАРКА
Тази вечер Витоша е тъй загадъчна и нежна –
като теменужен остров в лунносребърни води,
и над смътния й гребен, сякаш в болка безнадеждна,
се разтапят в тънка пара бледи есенни звезди.
И грамаден и задъхан, скрил в гранитната си пазва
хиляди души разбити – глъхне празничния град
и под лунно наметало с шепот странен той разказва
повестите безутешни на вседневен маскарад.
А из улицата шумна, под гирлянди електрични,
ето малката цветарка бърза от локал в локал,
де оркестрите разливат плавни звукове ритмични
и от тях се рони сякаш скрита мъка и печал.
С погледа смутен и влажен на прокудена русалка
между масите пристъпя и предлага плахо тя:
златожълти хризантеми в кошничка кокетно малка
и усмивката смирена по рубинени уста.
Върху стройното й тяло, върху младостта й цветна,
като черни пипала се плъзгат погледи отвред
и в усмивки иронични блика мисъл неприветна,
че цветята се купуват, а и тя е чуден цвет.
И оркестърът въздъхва, стихват плачущи акорди,
гаснат, млъкват, но отново гръмват те по даден знак,
понесат се нависоко волнокрили, смели, горди
и се спуснат бавно, плавно като мек приятен сняг.
Но от маса къмто маса свойта кошничка показва
светлокосата девойка с поглед смътен и нерад,
а грамаден и задъхан, скрил в студената си пазва
хиляди души разбити – дебне каменния град.
НИЙ СМЕ ВЕСЕЛИ БРОДЯГИ
Ний сме весели бродяги,
ний сме влюбени в света
и сред смях и песни гоним
свойта хубава мечта.
В колесницата на Бакхус
сред стаканения звън
ний прегръщаме живота
в някакъв неземен сън.
Не достигат нас вълните
на житейското море,
ний сме волнокрили чайки,
ний бездомни сме царе.
Наште радости съдбата
не е в сила да срази,
ний се смеем и когато
трябва да текат сълзи.
Ний не мислиме за утре,
ни за ад и ни за рай,
нас не стряска, не тревожи
на живота тъмний край.
Ний живеем вечна младост,
ний живеем шумни дни,
дните ни са чисти, леки,
както джобовете ни!
Ний сме весели бродяги,
ний сме влюбени в света
и сред смях и звън стаканен
гоним хубава мечта.
ЕСЕН
– Кой из тихата алея
клони свиснали полюшна?
Кой злато-листа отвея
и полекичка зашушна
сънна погребална песен
за угаснали мечти?
– Вечноплачущата Есен
из алеите лети.
– Кой притиска с ледни пръсти
дъх, сърце и стон в гърди?
Кой с тъги и скръб задръсти
извора на светли дни?
Кой през облаци надвесен
пак прокобва рой тегла?
– Тъжна бледолика Есен
трепка с тъмни си крила.
– Кой, девойко, с горест знойна
смръзнало сърце залива?
Кой тъй тайно и спокойно
радостите ми приспива?
Кой чертае в пътя тесен
кръст със кратък чер надслов?
– Тя – пристъпващата Есен
на светата ни любов!
ЛЮБОВ ПОД ЛУНАТА
Не свеждай ти погледа светъл,
не сплитай печали над нас –
бакалина стар е свидетел
как свято обичам те аз.
Припадне ли нощ сребролунна,
открехнат се малки врата
и в привет сърдечен целуна
рубина на твойте уста.
В небесната шир бледосиня,
усмихнат се бели звезди,
а в дреха от лунна коприна
нощта над сърцата ни бди.
Но късно е. В порив прощален
ний слеем горящи уста,
а старият, мъдър бакалин
въздъхне лирично в нощта.
