Любина ЙОРДАНОВА, Лондон
Кое бихте предпочели: да обичате повече и да страдате повече, или да обичате по-малко и да страдате по-малко? Според мен накрая това е единственият истински въпрос
Така започва „Единствената история” (изд. „Обсидиан“, в превод на Надежда Розова) − най-новата книга на талантливия британски писател Джулиан Барнс, която беше публикувана светкавично на български език, след като беше публикувана първо на английски.
Автор на „История на света в 10 ½ глави“, „Лимони на масата“, „Артър и Джордж“, „Пулс“, „Предчувствие за край“, „Нива на живот“, „Шумът на времето“, Барнс е носител и на една от най-престижните литературни награди – „Ман Букър” през 2011 г.
„Единствената история” разказва за любовта между 19-годишния студент Пол и 48-годишната омъжена Сюзън, които се срещат случайно в тенис клуб през лятото на 1963 г. До тук нищо ново. Но само дотук, защото в своята цялост това е един сложен, откровен и сърцераздирателен роман, който поставя толкова много въпроси – за дълга, вината, щастието, паметта… Повествованието се води от името на Пол, но във всяка една от трите глави разказът върви по различен начин. Първата част е в първо лице и всъщност е началото на тази на пръв поглед невъзможна любов, втората част е в първо и след това във второ лице, бележейки следващия етап от развитието на връзката между Пол и Сюзън, когато двамата, скандализирайки обществото, заживяват заедно като двойка в Лондон. Пол вярва, че по този начин е спасил своята любима от нещастния ѝ брак с господин Маклауд. Но се оказва, че това съвсем не е така. Постепенно взаимоотношенията помежду им се влошават, защото Сюзън започва да пие системно. И третата част е написана безпристрастно в трето лице, сякаш човекът, който някога е обичал, вече го няма. Завършекът на една любов, чието начало е било продиктувано не толкова от наличие на изпепеляваща страст, а от приятелство, общи интереси, шеги, забавен флирт, чувство на свързаност, въпреки голямата разлика във възрастта им.
За мен забележителното в тази книга са усетът и чувствителността, с които е написана и представена историята на едно момче, на един мъж и след това на един уморен, разочарован от живота човек. Тъжна дисекция на една любов, която започва толкова лесно и някак на шега, и прераства, въпреки общественото заклеймяване, във взаимно съжителство и разбирателство, докато Сюзън не се превръща в алкохоличка. Пол, изпитвайки вина, се опитва всячески да ѝ помогне, но не успява. Разделят се и все пак той остава свързан със Сюзън, която бавно се саморазрушава с алкохол. Докато накрая…
Мисля, че паметта се отличава с друга истинност… Паметта пресява и подрежда според изискванията на припомнящия си. Имаме ли достъп до алгоритъма на нейните приоритети? Вероятно не. Допускам обаче, че тя подрежда нещата съгласно важността на онова, което помага на притежаващия спомените да продължи напред. Затова личният интерес диктува първо да изваждаш на повърхността по-щастливите спомени…
И тук, както и в „Предчувствие за край”, Барнс засяга темата за паметта, за пресъздаването на онези житейски събития, които оставят у нас отпечатък завинаги. Докато ние се чудим дали всъщност има доза истина в тях или просто ние ги измисляме, така че да приемам по-лесно нещата, които са ни се случили.
В разрез с всички приказки и романтични книги, тук героите заживяват нещастно до края на живота си. Което Джулиан Барнс прекрасно ни разкрива, написвайки една колкото измислена, толкова и реална човешка история, която провокира с трагичността си.