Британската писателка Джос Стърлинг е автор на множество книги в няколко различни жанра и пише под три различни псевдонима. В България е позната с шестте части на поредицата „Саванти“.
„Дете на пустинята“ носи на Олуин Хамилтън приза на Goodreads за любим дебютиращ автор през 2016, а в края на същата година тя очарова и читателите у нас. Последната книга от трилогията й „Герой“, излезе в превод на български преди броени седмици.
Двете авторки посетиха България, като част от програмата на шестия Софийски международен литературен фестивал за деца и младежи, но отделиха време да се срещнат с фенове в книжарница „Хеликон – Витоша“, и много сърдечно – с екип на Lira.bg. Дълго разговаряхме с тях за световете, които градят, за магията, за героите им, както и по-сериозно за оцеляването в писателския бизнес и реалността, която неминуемо се просмуква във всеки измислен свят.
– Олуин, разкажи ни, как сътвори уникалния свят на „Дете на пустинята“?
Олуин Хамилтън: -„Дете на пустинята“ се роди, защото си мислех, че ще правя уестърн. Исках да пиша за момиче, което е изкусен стрелец. Но веднага осъзнах, че всъщност няма да бъде просто уестърн, замислих се с какво мога да го допълня. Така ми хрумна как „Дивият запад среща „1001 нощ“. Това се превърна в основата на „Дете на пустинята“. Съчетание между митологията от „1001 нощ“ и Дивият запад, с влакови обири, каубои и стрелба, но също така с джинове и други подобни образи.
Паралелът между тези две линии заложих в изграждането на сюжета. Гледах къде си пасват – и в двете има коне, и в двете религията играе важна роля, и двете нямат особено добро отношение към жените. А там където не открих допирни точки, например при магията и технологията, тези части реших да ги поставя в конфликт. Митологията е важна част от развитието на човечеството, затова ми беше интересно да изследвам нещата, в които хората вярват. Винаги, когато не знаех какво трябва да се случи по отношение на магия или друго явление, пак разсъждавах за вярата, за това кое е ценност, какво може да излезе от тези метафори и тези истории, оттам тръгнах…
– Беше ли трудно да поставиш силна героиня като Амани в такъв свят?
Олуин Хамилтън: – Исках момиче, което да е добър стрелец, затова с нея ми беше лесно. Тя знае, че заслужава нещо по-добро и в крайна сметка ще го получи. Това улесни и писането ми, всеки път, щом се зачудех „Какво трябва да стане сега?“, отговорът беше: „Първото нещо, което ѝ дойде наум“, защото героинята ми не се замисля твърде. Докато някои дълго обмислят как да постъпят, тя вече е хукнала, хвърля се в действието, така че се забавлявах да пиша за подобен образ.
– Звучи чудесно. А ти, Джос? Книгите ти обикалят цялото земно кълбо, как избираш местата, за които да пишеш?
Джос Стърлинг: – Светът на Олуин е свят на древни митове и легенди. Моят в „Саванти“ е напълно съвременен. В шестте книги от поредицата посещаваме Америка, Лондон, Венеция, Южна Африка, пак Великобритния, но на музикален фестивал, и последната е отчасти в Афганистан, отчасти в Сингапур, в Азия. Защо ли? Ами, поредицата „Саванти разказва за група хора със свръхестествени способности, които имат връзка един с друг по целия свят. Това ги прави нещо като тайно общество. Аз знаех от самото начало, че ще включа различни страни. Само си го представи – имаш дарба, която те свързва с човек на другия край на света и се опитвате да се намерите. Едно от забавните неща в процеса на моята работа беше да измислям какво интересно ще се случи при сблъсъка на култури.
В първата книга, „Скай“, този сблъсък е между Европа и Америка. Момиче от Англия отива в гимназия в Колорадо, в Скалистите планини. От една страна, исках да зарадвам най-близкото си обкръжение – дъщеря ми отрасна, гледайки такъв тип сериали за деца в гимназията, така че сбъднах фантазията й – „Какво би било, ако не ходя в своето училище, а се окажа в онова училище в Америка, което толкова често съм виждала на екрана и как ще е там наистина“.
– Тоест, да те бива в много неща, на различни места?
Джос Стърлинг: – Да, именно. Сюжетът е като на трилър, но има една хумористична сцена, когато карат Скай да играе футбол. Понеже е от Обединеното кралство, всички предполагат, че и тя знае всичко за футбола. Нищо подобно, момичето дори не го харесва и се чувства като като риба на сухо, щом я назначават за капитан на един от отборите в тийм билдинг упражнение в началото на срока. Интресни са този тип културни различия.
– Занимавала си се с благотворителност, преди да започнеш да пишеш.
Джос Стърлинг: –Да, преди да започна да пиша, работех за Оксфам, което е голяма международна хуманитарна организация.
– Оказва ли и това влияние върху книгите ти?
Джос Стърлинг: – Все още се интересувам от международна политика. Бързам да кажа, че „Саванти“ е забавна поредица, която си представям някой да вземе за плажа, но що се отнася до обхвата и дълбочината на културите по света, темата определено идва от работата ми с хора от международни организации. Имам и много приятели по света, благодарение на тази дейност.
– Мислиш ли, че някой би могъл да открие в твоите книги – или би могла да препоръчаш други – вдъхновение за младите читатели, за да се поиинтересуват те от проблемите и да искат да помогнат, да станат съпричастни?
Джос Стърлинг: – Сериозен въпрос! Смятам, че новините са най-добрият начин за вдъхновение. Живеем във време, когато трябва да обръщаме внимание на случващото се по света. Нещата се променят много бързо. И ако младите хора не внимават, може да открият, че свободата им е застрашена, така че, моля ви, бъдете бдителни! И нека да се замислят за източника на новините. Да се уверят, че не са тенденциозни или подбрани нарочно.
– Добре, край със сериозната част. Но аз също смятам, че е важно да говорим за такива теми. Олуин, кажи ми, харесва ли ти да измъчваш героите си? Като Амани във втората книга…
Олуин Хамилтън: – Не бих казала, че ми доставя удоволствие да измъчвам когото и да било, или го правя просто ей така. Всеки път, когато с някой герой се случи нещо лошо, трябва да е от полза за смисъла, сюжетната линия или развитието на героите. Не бива да има самоцелно насилие.
В същото време историята щеше да е много скучна, ако всичко беше продължило чудесно за бунтовниците след първата книга. Исках да ги поставя в нови ситуаци. Докато тук голяма част от борбата и „мъчението“ са физически, има много екшън и прочие, във втората книга героинята е умствено потисната от определени хора. Дадох й различно предизвикателство, което да преодолее, за да се превърне в човека, който трябва да бъде в последната книга.
Ако това помага, и мен ме натъжава, щом се налага да убия някого или да се случи нещо наистина ужасно.
– Джос, освен че са хубави, имената на героите ти подхождат на характера или на съдбата им. Целиш ли същото и със савантските им способности?
Джос Стърлинг: – Всичко е част от едно цяло. Не искам да повтарям умение, която вече е разгледано в предна книга, така че го обмислям от гледна точка на други неща, също така ми трябва такава способност, която се връзва със сюжета. Харесва ми героите да притежават дарби, с които не им е комортно, така че да се превърнат в част от страданието им.
Например, героинята от романа „Мисти“, трябва винаги да казва истината. И когато изгуби контрол над силата си, всички около нея започват да казват истината против своята воля. Забавно е, но ако се замислиш сериозно над тази дарба, тя е бреме, нещо като онези ужасни проклятия в приказките, например, ако помниш приказката за трите сестри… от устата на първата излизат жаби, а на последната – диаманти. На мен ми се струва ужасно, не искам от устата ми да излизат диаманти…
– Можете ли да си представите какво би се получило, ако си размените жанровете? Ако ти, Олуин, напишеш ърбън фентъзи, а ти, Джос, трябва да създадеш цял нов свят?
Олуин Хамилтън: – Не бих могла да напиша съвременен роман. Всеки път, когато се опитам или дори само се замисля, се стига до „тогава нещо се взриви“, и книгата става различна.
Всъщност трета или четвърта глава на „Дете на пустинята“ отначало ми хрумнаха в такава среда. Представих си момиче, работещо в някакъв магазин и как едно момче нахлува вътре, бягайки от ченгетата и тя го крие под бюрото, а после лъже полицията: „Не, никого не съм видяла.“ Но не разполагах с нищо повече, не знаех защо би го скрила, не знаех къде ще отидат после. Оставих тази сцена настрани и после я възродих като сцена във фентъзи, така че вместо да се крие от полицията, той се крие от армията. Вече знаех защо тя би му помогнала и това се навърза с други сцени.
Каквото и да се опитам да разположа в съвременния свят, по заобиколен път то тръгва към фентъзито. Наример, ако бях направила чист уестърн, нямаше да има революция, или ако беше исторически роман, краят щеше да е ясен. Трудно ми е да пиша за реалността, по някаква причина мозъкът ми просто я обръща на фентъзи всеки път.
– Може би ако вкараш бързо напредваща технология…
Олуин Хамилтън: – Може би, но тогава ще пиша научна фантастика.
Мисля си, че ако идеята ми пасне добре на реалния свят бих могла, но повечето мои идеи пасват на света на фентъзи, освен това вкарвам митология, религия и какви ли не магии, после рисувам някоя карта, преди още да съм осъзнала какво правя. Идва ми отвътре, предполагам.
Но Джос твори в различни жанрове, изглежда има по-гъвкав мозък от моя.
Джос Стърлинг: – Е, ти си много по-млада от мен, аз пиша доста отдавна.
Всъщност съм писала нещо доста подобно под името Джулия Голдинг. Имам предвид типа фентъзи, при което създаваш цял свят.
Имам две книги в този жанр. Едната се казва „Dragonfly“, другата е „The Glass Swallow“. В „Dragonfly“, изборът дойде оттам, че исках цивилизация, която да е матриархат. Разглеждах идеята какъв би бил свят с дългогодишна култура, при която онова, което виждаме в нашия свят, е наобратно. И после я използвах, за да дефинирам останалите култури около нея. Например разрастваща се империя, която е заплаха за този матриархат. Светостроенето беше много интересно. След като вече си построил един свят, ти се иска да се върнеш и да продължиш с още истории, затова се появи втора книга.
Олуин Хамилтън: – Винаги се появява нещо, което ти изглежда недовършено, някоя друга страна, после още една и така нататък…
Джос Стърлинг: – Забелязала ли си, когато пишеш фентъзи, че използваш реалността за въображаемия свят? Защото така става при мен.
Олуин Хамилтън: – Малко, струва ми се. Никога не директно. Един от най-добрите съвети, които съм получавала, „пиши каквото знаеш“е лъжа, трябва да е „пиши за онова, което те държи будна през нощта“.
Например, аз отраснах във Франция, знам много за френската революция. Когато обърнеш една страна с главата надолу, дори да е с добри намерения, това води до много проблеми, инвазия, трагедия, смърт, и накрая нямам отговор дали бунтът, революцията, промяната по такъв агресивен начин е правилното нещо. Ако се получи добре, браво, значи тогава си същински Джордж Вашингтон, ако не, в най-добрия случай си некадърник, който е обрекъл страната си на провал. Зависи какъв е крайният резултат. В литературата това е нещо като алегория на реалния свят.
Джос Стърлинг: – Мисля че е не точно алегория, а по-скоро лаборатория. В „The Glass Swallow“, например, имах история за колапса на икономика в измислен свят, защото ме интересуваше срива на банковата система. И не беше за да проповядвам някакво послание, а за да изследвам хората под изключително напрежение, защото тогава се получават интересни герои.
Олуин Хамилтън: – Не знам дали такъв екстремен избор е правилен, все пак нарушаваш закона, все пак имаш семейство за хранене.
Джос Стърлинг: – Май малко се отнесохме.
– А представяте ли си какво би се получило, ако съчетаете идеите си и напишете книга заедно?
– Икономически срив в реалистично измислен свят…(смеят се).
– Със силен женски образ в главната роля… Която има сродна душа на другия край на света?
Олуин Хамилтън: Не мисля, че разбирам достатъчно добре как функционирира икономиката, така че ще оставя това на Джос.
– Олуин, ти вече работиш по втора поредица, а Джос, ти си издала много книги под няколко различни псевдонима. Какъв съвет бихте дали на един млад писател, какво е нужно, за да не спира да пише и да постигне дълготраен успех, не просто да стане известен с една книга?
Олуин Хамилтън: – Мисля, че писането е маратон, а не спринт. Знам, че звучи като клише, но нещо става клише, защото е вярно. Има толкова много работа, след като завършиш една книга и си помислиш, „Постигнах нещо!“ А преди да я продадеш, следват редакции, какво ли не, после идва ред на втората… междувременно докато пишеш втората, идва ред да промотирш първата. Винаги има толкова много неща за вършене. И само защото първата не става бестселър №1 на „Ню Йорк Таймс“, решаваш че не си струва или че нямаш необходимите качества.
Аз написах шест цели книги, които не се опитах да публикувам, защото не бяха добри, но благодарение на това разбрах, че мога да напиша още. Когато издадох първата, ме попитаха: „Можеш ли да напишеш продължение?“, отговорът ми беше, „Наистина не знам.“ А сега като ме попитат подготвям ли нещо ново, отговорът е: „Да, но още е в процес, нека да приключа черновата.“ Имам цели шест книги, които светът никога не е виждал, така че онова, което се случва, не винаги е онова, което се вижда. Това е маратонът.
Джос Стърлинг: – Какъв съвет бих могла да дам на млад писател за дълготраен успех? Осъзнай още в началото, че го правиш, защото се наслаждаваш на писането. И го помни винаги, защото това чувство може да се изгуби. Щом навлезеш в кариерата, ще се научиш как да поддържаш успеха, как да спечелиш достатъчно пари, че да можеш да продължиш да пишеш. Срамота е, ако забравиш, че си направил този избор, защото ти харесва. Ако трябва, буквално си залепи една бележка на хладилника – ПОМНИ, ЧЕ ОБИЧАШ ПИСАНЕТО.
– Не само от гледна точка на постоянството, твърдя го убедено, защото опитът ми е дългогодишен, ако нямаш успеха като на Дж. К. Роулинг, например, повечето от нас се налага да държим пазара под око и да се преоткриваме. Ще дойде момент, в който интересът към нещо написано от теб свършва. Тогава трябва да си кажеш: „Ок, онова беше хубаво, но явно се изчерпа, а какво ще кажете за това?“ Така правя аз – променям се, когато мисля, че на пазара му е време да се промени.
– Нов жанр, например?
– Да. Просто начин на оцеляване. Като с актьорите е – не може винаги да играеш една и съща роля, защото такъв тип филм вече не се правят, така че трябва преминеш на друга роля.
Олуин, чувала съм и теб да даваш един познат съвет: „Направи света по-голям, отколкото е на страницата“. Над какво работиш сега?
Олуин Хамилтън: – Описвам свят, почти същият като в „Дете на пустинята“, но действието се развива в друга страна. Страна, която се споменава няколко пъти в трилогията, там обаче не я виждаме, защото героите никога не напускат пустинята. Тя е нещо като еквивалент на… Германия. Много по-технологично развита е, събитията се случват 40 години по-късно и магията се използва по различен начин. В „Дете на пустинята“ имат пистолети, тук вече изобретяват магическо радио, имат магически методи за комуникация, ето тези неща ще присъстват в новата поредица. Е, моите британски издатели не искат да говоря твърде много за нея, но първо, не съм във Великобритания (смее се) и второ, ако ми погледне човек туитър профила, лесно ще разбере какво правя, с всички снимки от „Великият Гетсби“ и песни от филма. Представих им я като “Ню Йорк през 20-те среща приказките на Братя Грим”.
– Джос, „Саванти“ приключи, а сега накъде?
Джос Стърлинг: – В момента интересът ми е насочен към науката и действието в следващата ми книга се развива в огромен музей. Криминална мистерия с изчезнали животински видове, които в този музей оживяват. За по-млада публика е, за около десетгодишни деца.
– „Джурасик Парк среща Хогуортс“?
О, да, това сравнение ми харесва. Точно така!
– Под името Джос Стърлинг ли ще бъде?
Не, ще го публикувам като Джулия Голдинг.
– Благодаря ви за интересния разговор.
Въпросите зададе: Ася Михайлова, „Хеликон-Славейков“
Снимки: изд.“Егмонт“