Лира Литературно-рекламна Агенция
Людмила ЕЛЕНКОВА
Миналият век притежава емблеми като Фицджералд и Зелда, живели под напора на шеметна реалност, в ерата на джаза. Днес мнозина се оттеглят, смазани морално и физически, някои разочаровани правят компромис, за да оцелеят.
Ако драматургът Елин Рахнев бе написал „Зелда“ за театър, щеше докрай да спечели младите хора. Те и без друго го обожават. Бохемите от ново поколение търсят изпитан модел за своя неконформизъм и ъндърграунд. В „Зелда“ поетът Рахнев редуцира себе си до „един елин“. Освен характерното за всеки творец обезличаване, той сякаш влиза в роля, каквато светът му отреди. Защото „един елин“ звучи като псевдоним, измислен за виртуална среда, а там истинския човек е под въпрос. Книгата започва с посвещение – „На Кольо К., който ме разбираше“. Връзката на поет с художник никога не е в минало време, затова духът на Кольо Карамфилов приляга на Зелда съвсем естествено.
Заради паметта сме склонни да разберем десетте години мълчание на Елин Рахнев след стихосбирката „Канела“. Да простим на “Зелда“, че поетичната й тъкан на места е пробита от свръхкомуникативен, почти медиен грохот. Може би целта е думите нарочно да звучат като акорди, натрапчива музика да тласка словесността, всеки стих да отключва разпознаваема емоция. Няма да задълбаваме в диалог с легендарни лица, групи, тенденции и явления в попкултурата, те присъстват тук с малки букви, и социалните мрежи ще ги приемат с удоволствие:
“Зелда, някой ден ще се обеся на обеците ти. Естествено, ще бъде есен. Естествено, че ще вали. Естествено, че рейдиохед ще пеят creep, естествено ще бъде призори. Ще бъде най-естественото нещо на света. Ще висне там един елин под твойте обеци. Напук на живите и мъртвите поети.”
