Начало / Критика / „Недоносената есен под очите ти…“

„Недоносената есен под очите ти…“

Любина ЙОРДАНОВА, Лондон

210291_bПривечер е – остатъците от поредния горещ летен ден. Наливам си чаша студено бяло вино и вземам в ръце великолепното книжно тяло на „Зелда” от Елин Рахнев. Пускам си лежерна джазова музика, защото Зелда го изисква. Настанявам се удобно и превключвам от работен на пълноценен релаксиращ режим. Малките ежедневни ритуали наистина имат голямо значение.

„Недоносената есен под очите ти. Виолета точно над въздишката.
Стърготините паунови в сълзата ти. Малко от фелини във бедрата ти.
Другите сезони след походката. Цялостното ти присъствие в природата.
Вечната тъга по скоти фицджералд, ърнест някъде в усмивката. В косите ти на вятъра нектара.
По раменете ти на утрото бръшляна. О, толкова разкош над теб, около теб, след теб…”

„Зелда” е изключителна музикална книга като оформление и като съдържание, от която се лее тъга, нежност, абсурдност, талант и много обич. Елин Рахнев е написал, както и в „Канела”, едни от най-прелестните любовни обяснения, колкото и невероятно да звучат (аз го приемам като универсално обяснение в любов и преклонение към жената). Това невъзможно и красиво съчетание на думи, тази мелодичност произвеждат необясними реакции в мозъка и сърцето и ме карат да препрочитам отново и отново стихосбирката. Както когато си припявам песен, която ми е влязла под кожата. И започвам да чета на глас, защото такава поезия се чете така.

„Всичко ти харесвам. Ама всичко. Всичките ти основания и окончания. Цялостната атмосфера на въздишката. Алта във поречието на усмивката.
Близките ти планове. Тъгата.
Пепелните шапки. Суетата. Бистрите нюанси на походката. Вените, предразположени към меланхолия. Хребетите в сенките и кожата. Пъстроцвета от агонии и фобии.
Партитурата на жеста и сълзата.
Раменете ти разбъркали простора. 
Всичко ти харесвам.
Ама всичко, а не трябва, зелда.”

И макар да има същото звучене като любимата „Канела”, „Зелда” е чудна поетична импровизация. Тя е толкова естествена, макар и ексцентрична. Тя е жизнерадостна и толкова отчаяна.
Тя е Зелда.

„Сега просто говоря, това не е поезия, не искам да римувам нищо.
Не искам да подреждам думите правилно, не искам да впечатлявам никого със значенията им.
Просто искам да говоря за пантеоните на тъгата ти, за библиотеките от безсъзнание, в които живея, за обертоновете от безнадеждност в черепа ми.”

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *