На днешния 2 октомври през 1916 г., само 29-годишен, в сражение с англичаните през Първата световна война загива подпоручик Димчо Дебелянов. И до днес каменната „Майка” от големия наш скулптор Иван Лазаров „въ кротъкъ унесъ чака тя да дойде нейното дете” на гроба му в Копривщица. Детето ù няма да се върне отникъде, защото то от 101 години е разпръснато на частици във всички нас и осветява душите ни със своята прекрасна поезия. Нека сведем за миг глави и шепнешком прочетем няколко реда от тях.
АЗ ИСКАМ ДА ТЕ ПОМНЯ ВСЕ ТАКА…
Аз искам да те помня все така:
бездомна, безнадеждна и унила,
в ръка ми вплела пламнала ръка
и до сърце ми скръбен лик склонила.
Градът далече тръпне в мътен дим,
край нас, на хълма, тръпнат дървесата
и любовта ни сякаш по е свята,
защото трябва да се разделим.
„В зори ще тръгна, ти в зори дойди
и донеси ми своя взор прощален —
да го припомня верен и печален
в часа, когато Тя ще победи!“
— О, Морна, Морна, в буря скършен злак,
укрий молбите, вярвай — пролетта ни
недосънуван сън не ще остане
и ти при мене ще се върнеш пак!
А все по-страшно пада нощ над нас,
чертаят мрежа прилепите в мрака,
утеха сетна твойта немощ чака,
а в свойта вяра сам не вярвам аз.
И ти отпущаш пламнала ръка
и тръгваш, поглед в тъмнината впила,
изгубила дори за сълзи сила. —
Аз искам да те помня все така…
ДА СЕ ЗАВЪРНЕШ В БАЩИНАТА КЪЩА…
Да се завърнеш в бащината къща,
когато вечерта смирено гасне
и тихи пазви тиха нощ разгръща
да приласкае скръбни и нещастни.
Кат бреме хвърлил черната умора,
що безутешни дни ти завещаха —
ти с плахи стъпки да събудиш в двора
пред гостенин очакван радост плаха.
Да те присрещне старата на прага
и сложил чело на безсилно рамо,
да чезнеш в нейната усмивка блага
и дълго да повтаряш: мамо, мамо…
Смирено влязъл в стаята позната,
последна твоя пристан и заслона,
да шъпнеш тихи думи в тишината,
впил морен поглед в старата икона:
аз дойдох да дочакам мирен заник,
че мойто слънце своя път измина…
–––––––––––-
О, скрити вопли на печален странник,
напразно спомнил майка и родина!
ЕДИН УБИТ
Той не ни е вече враг —
живите от враговете
бурна ги вълна помете
нейде към отсрещний бряг.
Ето, в хлътналия слог
легнал е спокойно бледен
с примирена скръб загледан
в свода ясен и дълбок.
И по сивата земя,
топлена от ласки южни,
трепкат плахи и ненужни
с кръв напръскани писма.
Кой е той и де е бил?
Чий го зов при нас доведе,
в ден на вихрени победи
да умре непобедил?
Клета майчина ръка,
ти ли го в неволя черна
с думи на любов безмерна
утеши и приласка?
Смешна жал, нелепа жал,
в грохотно, жестоко време!
Не живот ли да отнеме
той живота свой е дал?
И нима под вражи стяг
готвил е за нас пощада? —
Не, той взе що му се пада,
мъртвият не ни е враг!