Лира Литературно-рекламна Агенция
На 19 септември се навършват 70 години от рождението на Виктор Ерофеев. Той е един от най-известните живи съвременни руски белетристи. Роден е през 1947 г. в Москва, в семейството на дипломат. Завършва филологическия факултет на Московския държавен университет, кандидат е на филологическите науки с дисертацията „Достоевски и френския екзистенциализъм“. Дебютира в литературата с есе за творчеството на маркиз дьо Сад, публикувано в списание „Вопросы литературы“ (1973). Почти веднага е изключен от Съюза на съветските писатели (1979) за участието си в организирането на самиздатския алманах „Метрополь“.
От 1988 г. активно пише и публикува в литературния печат. Предмет на остра полемика става статията му „Поменик след съветската литература“ (1989). През 1990 г. излиза романът му „Руската красавица“, преведен на повече от 20 езика. Автор е на 10 романа и сборници с есеистика. По разказа му „Живот с идиот“ е написана опера на Алфред Шнитке. Съставител е на антологията на съвременната руска проза „Руски цветя на злото“ (1997) и „Време да се ражда“ (2000). Есето „Руската пукнатина“ дава макар и бегла представа за таланта и художествените търсения на писателя.
РУСКАТА ПУКНАТИНА
Мисля, че тайната на руския човек е в това, че той има… пукнатина. Или по-скоро дупка! А може би „пробойна“, ако използваме това сравнение от морската терминология. Ясно е, че руският човек не може да се похвали с някаква херметичност. Самият той не се осъзнава като цялостна, завършена форма. А и пукнатината предполага разкованост, разбитост, хаос, опустошение. Почукате ли по нея, ще чуете един странен, тайнствен и глух звук. Нещо, което е цялостно, както знаем, не предизвиква толкова много въпроси. Цялостните неща просто ги има. Те съществуват. За хубаво или лошо. А в този случай? Ще попитаме: кой е пробил тази пукнатина? Кога? С каква цел? А може би тази дупка е нещо от веки веков, от природата?
Ще се измъчи човек докато отговори на тези въпроси. Но още повече ще се измъчи ако реши да играе ролята на спасител. Защото има ли дупка, пукнатина, пробойна, човек непременно започва да затъва. А руският човек постоянно се дави. Затова се е превърнал в нещо като „воден дух“, който, за съжаление, така и не се е научил да плува! Ето: хвърлят му пояс, започват да го теглят за косите, с огромни усилия го издърпват на брега, оставят го там, правят му изкуствено дишане, а той…
Руският човек е много стеснителен. Да, чувства се доста неудобно, започнат ли да се занимават с него. Става му съвестно, че е гол, че е зле избръснат, че не изглежда добре. А на него никак не му харесва, когато не го харесват. Тогава става подозрителен и агресивен, затваря се в себе си. От него няма да чуеш думи на благодарност. Излъчването му е неприятно, аурата му е кисела, горчива.
След като полежи на пясъка, руският човек се надига, оглежда своите спасители и бавно, мрачно и неотклоннно… влиза обратно във водата. За да потъне отново и отново да се мъчи и страда. И тогава се досещате: та той е пиян, този кучи син! Да, не е изключено да е пиян. При все че може и да е трезвен. Работата е в това, че той, русият човек, си има пукнатина − тежко алиби за неговата лудост.
Да, не може да имаш пукнатина и да водиш нормален живот. Не може с подобно нещо, с пукнатината, да живееш нормално, да работиш нормално, да мислиш за живота си, да създадеш семейство, да си купуваш копринени вратовръзки. Пукнатината няма да ти позволи да строиш равни и хубави пътища, да станеш, например, аптекар. Няма да можеш и да я скриеш, като животинска опашка тя ще виси между краката ти. Дупка, която в крайна сметка може да бъде и запушена, но звукът въпреки това ще бъде различен − глух, тайнствен. И можеш само да да се преструваш, че всичко при теб е наред. Да хитруваш, да бъдеш лукав. Но и да лъжеш, и да не лъжеш, кой знае защо ще ти се прииска, при това неудържимо, да започнеш да късаш тапетите!
Пукнатината − това велико предимство на руснака! В това, че той, руският човек, е най-доброто, най-великото, създадено от Бога, самият руснак, дори и най-скромният, в това число и Чехов, не се съмнява и за миг! В същото време обаче той знае и това, че е „пълен боклук“! Цялата руска философия се крепи върху тази невероятна, нечувана и невиждана полярност. Цялата велика руска литература се възхищава от широтата и безбрежността на своя герой. Чужденците също се стъписват пред нея. И как биха могли да я проумеят, след като те, горките, са без нито една пукнатина…
През пукнатината руската душа може да наблюдава целия свят, без обикновеното човешко зрение, и да общува с Господ без помощта на посредници. И това е един уникален опит. Нямам предвид Вечността, а Пукнатината. Този опит е велико достояние на руската култура. Нейно истинско щастие и законна гордост! На миналата и на бъдещата руска култура. И тя няма никога да остане без работа. За разлика от напълно неуместната руска цивилизация.
В своята цивилизация руските хора се проявяват като обидчиви подражатели, в плен на парадоксалната идея, че са открили всичко по-рано от другите, но на пазара на идеите са били ограбени от хитрите евреи и от чужденците. Младият Антон Павлович има един кратък разказ, в който сравнява руския ум с френския: „Руският ум е много изобретателен!“, казва героят, „Но за съжаление, не му дават простор, а пък той не може да се хвали. Ако изобрети нещо, после ще го развали или на децата си да поиграят ще го даде, а френският човек ще измъдри някаква глупост и ще проглуши света за това! Ето, вчера, кочияшът Йона измайстори дървено човече: дръпнеш един конец и то прави неприличен жест. Обаче Йона няма да се похвали…“
Вземем ли един семеен пример, то моят загадъчен далечен родственик Александър Попов не е измислил нещо неприлично, а радиото, и то доста по-рано от италианеца Гулиелмо Маркони. Това у нас го знае всеки ученик. Разбира се, и аз съм напълно убеден в това…
Френският пътешественик маркиз дьо Кюстен пише в книгата си „Русия през 1839 година“, че бедата на руснаците не е в това, че подражават на цивилизована Европа, а в това, че го правят лошо. Сто и шейсет години след тази книга, която обидената Русия не иска да публикува, руската душа все още не може да си намери точното място. Да, къде е Русия? В Европа, в Азия или другаде? Или е нещо особено? И най-високите руски умове се тормозят от този въпрос. А истината е в това, че руската душа е архаична. Тя се бои от всичко „чуждо“, дори и от кока-колата. Мисли, че това е някаква „черна вода“, измислена от чуждоземни магьосници, която ще ù отнеме целомъдрието.
„Чуждите дрехи“ също я тревожат. Никоя от показните измислици на съветската мода в ревютата на Слава Зайцев не може да я убеди, че това е някакво богоугодно дело. Няма да я подмамят и никакви политически новости − тя се прекланя пред силата и мрази, презира слабостта. Тя е монархическа, но и плуралистична по дух и убеждения. Свободна е в своето примитивно робство.
Да, пукнатината е главната причина за руската неудовлетвореност, ненаситност, претенциозност и мързел. Най-яркият образ − мит на руската душа е този на Обломов от романа на Иван Гончаров. Този човек красиво и правилно проспива целия си живот. Направил опит да се влюби − не сполучил. Цялата му любовна енергия излетяла през пукнатината. През тази пукнатина всъщност излиза цялата жизнена енергия. В нея се натъпква и целият боклук на света. И за да съхраниш енергията си, непрекъснато трябва да спиш. Защото руската душа се нуждае от покой. Макар че никога няма да го намери!
Руският селянин, който преди около хилядолетие бил принуден да се раздели с нежното слънце на разорения от вражеските набези Киев и да се пресели в тинята на Североизтока, не е допускал, че там, сред блатата, ще се роди една нова общност на хора, отчуждени помежду си, хора, лесно раними по душа, измъчени от лошия климат, от безплодната почва и принудителното безделие на ужасната зима…
Непознатият на Запад именит руски историк Ключевски, умрял шест години преди Октомврийската революция, е много прав в оценките си за Фьодор Достоевски. Ключевски говори за „непробудната самота на руската душа“. Той пише: „Руският човек работи най-добре, когато е сам и никой не го наблюдава. Той твърде трудно свиква с общите действия и команди. Той е прикрит, подозрителен, стеснителен. Винаги си има едно наум. Руснакът по принцип не е общителен. Чувства се по-добре, когато е в началото на работата, когато е още неуверен в себе си и в успеха, а е зле, когато е в края, когато постигне някакви успехи и привлече вниманието на другите. Всъщност неговата неувереност му дава сили, а успехът може да го съсипе!“…
Нетърпеливият и недоучен парвеню, „тънкият“ и „умен“ политик Владимир Улянов (Ленин), който отказа да чуе изводите на историка Ключевски, превърна руската революция в истинско дългосрочно изтезание за руската душа. И стана ясно едно: комунистическият идеал е силно съзвучен с „пукнатинното“ руско съзнание.
А Карл Маркс е само повод, а не първопричината на тази страст по уравниловката и завистливата злоба към по-богатия брат, страст, която струи от руския характер с неговата „пукнатинна ентропия“.
В наши дни нечуваните промени направо размекват руските мозъци. След Петър Велики и Александър Втори това е може би третият шанс в руската история за излизане от блатото. Да, третата възможност в продължение на цели три столетия − Последната! Но защо не скачате, братя руснаци?!
Ще оставите ли пукнатината да се превърне в рана?
В студеното мартенско утро на 1990 година един бъбрив московски чичко ме караше с таксито си към международното летище Шереметиево. Като чу, че ще летя за Париж, ме попита с тежко любопитство:
– Вярно ли е това дето казват, че в Париж всички ходели с бели панталони?
Замислих се за нашето бъдеще. За руската интелигенция, която се цели в парламентарните игри, за младите хора от Москва и Петербург, които вече растат без опеката на Партията, за руснаците, за казаците, за литовците, за всички. През пукнатината беше изтекло едно хилядолетно време. Часовникът отново показваше руската вечност. Доверчивата, раздърпана и хитра руска душа, мечтаеща и за долари, и за връщането на бащицата Сталин, която весело се взираше в мен през пукнатината.
И мисля, че нямаше никаква причина за отчаяние.Бележка и превод Огнян Стамболиев
