Лира Литературно-рекламна Агенция
Болезнено откровен и много забавен, един от най-известните американски YouTuber-и Шейн Доусън разказва за своите детски и тийнейджърски години в книгата „Мразя се(лфито си)” (изд. „Кръгозор“), която излезе на български език. Това са 18 лични есета, в които той със самоирония споделя за трудните, неудобни и комични ситуации, в които e попадал.
Освен световноизвестен влогър Шейн е и актьор, музикант и режисьор. Има три канала в YouTube – Shane Dawson TV, Shane Dawson TV 2 и Shane с милиони последователи и е носител на наградата Teen Choice Awards 2010 за интернет звезда. През 2014 г. режисира филма „Not Cool”, в който участва и с роля.
Във всичко, което прави, Шейн е като отворена книга. През годините неговите милиони последователи в YouTube са били свидетели на неудобни и забавни моменти от живота му – като прекалено детайлни откровения за любовния му живот, нови несполучливи прически и други ситуации, които повечето от нас не биха и посмели да разкрият. Едновременно интелигентен и вулгарен Шейн също така коментира всичко, което известните личности и интернет са ни предложили през последните години.
Въпреки че Шейн е става известен с остроумието и хапливия си хумор, в книгата „Мразя се(лфито си)” той е много по-различен от това, което феновете му познават от интернет. „Не мразя себе си наистина, а начина, по който се представям онлайн, споделя Шейн в предговора на книгата. Оттам идва „се(лфито си)“. Забелязахте ли играта на думи? В мрежата съм онзи вулгарен, ексцентричен и уверен младеж, който не се трогва от нищо и целият свят е в краката му. В реалния живот съм срамежливо, тихо, и скромно момче, което би предпочело да прекарва нощите си, като гледа „Нетфликс“, отколкото да бъде пълноценен член на обществото. Ако можех да прекарам целия си живот под електрическо одеяло, бих го направил с удоволствие.
Не казвам, че не харесвам нещата, които качвам в мрежата, защото искрено се наслаждавам на видеоклиповете си и смятам, че са забавни. Това, което искам да кажа, е: осъзнавам, че имам лице, което си проси юмруците, и ако можех сам да се ударя и да не усетя нищо, щях да го направя.
В тази книга ще видите истинското ми аз, а не онова, което гледате в YouTube. Ще имате възможност да разберете какво наистина минава през ума ми.
Моля ви да се настаните удобно, да се насладите на книгата и да знаете, че накрая има добър развой на нещата за мен. И ще има и за вас, ако изобщо се тревожите за това. Можете спокойно да се смеете на несполуките ми и да си казвате: „Еха, моят живот е сто пъти по-добър от неговия!“.
Съвети на YouTube звездата Шейн Доусън към бъдещи влогъри.
Защо славата на YouTuber-ите е кратка и какво трябва да направят, за да са успешни задълго.
Някои използват YouTube, за да гледат новинарски клипчета, да слушат любимата си музика или просто да губят време по същия начин, по който сменяхме каналите на телевизора. Но за други това е самостоятелна екосистема, в която се раждат звезди от ранга на тези от телевизията и киното.
Шейн Доусън започва кариерата си в YouTube през 2008 г., когато все още не съществува такова нещо като YouTube звезди, а и тогава не е обмислял да превърне снимането на клипове в кариера: „По това време тъкмо отслабнах драстично, исках да съм актьор и си мислех, че това ще е начинът ми да пробия в киното, спомня си той. Започнах да ходя на прослушвания, но така и не се получи. Висях си в YouTube и се замислих – защо да не си направя собствено шоу там? Видях, че и други хора го правят. И така започнах. Качих първото си видео през 2008 г. в канала, който си направих – Shane Dawson TV. Планът ми беше да правя седмични видеа с надеждата, че хората ще ги гледат. И те ги гледаха.“
„Славата на един YouTuber е кратка!”
Част от чара на Шейн е именно в това, че прави нещата за себе си, което се разчита като автентичност в света на фалшивите послания. Когато говори за опита си в YouTube, той е откровен и дава искрени съвети на феновете си, които искат да поемат по неговия път. „Ако сериозно искате да сте влогъри, „срокът ви на годност“ е около две години и половина. Славата на един YouTuber е кратка! И мисля, че това е интересна тема за размисъл. Качвам клипчета в YouTube от дълго време и виждам как всяка година има нов популярен YouTuber и на следващата просто изчезва. Всяка година е „О, боже, този е култов!“ и на следващата отново „О, боже, този е култов!“
„Изкарах доста години в YouTube, защото правя качествени неща. За да си успешен, трябва да си интересен.”
Изкарах доста години в YouTube, защото правя качествени неща. Не го напускам, за да работя по други проекти. Докато снимах филма си „Not Cool”, заснех три хиляди видеа за една седмица, складирах ги, за да не разбере никой, че ме няма.”
Според Шейн всеки, който иска да стане влогър, трябва ясно да си зададе въпроса какво ще прави след това. „Ако целта е да качвате ежедневни влогове, то след време ежедневието ви просто няма да е интересно. За да си успешен, трябва да си интересен. Трябва да имаш интересна визия за живота. Например аз никога не се цензурирам. Правя шеги, които смятам за смешни, и разказвам истории, които намирам за интересни, и се надявам, че там някъде има една група от странни хора, които също ги харесват.
Също така трябва да правите и качествени неща, добавя Шейн. Не може да качвате видеа, които не стават. Много хора се оплакват, че другите не гледат видеата им. Защото не струват! Моите клипове също не ставаха в началото и много малко хора ги гледаха.”
„Всичко е много несигурно и заради това повечето YouTuber-и се опитват да намерят други начини да печелят пари.”
Шейн съветва тези, които искат да изкарват пари от снимането на видеа: „Имайте предвид, че YouTube се променя всяка година. Променя се алгоритъмът и политиката за реклама. Някои години може да не получите нищо, други – да вземете луди пари. Всичко е много несигурно и заради това повечето YouTuber-и се опитват да намерят други начини да печелят пари – подкастове, книги, музика, филми – различни начини да се издържат. Трябва да еволюираш!”
Затова Шейн не спира да се развива. Част от тази еволюция е написването на сборника с есета „Мразя се(лфито си)“, който се превръща в бестселър. „Когато пишех книгата, исках да е за хора на моята възраст и да е книга, която всеки може да хареса, с която аз да се гордея, споделя Доусън. Надявах се моята публика да я купи, както и други хора, но знаех, че е трудно да разшириш аудиторията си извън YouTube. Радвам се, че постигнах успех, но за мен е страхотно, че има други начини да се издържам, не само от YouTube. Всичко, което правя, не само ми харесва, а ми носи и пари. Това е невероятно. Така се издържам, за да мога да правя още филми.
Но за да си успешен в YouTube, не e достатъчно само да си автентичен, прилежен и да имаш какво да кажеш – макар и това да е важно, разбира се. Трябва да имаш план.
Не искам да правя едно и също, когато стана на 30 години. Да намирам нови забавни образи, е следващото нещо, над което ще се фокусирам. Има двама млади YouTuber-и в канала ми. Правят видеа, обработват ги и ги качват на моя канал. Бих се радвал да правя това с повече хора. Например да създам новото МТV или готин, алтернативен комедиен канал. И, естествено, да правя повече филми. И просто да режисирам. Трудно е. Но това е планът.“
ОТКЪС
Моята Дестини
Нищо не ми причинява толкова стрес, както подстригването. Само мисълта за ходене във фризьорски салон – имам предвид бръснарница – и за това как някой непознат пипа главата ми, докато задава лични въпроси за живота ми, ме изнервя жестоко. Чувството е като това на плетен стол, в който сяда Кели Кларксън от около 2006 година. НАПРЕГНАТО. Но понякога трябва да стиснеш зъби и да позволиш на Кели Кларксън да ти седне на лицето. Денят след завършването ми в гимназията беше подобен случай. Носех се с емблематичната си къдрава до раменете коса, откакто бях дванайсетгодишен, но на прическата вече й беше минала модата. Можех да правя толкова много неща с нея. Всъщност бяха само три: да я измия, да я оставя да изсъхне сама и да се моля да не хвана въшки. Косата ми беше убежището мечта за въшките. Всичките гъсти къдрици практически я превръщаха в тропическа дестинация за малките гадове. Убеден съм, че всеки път щом минех покрай някой бездомник, въшките му можеха само да си мечтаят да дойдат на приключение в усукания и заплетен лабиринт, който имах за коса. Може да не са ме заглеждали момичета, когато съм минавал покрай тях, но въшките адски ме желаеха.
И така, през един горещ понеделнишки следобед на юни 2006 г., спрях на паркинга на един търговски център и се загледах в табелата „Суперпрически“, която хвърляше сянката си върху колата ми. Това беше денят. Бях се готвил със седмици за него и ето, вече бях готов. Поех си дълбоко въздух, отхапах малко от протеиновата бисквита – която, нека да сме честни, си беше обикновена бисквита – и прекрачих прага на салона, изпълнен със страх, който можеше да се прочете в погледа ми.
Жената на рецепцията ми се усмихна приветливо и ме попита как може да ми помогне. Казах й, че искам да се подстрижа. Тя замълча. Неловка тишина. След това ме попита: „Дамска или мъжка подстрижка?“. Да. Определено вече беше крайно време за подстригване. Рецепционистката отиде при фризьорките и аз се огледах, преценявайки ситуацията. Бе кристално ясно: тези хора си нямаха шибана представа какво правеха и вътре миришеше все едно някой в „Ел Пойо Локо“[1] беше пръднал и бяха заключили вратите за две седмици. Мързеше ме да търся друг салон – имам предвид бръснарница – затова просто седнах на мърлявия въртящ се стол и зачаках съдбата си.
Рецепционистката: Дестини ще дойде всеки момент. Сега е отзад и говори по телефона с бившия си съпруг.
Аз: Определено нямаше нужда от цялата тази информация, но благодаря.
Та, седнах аз, заразлиствах испанската версия на списание „Пийпъл“ отпреди петнайсет години и си помислих: „Уау, нямам идея коя е тая мацка Селена, но определено мисля, че ще стане известна!“. Както си разглеждах списанието, моторолата ми с капаче започна да вибрира и се чу „Частици от мен“ на Ашли Симпсън[2]. Обаждаше се майка ми.
Аз: Здрасти, мамо.
Мама: Подстрига ли се вече?
Аз: Не. Още чакам. Мисля, че в момента фризьорката ми води битка за попечителство по телефона.
Мама: Ах! Забавно, а? Вълнуваш ли се?!
Аз: Не съвсем. Страх ме е да не заприличам на кукла тролче.
Мама: Ауу, но ти си моето малко тролче!
Аз: Това не беше отговорът, на който се надявах, но ти благодаря, мамо.
Мама: Добре, обади ми се, като приключите. И ми прати имейл със снимка по пейджъра!
Аз: В това, което току-що каза, няма капка смисъл.
Мама: Обичам те!
Както посягах към друго списание, което може би също беше отпреди десетина години, „фризьорката“ ми се появи и ме поздрави. Сложил съм думата в кавички, защото фризьорският й сертификат приличаше на подложка за хранене в „При Дени“[3]. Очакванията ми за тази подстрижка се равняваха на тези, които имах за филм с Еди Мърфи. В смисъл, знам, че ще е гадна, но може пък и да разсмее малко хората. Обичам да сея щастие дори ако е за моя сметка.
Огледах я от горе до долу и очакванията ми от филм с Еди Мърфи се смъкнаха до който и да е филм с Адам Сандлър, правен след 2008 година. Ситуацията беше толкова зле, колкото и „Дърти хлапета“[4]. Тя изглеждаше сякаш си бе отрязала косата без ножици и решила да покрие главата си с фъстъчено масло и сурово месо и след това да я остави да виси от клон на дърво в някой парк за кучета. Беше облечена в една от онези смотани тениски за Хелоуин, на които пише: „Това Е костюмът ми“. Споменах ли, че беше юни? Обеците й бяха халки и то толкова големи, че можех спокойно да се обеся с тях, което си помислих, че щеше да е много добра идея, при положение, че подстрижката се окажеше толкова ужасяваща, колкото подозирах, че ще бъде. Дестини отпи глътка от най-голямото „Старбъкс“ фрапучино в света и леко се оригна. Всичко вървеше като по вода.
Дестини: Какво ще желаете?
Аз: Да ми кажете, че вие сте просто друга нахакана рецепционистка и Дестини е все още отзад и крещи по телефона на бащата на детето си?
Дестини: Не. Аз съм вашата Дестини[5].
Аз: Много добра игра на думи. Трябва да отида до тоалетната. Връщам се след малко.
В този момент ми се прииска да бях част от някакъв филм на ужасите, защото „връщам се след малко“ обикновено означава, че няма да се върнеш повече, че ще умреш. Прииска ми се да бях умрял. Да, предполагам какво си мислите: Защо просто не си тръгнах? Защото страдам от синдрома „Нямам яки топки“, ето затова. Принципно нямам шибания кураж да отказвам, затова казвам „да“ на всичко, само и само да избегна конфликт. С възрастта се научих да се справям с това, но по онова време бях само на осемнайсет и се ужасявах от всичко и всички около мен. Дори и от плетени мебели.
Отидох в тоалетната и заключих вратата. Застанах пред огледалото и се погледнах. Опитах се да видя нещо, което не беше там: страхотна прическа. Може би ако успеех да убедя себе си, че косата ми изглежда добре така, както си беше, щях да мога просто да изляза от салона и никога повече да не се подстригвам? Мда, изглеждаше лесно. Извадих телефона си и започнах да правя куп селфита. От различни ъгли, с различни физиономии, с множество филтри. Всячески се опитах да намеря поне една снимка, на която да не изглеждам тотално зле. Не ми се получи. Почувствах се още по-кофти. След фотосесията в тоалетната реших да се върна в салона и да посрещна съдбата си, моята Дестини.
Аз: Имам нужда от помощ. Страх ме е. Може ли да ме подстрижете така, че да не приличам много на лесбийка?
Дестини: Ауу, не бъдете толкова снизходителна към себе си! А и хората не бива да ви съдят по косата или начина ви на живот.
Тя мислеше, че съм жена. Страхотно. В този момент ми се прииска направо да си обръсна цялата шибана глава.
Аз: Може ли просто да ме подстрижете така, че да приличам на мъж?
Дестини: Някой мъж по-конкретно? Разгледахте ли списанията ми?
Аз: Не мисля, че ще ми отива да приличам на Енрике Иглесиас отпреди десет години, така че може ли да ме издокарате да изглеждам като Брад Пит?
Дестини: Предизвикателството не се приема. Тотално невъзможно.
Аз: Добре, а какво ще кажете за Джей Лено?
Дестини: Джей Лено? Никой не иска да прави секс с Джей Лено.
Аз: Баба ми изобщо не е съгласна с това, но добре, разбирам.
Дестини: Просто ми се доверете. Ще ви подстрижа по моя начин.
Съдейки по собствения й стил и хората, чакащи реда си при нея, които всъщност бяха нула на брой, не можех даже да си представя нейния „начин“ като нещо революционно, но тя беше единствената ми надежда.
Грабна ножиците, след това погледна към главата ми за секунда и ги остави. Замени ги с най-огромната електрическа машинка за подстригване, която някога бях виждал. Това не беше задача за някакви си калпави парченца метал: беше работа за нещо, с което можеше да се косят ливади. Не гледах в огледалото, защото не исках да виждам как ме съсипва. Нещо подобно се случва, когато съм в ресторант и избягвам да гледам към всякакви отразяващи повърхности. Гледах надолу към скута си и забелязах как снопове коса падат около чатала ми. Количеството сплъстена и покрита с пърхот коса, която падаше от главата ми, изглеждаше все едно Господ бръснеше древните си срамни части. Имаше библейски измерения. След това чух нещо, което никой никога не би искал да чуе от фризьор.
Дестини: Опа.
Опа?! ОПА?! Надявам се да си разляла дебелачиното си от „Старбъкс“ върху дрехите ми, защото, ако това „опа“ има нещо общо с косата ми, ЩЕ ТИ ДАМ САМО ЕДНА ЗВЕЗДА В „ЙЕЛП“[6] И ЩЕ ТРЯБВА ДА СИ СМЕНИШ ШИБАНОТО ИМЕ И ДА ЕМИГРИРАШ В КАНАДА! („Йелп“ не беше много популярен по онова време, но, хей, схванахте какво имам предвид.)
Дестини: Мисля, че подкъсих малко повече отзад. Ще се наложи да я изравня. Съгласен ли сте?
СЪГЛАСЕН ЛИ СЪМ? ТИ ЕБАВАШ ЛИ СЕ С МЕН, ЕДВА ЗАВЪРШИЛА ГИМНАЗИЯ, БЕЗВКУСНО ОБЛЕЧЕНА И СТЪРЧАЩОЗЪБА КУЧКО?! НЕ! НЕ СЪМ СЪГЛАСЕН!
Аз: Да.
Още веднъж. Синдромът „Нямам яки топки“. Както всяко момиче, което прави секс с Хю Хефнър, затворих очи и зачаках да се свърши. Чух звука от спиращата машинка и как една силна въздишка дойде иззад мен. Беше време да видя на какво приличам в главата. Отворих очи и това, което видях, не беше подстрижка, ами чиста сеч. Беше коса на току-що станал от сън човек, спал на легло, пълно с озверели от глад плъхове. Беше толкова къса, че можех да виждам веждите си, а НИКОЙ не иска да вижда това.
Аз: Ами… къса… е.
Дестини: Да. Но изглежда супер… ъъъ… секси?
Още не мога да повярвам как успя да каже това, без да повърне поне малко в устата си.
Дестини: Има начин да я накарате да изглежда по-дълга.
Аз: Не, и преди са ми казвали същото. Вярвайте ми, чиста лъжа е.
Дестини: Винаги можем да я изправим.
Да я изправим? Какво означава това? Как… се изправя? Като на онези зловещи религиозни лагери, където шашави родители изпращат децата си, които са обратни?
Аз: Какво имате предвид?
Тя извади огромен фалически уред и го включи на най-високата степен.
Дестини: Ще ви покажа.
Иска ми се книгите да имаха филмови монтажи, защото последвалите двайсет минути бяха все едно изкарани от филм на Фреди Принц Джуниър от 90-те. Аз бях грозното девойче, а Дестини беше развратната ми сестра, която ми правеше пълна промяна. Превърнах се от „грозен“ в „Не чак толкова грозен, ако леко примижиш“. Беше сбъдната мечта. След доста хващане, изправяне и аромат на изгорена коса, тя беше готова. Погледнах в огледалото и всъщност не изглеждах ЧАК толкова зле! Това беше чудо!
Само ако Дестини знаеше, че създаде чудовище. От онзи ден нататък нямаше преса за коса, която да не съм унищожил със сплъстеното си косище. Ако беше възможно да се оженя за преса за коса, щях да го направя и да измисля и начин, по който да изконсумирам брака ни. Дори и да беше супергнусен и леко опасен – пак щях да го направя.
Отидох до колата си и въздъхнах дълбоко с облекчение. Погледнах в огледалото за задно виждане и се вторачих в новото си аз. Не бях кралицата на бала, но определено ставах за изнасилване след среща.
ДИНГ.
Мама ми изпрати есемес с питане за снимка на новия ми външен вид. Отворих камерата и се снимах. Погледнах снимката и учудващо – бях доволен от нея. Не трябваше да се снимам хиляда пъти, от хиляда ъгъла, дори не ми беше нужен и филтър. Бях доволен от начина, по който изглеждаше самата снимка, за първи път от доста време насам. Клик.
ИЗПРАТЕНО.
[1] El Pollo Loco са американска верига ресторанти, които предлагат мексиканска кухня и сервират печено на пещ пиле по мексикански. – Б. пр.
[2] „Pieces of Me“. – Ashley Simpson. – Б. пр.
[3] Denny’s са верига ресторанти. – Б. пр.
[4] Филм с участието на Адам Сандлър, Крис Рок и Салма Хайек. – Б. пр.
[5] Името на героинята Destinee има същото произношение като думата за съдба на англ. ез. – „destiny“. При изговор на името се получава двусмислие – тя казва името си, но също така може да се разбере, че казва: „Аз съм вашата съдба“. – Б. пр.
[6] Yelp е американски сайт за писане на ревюта и даване на оценки за заведения, ресторанти, клубове, магазини и т.н. – Б. пр.