Лира Литературно-рекламна Агенция
Мариана РАНГЕЛОВА, Хеликон Славейков
„Анна и Говорещия с лястовици” е един различен роман за Втората световна война. Книгата на американеца Гавриел Савит хвърля светлина върху отношенията на хората по време на война.
Анна Лания е седемгодишно момиченце, което живее с баща си – професор в Ягелонския университет в Краков. В една сравнително спокойна сутрин Анна е оставена на грижите на семеен приятел:
„Той я беше оставил на грижите на хер Доктор Фухсман малко след 11 сутринта, за да не се завърне никога повече.”
А на следващия ден Анна среща най-важния човек в живота си. Той е висок, слаб непознат, единственият, който заговаря малкото изплашено момиче на улицата. И единственият, който я успокоява. Часове по-късно двамата вече са заедно в покрайнините на Краков, за да обикалят Полша години наред.
Признавам, че когато си взех книгата, имах определени очаквания спрямо сюжета и героите, но това, което ми представи Гавриел Савит, се оказа много по-добро от всичките ми очаквания. Приех за много странно едно малко момиченце да тръгне след непознат човек извън пределите на познатия роден град, но тогава си спомних, че е война. А и Анна Лания е много по-умна от едно седемгодишно момиченце.
И така, в покрайнините на Краков момиченцето спасява непознатия от опасност, а той, за благодарност, я приема за компания в иначе тъй самотното си пътуване. При едно условие обаче! Тя никога повече няма да бъде Анна, а ще бъде „миличка”. Той никога няма да каже името си, а ще бъде нейният татко.
Действието в следващите месеци и дори години ми се стори изключително мудно и бедно на събития, но сега, след като се връщам назад в сюжета, усещам колко поучително е всъщност. Това е роман за саможертвите, които прави всеки човек в името на другите. Саможертви, които не иска да приеме за действителни. Да, такъв е Говорещия с лястовици. Да, такава е и неговата дъщеря.
„… дотолкова, че когато беше ядосана, уморена или гладна, тя понякога се питаше дали той изобщо щеше да забележи, ако тя се изгуби и изчезне.
Но даже когато беше ядосана, тези горчиви размисли не продължава особено дълго. Винаги, когато на хоризонта пред тях се издигнеше дим от комин или до ушите им достигнеха звук от двигател или от човешки гласове, Говорещия с лястовици неизменно се втурваше към нея със същата скорост, с която и тя се втурваше към него.”
А слабият, даже на моменти плашещ в спокойствието си господин е всичко друго, но не и самопожертвувателен. Читателят често изпитва антипатия към него – когато „отне” името на момиченцето, когато остави бедният господин Хършил в гората… дори когато уби Амбулантния търговец. Но това, което читателят не съзнава, докато не прочете цялата книга, е, че всъщност Говорещия с лястовици много си прилича с онези герои, които са измамно зли. Делата му не са кой знае колко добри и не са придружени от каквито и да било обяснения, но някъде към средата на книгата читателят има възможността да разбере, че самото бягство на главния герой от истинския живот е за доброто на цялото човечество.
А младата полякиня? Къде е нейната роля в цялата тази книга? Анна отдава живота си без никакви резерви на ози слаб господин, който педантично гълта няколко малки таблетки три пъти дневно. Анна е момиченцето, което загърбва детството си, преравяйки джобовете на труповете за къшейче хляб или, дай Боже, някоя консерва. Анна е девойката, която продава девствеността си за кутийката с таблетки калиев йодид, от които спешно се нуждае баща ѝ. (По време на дългото им пътуване спътникът ѝ се превръща именно в бащата, който е изгубила; бащата, който никога повече няма да има).
„Анна и Говорещия с лястовици” почти попадна в графата ми „недочетени и зарязани”, но с упорито любопитство продължих да разгръщам страниците. В романа си Гавриел Савит ни отвежда на едно пътуване, където лъжата не е лошо нещо, но саможертвата е почти задължителна. Американецът ни отвежда на далечно пътуване в страната на отношения между баща и дъщеря, които нямат никаква кръвна връзка… но са по-близки от всякога.