„Последната територия” на Момчил Николов: Сънищата са реалност

Българската литература се нуждаеше точно от такъв роман – новаторски, интелигентен и наднационален, европейски. „Последната територия”  (ИК „Сиела”) на Момчил Николов е книгата, за която ще се говори дълго време след излизането ѝ, защото най-после български писател дръзва да излезе от отъпканата пътека на постсоциализма и личната драма и навлиза смело в модерността. „Последната територия”, в която броди авторът на трилогията „Кръглата риба”, е задъхващо пътуване в непознати, несъзирани земи.
През 2006 г. пациентка на изтъкнат психиатър в Ню Йорк рисува портрет на мъж, който редовно се явява в сънищата ѝ и ѝ дава лични съвети. Портретът остава на бюрото на психиатъра и дни по-късно друг пациент го забелязва и казва, че същото лице се появява и в неговите сънища. И двамата твърдят, че никога не са срещали мъжа в реалния живот. Оттогава насам над 2000 души от различни краища на света са потвърдили, че мъжът от скицата е влизал в сънищата им. Създаден е уебсайт, в който тези хора се опитват да намерят истината – кой е той и какво стои зад странния феномен. Има ли някой, който умее да броди из сънищата, и ако да – как се случва това?
Един мъж се събужда в град, където нищо не му е познато, включително и собственото му лице. Кой е този човек? Как е попаднал там? С кого ще го срещне Съдбата или Онази, която контролира всичко? „Последната територия” започва именно така – с тези въпроси, които ни водят в лабиринта на подсъзнателното с всяка следваща страница. На всяко ниво научаваш нещо, което ще ти помогне да подредиш пъзела и да придобиеш представа за цялостната картина. А може би и да разбереш нещо за непознатия от портрета, нарисуван преди десет години в Ню Йорк.
Момчил Николов разполага действието на романа си в Барселона, град-лабиринт сам по себе си. Не би могло да има по-цветна и привлекателна шарада от каталунския мегаполис, където да се ситуира сюжетът на роман, привидно шантав и нелогичен като сън, но опознаеш ли го, кристализира до плашещо добре организирана машина за манипулация. Авторът предлага близо 700 страници прескачане от реалното в свръхреалното, от живота към смъртта, от действителността в съня. И все пак в края всичко е ясно и страховито реално.
„Последната територия“ е роман, отнел няколко години сериозни проучвания на писателя, на което дължим и солидната юнгианска жилка в книгата. Повече за нея авторът ще сподели на премиерата на „Последната територия“ на 14 октомври, петък, от 19 часа в „Перото“.

 

ОТКЪС

Зад нас Жорди, в компанията на раста момичето и онзи тип с лаптопа, на когото така и не му научих името, мърмори до­статъчно високо, за да бъде чут, и на английски, за да бъде раз­бран, че той не си представя така нещата – да се влачим като някакви пенсии по улицата с плакатчета, да четем проклама­цийки, да палим огньове и въобще да сме по-мирни и кротки от тревата. На насилието трябва да се отвръща с насилие – мисли той; накрая язвително отбелязва, че вероятно с възрастта Суза­не се е превърнала в пацифист – май би се чувствала по-добре при дъртите хипита и дрогите, отколкото при тях. Особено с тия глупости за селския живот, които дрънка.

След тази реплика настава тишина. Сузане спира, а заедно с нея спира и цялата група. Безмълвна, с лице, червено и без­изразно като от току-що излят чугун, тя минава между мен и Марта и застава на около трийсет сантиметра от Жорди. Гледа го право в очите.

– Слушай ме сега внимателно, малко лайно – започва с безизразен глас, който обаче личи, че е постигнат с огромно усилие на волята, – ако нещо не ти харесва, свободен си да си вървиш заедно с шибаната змия.

– Никъде няма да ходя – разкрещява се Жорди, – живея в Гнездото много преди теб! Защо, по дяволите, си мислиш, че имаш право да се разпореждаш с нас? Коя си ти? За коя се мислиш? Какво, като си по-стара от нас? Не си ни майка!

– Коя съм аз – казва съвсем тихо, на себе си, Сузане и едва забележима усмивка се появява върху лицето ѝ. – Пие­ро, дай ми чантата!

– Пиер – поправя я смутено италианецът и с облекчение хвърля брезентовата раница пред краката ѝ. Сузане се на­вежда и започва да я разкопчава. Жорди я гледа напрегнато.

– Какво има вътре? – не издържа.

– Днес, докато вие се търкаляхте като прасета по пода, аз ходих на пазар – отвръща кротко тя и измъква от раницата доста голям и чисто нов чук.

– Чук – казва смаяно Жорди.

– Чукове – поправя го Сузане и изсипва съдържанието на раницата на земята, – за всеки има по един.

– Защо са ни чукове? – пита подозрително Жорди.

– За какво служат според теб чуковете? – отвръща му Сузане.

Въпросът остава без отговор. Сузане споделя идеята си.

– Тази нощ – казва тя – ще атакуваме поне две, а може би и три банки.

– Това е абсурд! – хваща се за главата Жорди. – Банките се охраняват. Имат аларми, свързани с полицията. Ако беше толкова лесно, хората непрекъснато щяха да обират банки.

– Ние няма да обираме банки – отвръща му Сузане, – просто ще ги потрошим. Или се уплаши?

Очите ѝ насмешливо гледат през кръглите очила.

– Искахте отмъщение за смъртта на Патрисия – ето ви отмъщение. Да се биеш с полицаите, не е геройство, а глу­пост. Трябва да удряш капиталистите там, където най-много ги боли.

Жорди се навежда, взема един чук и го стиска здраво в ръката си. Сузане кимва едва забележимо с глава и представя плана. Днес е обиколила централните части на града и е на­мерила място, подходящо за атака. Мястото е кръстовището на улиците Rogent и Mallorca. Там има неголям площад и три банки, разположени една до друга – Caixa Catalunya, Santander и още една, която е забравила чия е, но това няма значение. Мръсна капиталистическа институция е. Можем да се разде­лим и да атакуваме едновременно поне две от банките. Мя­стото не е много оживено, няма барове и клубове наблизо, а заради дъжда предполага, че ще е и съвсем пусто. Сигурна е, че физическа охрана няма, а на полицията ще ѝ трябват поне три-четири минути, за да се добере дотам. Като се има предвид, че полицаите са изкарали тежка нощ покрай футболната победа на „Барселона“ над „Реал Мадрид“, може да се очаква, че ще има известно отпускане от тяхна страна. Какво друго: камери, разбира се, има навсякъде, но една качулка и кърпа на лицето са напълно достатъчни. Разбиваме прозорците, развъртяваме чуковете и нанасяме максимални поражения. Стъклата на ги­шетата вероятно са бронирани, така че да трошим компютри, мебели и всичко, което ни се види подходящо. Влизаме като ураган, вилнеем минута, минута и половина в салона и после се изнасяме. Разпръсваме се и се събираме обратно в Гнездото. По пътя трябва да се отървем от чуковете. Това е в общи линии.

Обитателите на Гнездото определено са смутени от идеята на Сузане. Да не кажа – шокирани. Италианецът е видимо пре­бледнял, Линда и Марта гледат стреснато със сините си очи, агентът с лаптопа пуши нервно, момичето с растата глупаво се подхилва, а Жорди върти несръчно чука в ръцете си.

– Какво? – като че ли се учудва на реакцията им Сузане. – Искахте битка – ето ви битка.

– Опасно е – промърморва момичето с растатата. – Ако ни хванат, могат да ни вкарат в затвора. Родителите ми няма да го преживеят.

– А твоите хора от CNT? – пита Жорди. – Няма ли да им развалим организацията за първи май?

– Съгласувано е с тях – отговоря му Сузане. – Ако успеем, те ще застанат зад нас и ще направят всичко възможно повече хора да разберат за удара ни. Това ще повдигне бойния дух.

Жорди няма какво повече да каже и Сузане предлага гла­суване.

Предложението ѝ се приема единодушно, въпреки че всич­ки са си глътнали езиците от страх.

Прибираме обратно чуковете в раницата и хващаме метро­то по линия 1, посока Fondo, от най-близката станция – Мariana. Там освен трима мъже с оранжеви работни комбинезони има няколко момчета и едно момиче, които по всяка вероятност ид­ват от протеста пред затвора – облечени са в черно и на висок глас обсъждат нещо. Когато ни виждат, момичето помахва с ръка за поздрав, а момчетата ни заглеждат. В погледите им има симпатия. Вероятно са познали в нас съмишленици.

Влакът пристига и те се качват в първия вагон. Ние – във втория. Сядаме. Точно срещу мен се е разположила възраст­на двойка, мъж и жена, може би около осемдесетте, които се държат за ръце. Жената е положила главата си върху рамото на мъжа и е затворила очи. Може би спи или пък е прекалено изморена, за да гледа. Мъжът стои неподвижно, доколкото това е възможно. Погледът му е странен – минава през мен, все едно ме няма там. За какво ли може да си мисли човек, когато е на осемдесет? Какво му се е случило за толкова много години? Какво е пропуснал? Никога няма да разбера. Виждам го за пръв и последен път през живота си. За няколко минути, не повече. Толкова. В лявото му око се появява сълза, но дали в резултат на очен проблем, или мъжът е разстроен от нещо, не е ясно. Усещам желание да му кажа нещо успокояващо. Или поне да го докосна по рамото.

Правя го, бързо и незабележимо, когато слизаме само след две спирки, на станция Clot. Метрото като гигантски червей със светещ търбух отнася телата на стареца и неговата дама някъде под земята, а ние, все още млади и готови за житейски подвизи, изпълзяваме на повърхността. Часът е дванайсет без петнайсет. В мрака на един безистен Сузане раздава чуковете, които трябва да прикрием кой както може. Аз мушкам моя под колана и закопчавам якето си догоре. Дръжката малко убива, а желязо­то студенее на корема ми, но не е болка за умиране.

Сузане провежда инструктаж за последен път: значи, вървим спокойно по улицата. Когато стигнем до площада, по­криваме лицата си и без да губим време, атакуваме. Потроша­ваме каквото можем, и се изнасяме. Спасяваме се поединично.

След всяка нейна дума сърцето ми се разтуптява все по-силно. Може би чак сега, когато неоновият надпис на банка Santander се появява в далечината, осъзнавам – а предполагам, и всички останали осъзнават, че това, което предстои да се слу­чи, е лудост. Две двайсетгодишни студентки от Швеция, една най-вероятно малолетна тъпанджийка, разгонен италианец, нервен укротител на змии, интровертен компютърен маниак, германска безработна каякарка с крайнолеви убеждения и един българин, който не помни нищо от живота си – едва ли сме точ­но бандата на Оушън.

Да разбиеш банка – та дори и да не крадеш парите ѝ – и да успееш да се измъкнеш, без да те хванат, със сигурност е дело, което изисква ако не суперкачества, то поне известна подготов­ка. Тактическа, физическа, психическа. На нас такава – колкото и да се опитвам да се убедя в противоположното – ни липсва.

Усещам как започва да ми се гади от страх. Направо ми се иска да спра и да повърна, а като гледам лицата на останалите, и те не са далеч от тази мисъл. Но е късно да се откажем – осъ­знаваме и това. Въпреки страха никой не спира да върви на­пред. Може би пък – ето я и надеждата, която се появява, кога­то разбираш, че няма връщане назад – късметът на начинаещия ще те спаси. Важно е да не се паникьосвам. В никакъв случай.

На десетина метра преди площада всички покриват лица­та си с каквото могат. Аз лично се омотавам с един оранжев шал, който Марта ми дава. Шалът мирише хубаво, на момиче. Сузане посочва мен, Марта и компютърджията. Нашата група трябва да нахлуе в Caixa Catalunya. Другите, водени от Жорди, ще вандалстват в Santander.

Прекосяваме бързо площадчето, което в този момент, сла­ва на Бога и дъжда, е напълно празно. Двете банки наистина са една до друга. Когато минаваме на около пет метра от тях, чувам гласа на Сузане:

– Сега! – изкрещява силно тя и се втурва напред, вдигнала чука си.

– За Патрисия! – изревава Жорди и се понася към Santander.

Останалите според инструкциите следваме водачите. Аз настигам Сузане и моят чук, едновременно с нейния, се сто­варва върху стъклото, което макар и по-здраво от очакваното, се разбива с трясък, последван почти мигновено от пронизи­телния писък на алармата.

От тук нататък времето забавя хода си. Вече не виждам останалите, а само потенциалните цели. На три метра вляво от мен – бюро с монитор и принтер. В следващия миг вече съм там – чукът ми беззвучно се забива в монитора. Искри и пушек, миризма на изгоряло, парчета стъкло, които се посипват върху гладката повърхност на бюрото, което също няма да бъде по­щадено. Хващам го с две ръце и го обръщам. Химикалки, кла­мери, листове, бланки, рекламни брошури за изгодни кредити и депозити и всякакви други банкерско-канцеларски простотии се разхвърчават на всички страни по пода. Усещам пулса си в гърлото, прилив на сили, гняв и омраза. Изритвам с всички сили компютъра, който се е оказал някъде в краката ми, и той се плъзга по гладкия мраморен под към боядисаната в червено стена. Обект номер едно е разрушен. Засичам следващата цел и тръгвам към нея, но закъснявам – Сузана и Марта се добират преди мен до бюрото и с чуковете си, които в ръцете им из­глеждат огромни, правят всичко на сол. Гледам ги как вилнеят и сърцето ми се изпълва с радост. Нямам усещането, че върша нещо нередно. Напротив – точно в този момент това, че раз­биваме банка, ми изглежда нормално и правилно. Може би ста­рата германка е права, може би наистина трябва да разрушим целия този свят и да създадем нов, в който ще са важни хората, а не парите.

Оглеждам се и в полезрението ми попада сребристо лъска­ва метална саксия, в която расте декоративна палма. В същия миг забелязвам, че Сузане прави недвусмислени знаци с ръце, които означават, че трябва да тръгваме. Сега, само секунда… Саксията е голяма и тежка, при други обстоятелства сигурно едва бих могъл да я помръдна, но сега… сега дори не разбирам как съм се озовал при нея и съм я вдигнал високо във въздуха; листата на палмата събарят картини от стените, по пода се по­сипват пръст и бели камъчета. За секунда зървам лицето си, отразено в стъклената преграда на едно от гишетата. Омотано в оранжевия шал на Марта, само две очи, които гледат страш­но. В следващия миг саксията с палмата полита към гишето и се стоварва върху стъклото, което въпреки че според Сузане е бронирано, става на съвсем малки лъскави парченца, които с грохот се изсипват на пода. Оглеждам се победоносно, но в банката не е останал никой, който да се възхити на подвига ми.

В този миг Времето се връща в обичайното си състояние. Тихият миг на разрушението свършва с пронизителния писък на алармата. Изскачам през потрошената витрина и почти се сблъсквам с двама полицаи, които тичешком се появяват от ъгъла на Mallorca. Сменям посоката и хуквам с всичка сила. Те ме следват. Чувам ударите на обувките им по мокрите плочи на тротоара. Ще им избягам, по-бърз съм от шибаните испански ченгета. Те крещят след мен. Без да спирам, хвърлям чука с всичка сила встрани. Тичам. Няма да се предам. Стъпките и ви­ковете на ченгетата отслабват. Сигурен съм, че изостават. Ще им се изплъзна. Ще успея. Ще избягам. В този миг се чува из­стрел. Мамка му, застреляха ме – успявам да си помисля, преди някаква страшна сила да ме удари в тила и да ме захвърли по очи върху мокрите плочки.

После мракът ме поглъща.

 

Богато разнообразие от над 35 000 заглавия. Поръчайте доказано добри книги от ✔