Лира Литературно-рекламна Агенция
Специалистът на тема Близък изток и ЦРУ – американският журналист Дейвид Игнейшъс, радва феновете на стойностните криминални трилъри с новата си книга „Директорът” (ИК „Сиела”). В романа, за който редица авторитетни медии на Запад се изказаха бляскаво, Игнейшъс преплита умело факти и фикция, докато читателят потъне дълбоко в историята и загуби представа кое е реалност и кое – художествена измислица.
Освен че е награждаван журналист на „Вашингтон Поуст” и е един от най-популярните и уважавани анализатори на Близкия изток и ЦРУ през последните 25 години, Дейвид Игнейшъс е автор и на наистина добри трилъри, които се хвалят с главозамайващи тиражи. Една от последните перли в короната от бестселъри на Игнейшъс е романът „Директорът”, на чиито страници са разказани страховете на ЦРУ в XXI век.
Тежката задача да изчисти тънещото в задкулисни игри и провали ЦРУ, атакувано от всички възможни страни от години насам, се пада на Греъм Уебър – новият директор. Не са му нужни обаче специални умения и хладен ум, за да осъзнае едва за няколко дни на колко горещ стол всъщност седи. Опитвайки се да се ориентира в обстановката – същински жужащ кошер, пълен със силно раздразнени и готови всеки момент да започнат да жилят безмилостно пчели, героят на Дейвид Игнейшъс все по-често си задава въпроса кой от колегите му е приятел и кой – враг. А техните обиграни обноски и умело прикрито лицемерие определено успяват да замъгляват неговата преценка…
И като за капак, от американското консулство в Хамбург пристига кошмарната новина, че някой е хакнал „непробиваемите” сървъри на агенцията и всичките тайни са под заплаха от разкриване. След „Уикилийкс” и разкритията на Брадли Манинг киберсигурността се е превърнала в абсолютна фиксидея за ЦРУ, но дали обучените агенти ще успеят да спрат група решени на всичко гениални хакери? Уебър се оказва в лабиринт от измяна, в който истината и лъжата са изписани с нули и единици… и не можеш да се довериш дори на собствената си сянка.
Авторитетни издания като „Пъблишърс Уикли” и „Ню Йорк Таймс” написаха положителни рецензии за романа, а комплименти за новата си книга Игнейшъс получи и от свои колеги. Друг специалист в сферата на криминалните трилъри – авторът на хитовите романи „Вътрешен кръг” и „Петият убиец” Брад Мелцър, споделя: „Най-хубавото на „Директорът” е, че виждаме как Игнейшъс сграбчва историята на американското разузнаване и я използва, за да разгадае нашето технологично бъдеще. Това е вашият шанс да надникнете в ЦРУ. Изваян с майсторството на вътрешен човек, „Директорът” ви разкрива реални хора, реален шпионаж и реални заплахи за нашата национална сигурност.”
ОТКЪС
Греъм Уебър се срещна за първи път с Джеймс Морис в хотел „Сизърс Палас“ в Лас Вегас. Уебър наблюдаваше контролирания хаос в казино „Палас“ отвъд фоайето. Тук беше и целият пролетариат на хазарта, тежката артилерия, както є викаха, която се намираше по-навътре в хотела в казино „Форум“ и в частните стаи. Уебър разглеждаше хората по масите с любопитството на успял бизнесмен, който не обича да залага, освен ако не е на сигурно. Някакъв млад мъж се приближи до него отзад, тупна го по рамото, показа му правителствените си документи и му предложи да отнесе багажа му.
Уебър беше малко под метър и осемдесет, носеше лазурносиньо спортно сако и жълтеникавокафяви панталони. Имаше русата коса, румените бузи и доброто здраве на мъж, който през младините си е бил куотърбек в гимназията или пък голф асистент. Очите му бяха водносини и като че ли блестяха от отразената в тях светлина, също както слънцето се отразяваше във вода. В интерес на истината Уебър беше бизнесмен в комуникационната индустрия, чиято сметка скоро щеше да стигне 500 милиона долара баланс, когато срещна Морис. Беше дошъл в града, за да изнесе реч на тема „Интернет неприкосновеност“ на конференцията на компютърните хакери.
– На ваше място бих изключил телефоните си, сър – каза Морис. – Също така извадете батериите, за да сте в пълна безопасност. – Мъжът поведе Уебър навън от шумотевицата на казиното, обратно към фонтана до рецепцията, чиято постоянно циркулираща вода заглушаваше разговора им.
Морис беше висок и слаб, с късо подстригана кестенява коса и чифт очила, които плуваха върху дългия му нос по начин, който напомняше на анимационния герой Майкъл Дунсбери. Носеше черна тениска, на която пишеше „Зона 51 – чакалня“, под сиво ленено сако. Работеше за Централното разузнавателно управление като директор на Центъра за информационни операции. Шефовете му го натовариха със задачата да ескортира Уебър, който беше един от членовете на Борда на съветниците на президента по въпросите на разузнаването.
– Защо да си изключвам телефоните? – попита милионерът. – Налага се да поддържам връзка с офиса си, докато съм тук.
– Защото ще бъдат ударени – отвърна Морис. – Това е сбирка на хакери. Тези хора са дошли тук, за да откраднат разни неща. Вижте.
Мъжът посочи на Уебър към тълпата, която се луташе из фоайето, и като че ли наистина беше така. Тези хора не приличаха на нормалните посетители на Лас Вегас. Много от тях носеха карго къси панталони и тениски, някои имаха прически „Мохаук“, а други си бяха сложили толкова много гел, че косите им бяха станали твърди като игличките на таралеж. По целите си тела бяха нарязани, надупчени и татуирани.
– Имам блекбери и айфон – възпротиви се Уебър, – купени направо от Ей Ти & Ти и „Веризон“. Съобщенията са криптирани. Телефоните са защитени с парола.
– Те са широкодостъпни, господин Уебър. Тези хора са създали фалшиви Wi-Fi и клетъчни точки за достъп из цял Лас Вегас през седмицата. Вашият телефон може и да смята, че се свързва с „Веризон“, но това може и да не е така. Що се отнася до паролите и криптирането, извинете ме, но направо забравете за тях.
Уебър погледна честното очилато лице на своя гид и кимна в съгласие. Отвори капачето на своя блекбери и му махна батерията. Изглеждаше объркан при вида на айфона, чийто енергиен източник не можеше да се извади. Морис бръкна в раницата си и му подаде малка черна торбичка с велкро закопчаване.
– Сложете айфона в това – каза очилатият мъж. – Това е блокираща кесия. Пречи на телефона ви да се свързва с приятелски и неприятелски мрежи.
– Полезно – съгласи се Уебър одобрително и постави апарата си в торбичката.
– Желаете ли да видите колко сте уязвим, господин Уебър? Ще ви покажа по-късно в хотел „Рио“. Онова, на което ще станете свидетел там, ще ви изуми, обещавам ви.
– Затова съм тук – отвърна милионерът.
Час по-късно, след като Уебър беше разопаковал багажа си и направи няколко обаждания от телефона на хотела до Сиатъл, двамата мъже се качиха в едно такси и поеха по краткия път по I-15 от „Сизърс“ до „Рио“, където щяха да се проведат главните събития от конференцията. Морис го водеше. Мъжът се беше преоблякъл и сега носеше черен анорак. На влизане няколко човека му кимнаха. Уебър се зачуди дали това бяха други правителствени служители, които търсеха таланти, агенти, внедрени в света на хакерите, или вероятно просто сродни души.
Двамата спряха да се регистрират на ВИП кабината точно пред главната зона на конференцията. Уебър се чувстваше неудобно с всичките тези „Мохаук“ прически и голи глави наоколо. Тениските им рекламираха страстта им да опропастят подредения свят: на една от тях пишеше: „Hackito Ergo Sum“ . „Хакни облака“ , крещеше друга. „Плътски познания за смъртта“, предупреждаваше трета.
Човекът в кабината подаде на Уебър пропуска за конференцията. Той представляваше устройство със странна форма, пластмасови изображения на египетски богове и мумии под електронен дисплей с електронна платка, по която бяха наситени чипове и предаватели. Имаше място за три ААА батерии на гърба му. Уебър започна да поставя батериите, които му бяха дали като част от регистрационния му комплект.
– Не го включвайте – предупреди го Морис. – Представлява миникомпютър, който ще се свърже към mesh мрежата . Така ще ви следи където и да отидете. Възможно е да има камера и микрофон. Оставете го изключен. Вие сте говорител. Не ви трябва пропускът да е включен. Ако има някакъв проблем, аз ще се оправя.
Уебър окачи странно изглеждащото устройство около врата си и мина през пропускателния портал под уважителните кимания на портиерите към спътника му.
– Виждам, че сте идвали тук и преди – констатира Уебър и последва нишката на тълпата, която влизаше в зоната на конференцията.
– Присъствам на DEF CON от десет години насам – отвърна Морис, наведе се над милионера и му заговори тихо: – Това място е любимото ми гърненце с мед .
– Вербуваш хора на това място? – учуди се Уебър.
– Тук съм наел някои от най-добрите ми служители. – Морис посочи към един дебел, пъпчив младеж в карго къси панталони и сандали и към едно готическо момиче, цялото в черно, което смучеше близалка. – Тези хора може и да не изглеждат особено привлекателно, но когато започнат да пишат кодове, се лее поезия.
