Людмила ЕЛЕНКОВА
“Бях на десет години, когато през юни 1956-а обявиха по радиото, че всяка вечер в продължение на хиляда и едно денонощия ще тече предаване с приказките на Шехерезада“.
Грабваме като шепа пясък тези думи от книга с причудливо заглавие – “Жената, която продаде мъжа си на битака, или как станах разказвач“. Авторът Рафик Шами днес е на 70 г., едно от най-известните имена на немската емигрантска проза. Израснал е в християнския район на Дамаск, а по-голяма част от зрелия му живот минава в Германия. Все пак, формиран е в държава, пропита от войни, но защитена от приказки. И му приляга естествено да направи територията им своя автобиография.
„Аз много рано се свързах със света на приказките. В Дамаск не минаваше ден без тях. Арабската култура е подчертано словесна, затова във визуалната епоха тя е още по-ощетена от останалите. Мълчанието се смяташе за отрицателно качество, при гостуване – за нелюбезност. Но това си има и недостатъци. Възпитава децата не като разсъдливи хора, а ги насърчава да дърдорят, включително и за неща, които не познават от собствен опит или не могат да разберат“.
Популярни, даже сред неспециалистите в съвременността, са „Морфология на приказката“ от Владимир Проп и „Граматика на фантазията“ от Джани Родари. За разлика от тях, Рафик Шами търси хората, които не просто четат, но и умеят да слушат. Той говори на глас, отдава 25 години от живота си, импровизирайки все по-виртуозно пред публика, която преживява думите му с детинско въодушевление и академична сериозност. А истинско богатство са късчетата средиземноморска история:
„Арабската култура не се отличава с особени традиции в живописта, обаче притежава велика разказваческа традиция. И това няма нищо общо с исляма, а с пустинята, която позволява на очите да си почиват, но пък активизира езика. Арабите, за разлика от гърците и римляните, почти не са създавали картини и скулптури. От друга страна, ислямът не е могъл да попречи на персите – мюсюлмани да създадат най-красивите миниатюри на света. Едва ли някоя друга религия утвърждава писаното слово така, но едва ли в някой друг език устността е проникнала толкова дълбоко в писмеността, колкото в арабския“.
Цялата книга е дар на ораторското изкуство. Долавят се сенките на Аристотел и на Сервантес, присъстват хватките на паметта, необходими за възпроизвеждане на голям обем текстове, и онези типични черти на арабската натура като надлъгването, подражанието, лукавото раболепие, сладостта да си обгърнат от позната общност, мистичните видения на нежни миражи и влюбени джинове.
Спомняме си преданието за архангел Гавраил, който прошепнал Корана на Мохамед, и реалността, която достига до европейските площади днес. Но това е друг въпрос. Зададен чрез бащата на Рафик Шами, когато видял ядосан събралата се под прозорците им тълпа, жадна за приказки: „Дали да поднеса сладолед на слушателите, или да им поискам входна такса?“