Адвокатската кантора „Финли и Фиг“ често се представяше като „бутикова фирма“. Подвеждащото название редовно се вмъкваше във всекидневните разговори и дори се появяваше в рекламните листовки, разпространявани от партньорите в търсене на клиенти. При умела употреба то създаваше впечатлението, че „Финли и Фиг“ е нещо по-вече от обичайните мърляви фирмички. Бутикова – тоест малка, талантлива и специализирана в дадена област. Бу¬тикова – тоест изискана и модерна, както личеше от френския произход на думата. Бутикова – тоест напълно до¬волна да бъде малка, процъфтяваща и достъпна само за подбрани щастливци.
Наистина беше малка; останалото нямаше нищо общо с реалността. „Финли и Фиг“ се занимаваше предимно със злополуки – всекидневен досаден труд, който не предполагаше особени дарби или умения и не можеше да се нарече изискан или секси. Кантората беше малка, защото не можеше да си позволи да се разрасне. Никой не желаеше да работи в нея – включително двамата ѝ собственици. До-ри местоположението ѝ говореше за унило всекидневие и незначителност. Виетнамският салон за масажи отляво и ремонтната работилница за косачки отдясно даваха да се разбере от пръв поглед, че „Финли и Фиг“ едва крета. Точ¬но отсреща имаше друга бутикова фирма – омразната кон¬куренция, – а зад ъгъла дебнеха още адвокати. Всъщност кварталът гъмжеше от тях. Някои работеха сами, други в малки кантори, трети в подобни бутикови фирми.
„Финли и Фиг“ се намираше на Престън Авеню – ожи¬вена улица със стари едноетажни къщи, в които днес се развиваха всевъзможни търговски дейности. Предлагаха се стоки (алкохол, почистващи препарати), услуги (прав¬ни, зъболекарски, ремонтни, масажи) и кулинарни изделия (енчилади, баклава и пица за вкъщи). Оскар Финли бе спечелил сградата от един съдебен процес преди двайсет години. Липсата на престижност донякъде се компенси¬раше от удобното местоположение. Само на две крачки беше кръстовището на Престън Авеню, Бийч Авеню и Трийсет и осма улица – хаотичен възел от асфалт и прелитащи автомобили, гарантиращ поне по една добра ката¬строфа на седмица. Приходите идваха от злополуки, станали само на стотина метра от кантората. Други адвокат¬ски фирми – били те бутикови или не – често бродеха на-около да търсят евтина и удобна сграда, откъдето прегладнелите им адвокати да чуват скърцането на спирачки и трясъка на ламарини.
Разбира се, при наличието на двама партньори бе задължително единият да бъде обявен за старши, а другият за младши. Старши партньорът се наричаше Оскар Финли – шейсет и две годишен ветеран от суровите битки в безброй дела, събирани по неприветливите чикагски улици. Някога Оскар бе работил като уличен полицай, но го изгониха за¬ради склонност към насилие. Едва не попадна в затвора, но навреме налучка верния път и постъпи в колеж, после за¬върши право. След като нито една фирма не пожела да го наеме, той основа своя собствена и започна да води дела за каквото му падне. Трийсет и две години по-късно просто не можеше да повярва, че е прахосал толкова много време за закъснели дългове, смачкани автомобилни брони, битови злополуки и скорострелни разводи. Все още живееше с първата си съпруга – ужасяваща жена, срещу която непрекъснато му се искаше да заведе дело за развод. Но не можеше да си го позволи. След трийсет и две години адвокатска дейност Оскар Финли не можеше да си позволи каквото и да било.
Младши партньорът му – а Оскар обичаше да казва: „Ще поръчам на младши партньора си да се заеме с това“, когато се опитваше да впечатли съдиите, другите адвокати и най-вече евентуалните клиенти – се наричаше Уоли Фиг, четирийсет и пет годишен. Уоли се смяташе за печен юрист и цветистите му реклами обещаваха всякакъв вид агресивно поведение: „Ние се сражаваме за правата ви!“, „Застрахователните компании треперят от нас!“ и „Не си поплюваме“. Подобни лозунги можеха да се зърнат по паркови пейки, междуградски автобуси, таксита, листовки за гимназиални футболни мачове и дори по уличните стълбове, макар че това нарушаваше няколко общински наредби. Рекламите обаче не стигаха до двете най-важни територии – телевизията и билбордовете. Уоли и Оскар все още спореха по този въпрос. Оскар отказваше да харчи пари – и телевизията, и билбордовете бяха ужасно скъпи, – а Уоли продължаваше да крои планове. Мечтата му беше да се види как излиза усмихнат и гладко сресан по телевизията, за да обсипе с ужасни обвинения застрахова¬телните компании и да обещае огромни обезщетения на страдалците, проявили мъдростта да позвънят на неговия безплатен номер.
Но Оскар не искаше да плати дори за билборд. А Уоли вече си бе избрал мястото. Само на шест пресечки от кантората, на ъгъла на Бийч Авеню и Трийсет и втора улица, високо над уличното движение върху покрива на четири-етажна жилищна сграда – там беше най-съвършеният билборд в Чикаго. В момента рекламираше бельо (с доста приятна девойка, трябваше да се признае), но по всичко личеше, че е създаден специално за името и образа на Уо-ли. Оскар обаче упорито отказваше.
Уоли бе получил правното си образование в престижния Чикагски университет. Оскар – в някакво вече несъществуващо учебно заведение, предлагало навремето вечерни курсове. И двамата бяха взели изпита за правоспособност едва от третия опит. Уоли имаше вече четири развода; Оскар можеше само да си мечтае. Уоли жадуваше за големия удар, за голямото дело с хонорари за милиони. Оскар жадуваше само за две неща – развод и пенсия.
Как двама толкова различни мъже бяха станали партньори в старата къща на Престън Авеню, бе съвсем друга история. А как устояваха на всекидневното изкушение да си извият взаимно вратовете, беше пълна загадка.
Ролята на арбитър в споровете им играеше Рошел Гибсън, едра чернокожа жена с поведение и житейски опит от улиците, където бе израснала. Мис Гибсън се грижеше за фасадата – телефона, приемната, бъдещите клиенти, идващи с надежда, и недоволните, напускащи с гръм и трясък, редките машинописни услуги (макар шефовете ѝ отдавна да бяха разбрали, че ако искат да се напише нещо, най-добре е сами да си свършат работата), фирменото куче и най-вече непрестанните свади между Оскар и Уоли.
Преди много години мис Гибсън бе пострадала при автомобилна злополука по чужда вина. После бе задълбочила проблема си, като бе наела адвокатската фирма „Финли и Фиг“, макар и не по свой избор. Двайсет и четири часа след злополуката, натъпкана с болкоуспокояващи и стегната в шини и гипсове, тя се свести и зърна над болнично¬то си легло ухилената месеста физиономия на адвокат Уолис Т. Фиг. Той беше облякъл бледосиня престилка, носеше стетоскоп на врата и умело играеше ролята на лекар. Уоли я подлъга да подпише пълномощно, обеща ѝ звезди¬те от небето и се изниза от стаята също тъй тихомълком, както бе влязъл, после се зае да съсипе делото. В крайна сметка мис Гибсън получи четирийсет хиляди долара, които съпругът ѝ пропи и пропиля на комар за броени седмици, а това доведе до дело за развод, поето от Оскар Финли. Той уреди и молбата ѝ за обявяване на фалит. Мис Гибсън не остана с особено добро впечатление от двамата адвокати и заплаши да ги съди за некомпетентност. Това
ги стресна – вече си бяха патили от подобни дела – и те положиха всички усилия да я укротят. С нарастването на неприятностите ѝ тя се превърна в постоянно украшение на кантората и след време тримата почнаха да се погаждат.
Не беше лесно да работиш като секретарка във „Финли и Фиг“. Заплатата беше ниска, клиентите предимно не¬приятни, работното време дълго, другите адвокати се държаха грубо по телефона, но най-лошото бе да общуваш с двамата партньори. Оскар и Уоли се опитаха да нае¬мат зрели служителки, но възрастните дами не издържаха на напрежението. Изпробваха по-млади, но бяха дадени под съд за сексуален тормоз, когато Уоли не устоя и пусна ръка на една едрогърда хубавица. (Отърваха се с извънсъ¬дебно споразумение за петдесет хиляди долара; имената им попаднаха в местния вестник.) Рошел Гибсън случайно присъстваше в кантората една сутрин, когато поредна¬та секретарка напусна с шумен скандал. Докато телефо¬нът звънеше, а партньорите си крещяха, мис Гибсън мина в приемната и успокои положението. После направи кана кафе. На следващия ден пак дойде, на по-следващия също. Осем години по-късно тя продължаваше да се грижи за фирмата.
Двамата ѝ синове лежаха в затвора. Уоли бе водил защитата им, но, откровено казано, никой не би могъл да ги спаси. Още като юноши и двамата му създаваха работа с непрестанните си арести за притежание на наркотици. Обвиненията ставаха все по-сериозни и Уоли усърдно ги предупреждаваше, че са тръгнали към затвора или ковчега. Казваше същото и на мис Гибсън, която не можеше да излезе на глава с момчетата и често се молеше да попаднат зад решетките. Когато полицията разби тяхната мрежа за продажба на крек, двамата получиха по десет години. Уоли успя да намали наполовина исканата двайсетгодишна присъда, но не дочака признателност от момчета¬та. Рошел му благодари през сълзи. Въпреки всичките неприятности Уоли никога не поиска от нея хонорар за услугите си.
В дългия живот на Рошел Гибсън имаше много сълзи и значителна част от тях бяха пролети зад затворената врата на кабинета на Уоли. Той я съветваше и се опитваше да ѝ помогне, доколкото можеше, но главната му роля бе да я изслушва. А при безредния живот на Уоли ролите лесно можеха да се разменят. След провала на последните му два брака мис Гибсън го насърчи да не се отчайва. Когато започна да прекалява с пиенето, тя пак разбра и не се по¬боя да го упрекне. Макар да се караха всекидневно, караниците им винаги бяха краткотрайни и често помагаха да си изяснят позициите.
Понякога и тримата във „Финли и Фиг“ ходеха наежени или нацупени – най-често заради пари. Пазарът просто бе претоварен; твърде много адвокати кръстосваха улиците.
Последното нещо, от което се нуждаеше фирмата, бе още
Прочетете още
„Детският влак“ ще гледаме по „Нетфликс“
Адаптацията ще е на разположение през декември Книгата на Виола Ардоне се превърна в хит …