Лира Литературно-рекламна Агенция
На 30 юни излиза най-новият роман на кралицата на романтичния съспенс – Елизабет Лоуел!
Сара израства в малка селска ферма и се зарича, като порасне, да успее в големия град. За да не прекара целия си живот в гледане на деца и доене на крави като майка си. Години по-късно Сара става артдилър и обикаля света в търсене на произведения на изкуството, които да допаднат на отбраните й клиенти. Динамичното й ежедневие е на светлинни години от детството й и не й остава време за личен живот.
Бившият военен Джей наследява след смъртта на баща си фамилното ранчо в най-слабо населения американски щат Уайоминг. Той е готов на всичко, за да запази семейния имот и да му вдъхне нов живот. Впуска се в ожесточена съдебна битка с бившата съпруга на баща му – Лиза, която предявява претенции към колекцията му от картини.
Джей наема Сара, за да извърши оценка на творбите, и се влюбва в нея. Тя се страхува, че връзката им ще попречи на кариерата й и ще я върне в дълбоката провинция. Но не може да му устои.
Двама дългогодишни работници в ранчото са открити мъртви. Скоро и Сара се превръща в мишена на хладнокръвния убиец и Джей разбира, че картините са по-ценни, отколкото е предполагал…
Елизабет Лоуел е синоним за наелекризираща проза, съчетаваща с лекота напрегнато действие, интрига и страст. Писателката (с истинско име Ан Максуел) е написала над 70 романа, преведени на 30 езика. Писателската й кариера започва с научнофантастични, криминални романи и трилъри, като след това е завладяна от романтичната литература и съспенса. Над 30 от романите й са били в бестселъровата класация на Ню Йорк Таймс, а с името Елизабет Лоуел авторката получава и наградата за цялостно творчество от Асоциацията на американските писатели на романтична литература.
Загадката е движещият механизъм в романите й, на фона на която се развиват взаимоотношенията на героите и се разкриват характерите им. Книгите на Лоуел са известни с техните дълбоки емоции, очарователна природна среда, парливи любовни сцени и иронично чувство за хумор.
Вратата на мотелската стая беше открехната.
Заключих я, помисли си Сара Ан Медина. Или не?
Отвори я по-широко с помощта на голямата си чанта и замръзна. Стаята беше разхвърляна безмилостно. Куфарът й беше изсипан и съборен от поставката. Дрехите – разпилени по износения килим, тоалетните принадлежности и бельото – струпани на една купчина. Из въздуха се носеше лавандуловият аромат на любимия й шампоан.
Излязох само за пет минути.
Кафето, което носеше, сякаш започна да пари в изстиналите й внезапно ръце.
Някакъв непознат е ровил из нещата ми. Дали е пипал бельото ми?
И дали все още е тук?
Тази мисъл я накара да се обърне така рязко, че кафето се разплиска. Огледа коридора. Не се виждаше никой.
Намам време за подобна драма. Трябва да отида в съда. Наложително е най-после да се срещна с тайнствения мъж, за да престана да мечтая и да се върна в реалността, където ми е мястото.
Където искам да бъда.
Ритна с крак вратата, която се удари с тъп звук в ограничителя. Зад нея нямаше никого. Както и в самата стая. Килерът беше отворен, но твърде тесен, за да скрие човек. В банята се виждаха тоалетната чиния, душът и мивката. Огледалото беше зацапано на мястото, където само преди няколко минути беше изтрила запотената му повърхност с ръка.
Който и да беше идвал, си беше отишъл.
Но оставаше бъркотията.
Тя ще трябва да почака. И веднага след това: Взели са компютъра ми. Добре че всичката ми информация е в облак. По дяволите!Лентичката от вътрешната страна на палтото й, на която дрехата се окачваше, висеше от закачалката, но и палтото, кактои лаптопът, беше изчезнало.
Интересно колко ли заложни къщи има в Джаксън в щата Уайоминг? И за какво им е притрябвало дамско палто? Няма много жени с моя ръст, които носят размер S.
С леко трепереща ръка Сара остави кафето, извади химикалка от бездънната чанта, която при нея минаваше за дамска, и с негова помощ разбута дрехите от куфара, затрупан почти наполовина под тях.
Циповете на вътрешните джобове бяха все още закопчани.
Пропуснали са кутията ми с бижута. Бих предпочела да вземат тях, вместо компютъра, но никой не ме пита, нали?
Бърз поглед към часовника й показа, че не разполага с много време. Скоро един друг непознат щеше да реши съдбата на кариерата й в съдебната палата на Джаксън.
Ругаейки наум, тя забърза към рецепцията.
– Аз съм от 101-ва стая – заяви Сара на жената там. – Току-що бях ограбена. Липсват компютърът и палтото ми. Съобщете на шерифа или на този, който се занимава с това, че сега бързам, защото трябва да се явя в съда.
Зададените със заекване въпроси останаха зад гърба й и тя закрачи през централния вход към все още студените в ранната пролет улици на Джаксън. И само след десетина крачки съжали за загубата на палтото си.
Освен това беше забравила кафето.
Забърза надолу по вероятно най-студения тротоар в града. Вятърът навяваше снега направо от Тетоните и го въртеше над улиците. Това, което правеше студа още по-свиреп, беше, че слънцето грееше ярко и достатъчно силно, за да създава усещане за лято.Сводеста алея, водеща към малък парк, привлече погледа й. Първата й мисъл беше, че арките са направени от ребра – кости на говеда, каквито беше виждала като дете. Но тези бяха различни. По-елегантни, извити, изтъняващи към краищата. Не създаваха усещане за окончателен край, свързан със смъртта, а бяха по-скоро символ на живота, минаващ през постоянни промени.
Еленови рога, досети се тя. Растат и падат всяка година в цикъл, който няма нищо общо с раждането и смъртта, просто различен кръговрат. Също като картините на Къстър, едно красиво и зловещо напомняне, че дивата природа – дивото – не е толкова далече.
Потръпвайки, забърза напред.
Сега трябваше да съм си в Сан Франциско и да нося чаша кафе от бистрото „Мърей” на път към офисите на „Перфектно докосване”.
Но в такъв случай единственото, което щях да знам за моя тайнствен непознат, щеше да бъде гласът му.
И какво от това?, отбеляза разумната част от съзнанието й. Последното нещо, от което имам нужда, е мъж.
Сара обичаше да живее по своите собствени правила, да прави каквото и когато си поиска. Като единствено момиче от седем деца се беше наситила за цял живот на памперси, домакинска работа и гледане на хлапета.
Вятърът забиваше ледени зъби в черния й панталон и дърпаше червения пуловер. Единственото нещо, което му пречеше да го отнесе, беше тънкият черен кожен колан, пристегнал кръста й. Но той не можеше да я стопли.
Дяволите да го вземат оня крадец.
После си напомни, че можеше да бъде и много по-лошо. Например да си стои у дома в мандрата – обикновена, бунтарски настроена тийнейджърка, теглеща на едната страна фуражната количка през влажните, проветриви хамбари, а навръщане – упоритата крава от породата Холщайн.
Поне в ботушите ми няма дупки, през които да влиза прясна кравешка тор.
Телефонът в джоба на панталона й иззвъня.
Ако е шерифът, може да почака.
Още когато тази досадна мисъл мина през съзнанието й, тя се поколеба. Обаждането можеше да е от Джей Върмилиън. Мъжът притежаваше няколко дузини ценни картини, които бяха в състояние да изстрелят кариерата й на следващото ниво. Произведения на изкуството с потенциала да се окажат толкова уникални, че се бяха превърнали в част от съдебното решение в горещ бракоразводен процес.
Може би, но само може би, помисли си тя, на една от онези картини е мистичната „Муза“, единственият портрет, нарисуван от Къстър.
Това би обяснило защо юридическата битка беше надживяла първоначалния собственик на творбите Джей Ди Върмилиън. Неговата доста по-млада бивша съпруга, Лиза, вече шест години съдеше наследниците му, за да получи достъп до произведенията на изкуството, които съпругът й беше започнал да колекционира още преди тя да стане тийнейджърка с брекети. След смъртта му бе пренасочила адвокатите си към първородния му син Джей Върмилиън.
Сара леко изкриви устни. Никога не съм срещала скандалната Лиза Нюман, някога Върмилиън. Но след като държи в ръцете си девет десети от закона, бих заложила солидна сума, че капитан Джей Върмилиън ще успее да задържи бившата си мащеха далече от неоткритите картини на Армстронг „Къстър” Харис в бъдеще.
Пенсионираният от армията ветеран, който наскоро беше наследил фамилното ранчо – плод на труда на поколения негови предци, притежаваше силен дух и решителност, които се усещаха даже по телефона.
Дори не си се срещала с него още, напомни си Сара. Успя най-после да измъкне апарата от тесния джоб и видя, че обаждането беше прехвърлено към гласовата поща. Стисна телефона в дланта си и потръпна мислено. Номерът не беше от щата Уайоминг, което означаваше, че не беше шерифът.
Нито пък Джей, по дяволите.
Мисли за добрия капитан като за всеки друг потенциален клиент, който ти се обажда в работно време, за да получи съвет за западното изкуство, нареди си тя твърдо.
Невъзможно.
Джей Върмилиън може и да беше потенциален клиент, но беше също така мъжът, с когото през последните няколко месеца беше разговаряла до малките часове на нощта. В началото строго делови, разговорите някак си бързо бяха преминали в нещо… повече.
