Една от най-популярните български детско-юношески писателки – Юлия Спиридонова, предизвиква тийнейджърите да говорят открито, искрено и съпричастно за наркотиците, дори проблемът да не ги засяга лично. След като героите й от романите „Тина и половина”, „Графиня Батори” и „Макс” се превърнаха в любимци на тийнейджърите, авторката ги запознава с „Кронос. Тоя нещастник!”. Той е математически гений, истински титан на логиката и… наркоман. Крие две тайни – едната е, че е влюбен в Тина, а другата – че се опитва да откажe дрогата. Само че има малък проблем – дрогата не иска да се откаже от него…
Юлия Спиридонова се залавя с нелеката задача да пише за изключително сериозен и наболял проблем – употребата на наркотици от тийнейджърите: защо посягат към дрогата, как им влияе на тях самите и на отношенията им с хората, има ли начин да се откъснат от зависимостта си. Юлия Спиридонова отправя своето послание към младите читатели в характерния за нея стил – без да бъде нравоучителна и дидактична, а с много чувство за хумор и на достъпен за тях език. Именно този подход в романите й я превърна в един от най-харесваните и четени детско-юношески писатели.
Романът не е наръчник, а искрена история, в която всеки тийнейджър може да открие в някой от героите себе си, свой приятел или съученик.
Докато пише за „нещастника” Кронос, авторката разговаря с десетки ученици, с много родители и учители. Повечето от тях вече са загубили близък – приятел, дете, ученик. Разговаря с хора, които тепърва започват да „опитват“ различни наркотици. Разговаря със зависими тийнейджъри. Много от образите и ситуациите в книгата са вдъхновени от действителността. Например самият Кронос прилича на един истински Кронос, който някога й е бил приятел.
„Кронос” – роман не само за тийнейджъри, а и за родители и учители
За да бъде максимално достоверна историята, след като завършва романа, Юлия се консултира със специалист – д-р Владимир Николов, дм, началник клинична база в Държавна психиатрична болница за лечение на алкохолизъм и наркомании – Суходол. Според него книгата ще бъде много полезна за различни групи читатели. „Първо за родителите на юношите, които започват да експериментират с психоактивни вещества. Мотивите им могат да бъдат най-разнородни, но резултатът в повечето случаи е един и същ – жестока драма, а често и трагедия. Ще посочим някои от най-често срещаните: развод на родителите, постоянни недоразумения в семейството, незаинтересованост на родителите от проблемите на децата, прекомерна или така наречената задушаваща любов на родителите към децата, прекалено високи амбиции на родителите, неотговарящи на възможностите и желанията на детето, попадане в група, употребяваща психоактивни вещества, интимен партньор с такъв проблем, опит да се избяга от действителността, любопитство, загуба на близък човек, принизяване на моралните ценности на обществото и др. Затова е много важно родителите при най-малкото съмнение, че децата им употребяват психоактивни вещества, да се обърнат към специалисти, съветва д-р Николов.
Произведението ще бъде от голяма полза за учителите от средните училища, които са в пряк досег с подрастващите и ги наблюдават в естествената им среда. Имат поглед върху поведението им в час, успеваемост, заинтересованост или дезинтересираност към учебния процес, участие в извънкласни форми на обучение и свободноизбираеми предмети. По този начин могат да идентифицират рисковите деца във всеки един клас и да ги насочат за разговор с училищния психолог, а някои по-опитни учители, които имат вкус да бъдат ментори, могат да поговорят индивидуално с тези деца”.
Според д-р Николов друга много важна група, за която това произведение би било интересно, са съучениците на започващите да експериментират с различни наркотични вещества, както и приятелите им, които биха могли да ги подтикнат и мотивират да потърсят професионална помощ и да бъдат подкрепящ фактор по време на лечението.
„И накрая, но не и на последно място, допълва той, този автентичен разказ може да бъде от полза и на тези, които тръгват по пътя на употреба на психоактивни субстанции, като им дава възможност да си дадат сметка накъде са тръгнали, докъде могат да стигнат, в какво могат да се превърнат, както и изход от този път на обречените”.
Юлия Спиридонова на турне с Кронос, Тина, Графинята и Макс
С излизането на книгата на 24 март Юлия Спиридонова започна национално турне. В различни градове в страната, сред които София, Бургас, Варна, Плевен, Велико Търново, Русе, Сливен, Ямбол, Стара Загора и др., авторката ще се срещне с ученици в училища и библиотеки, за да поговорят за проблемите, които ги вълнуват. На страницата й във фейсбук всеки може да следи през кои места ще мине турнето.
Книгата се издава с подкрепата на програма „Национален център за книгата” към Националния дворец на културата.
ИНТЕРВЮ
Юлия Спиридонова за наркотиците и правилния избор
Значи не сте се отказали да пишете за тийнейджъри?
За нищо на света! Много обичам да пиша за читателите в тази възраст и не смятам да се отказвам. Също така не ми харесва мисълта, че трябва да се ограничавам – да бъда само детски автор или само писател на романи за тийнове.
Кога и как се роди идеята за образа на Кронос?
За първи път Кронос се появи в „Макс. Всичко на макс“. Така се получи, че когато излезе „Тина и половина“, читателите поискаха да напиша роман и за нейната приятелка – Графиня Батори. А след като излезе книгата „Графиня Батори“, момчетата поискаха и момчешка гледна точка – така се появи „Макс“. Тоест, това са книги, писани по поръчка на читателите. След като вече имаше три книги, аз реших, че с това поредицата приключва. Но не познах. Отново имаше много силен читателски натиск – хората искаха четвърта книга и това е. Получих и куп предложения за главен герой (тоест поръчки), но нито един глас за Кронос.
Защо избрахте темата за наркотиците?
И докато се чудех защо никой не харесва Кронос… Добре, де, не се чудех – ясно е защо никой не го иска, тоя нещастник. Та по това време случайно попаднах на ревю на една преводна книга – за едно момче, което било адски смотано и решило да стане яко, като взема наркотици. Да, ама накрая се оказва, че всъщност то си мислело, че взема дрога, а били някакви измислени хапчета, нещо безобидно. „Аха!“, помислих си. „ Авторът се е шубелисал!“ Съжалявам, но точно това си помислих. Честно, не уважавам такава позиция – уж си тръгнал да пишеш за наркотиците, а накрая замазваш нещата.
В това време Кронос вече се беше настанил до мен и започна да разказва историята си. Сега ще разкрия една тайна – завърша ли една книга, се разделям с героя си и той тръгва сам по света. Най-трудно ми беше да се разделя с Кронос. Вероятно той е моят любимец. Но, моля, не го казвайте на останалите ми герои – на гугулетата и Джиго, на Кръстьо частния детектив, на Иво и Кодо от „Страната на сънищата“ и в никакъв случай на Тина, Графинята и Макс!
Имате ли личен контакт с хора, употребяващи/употребявали наркотици във Вашето обкръжение от ученическите години?
Да, имах приятели, които се друсаха – в началото на 90-те. Тогава за първи път ми хрумна идеята, че мога да напиша книга за това. Обаче бързо прогоних тази мисъл, не вярвах, че някога ще се престраша да пиша. А още по-малко, че един ден ще стана писател.
Кой или какво може да спаси човек от зависимости?
Само любовта може да ни спаси. „Имаш ли любов, имаш всичко“ – така завършва и моята приказка за най-малките „Каква магия крие се в снега“. Любовта, приятелството, вярата – заради тях си струва да живееш. Семейството, добрите примери, хората с големи сърца, тези, които не се страхуват да бъдат себе си и го отстояват с действия, пречистващата сила на природата. В крайна сметка, това осъзнава и самият Кронос. Той винаги е мислил, че е недостоен за обич. Винаги му е било адски трудно да се довери. Този път обаче Кронос е влюбен и това променя живота му. След многобройните опити да откаже дрогата и също толкова многобройни провали, Кронос си връща вярата. Вече не е сам, вече има приятели (дори ако не броим Галоа, въображаемото другарче). Има майка. Има брат. А двама братя – това са цели двама титани!
Говори ли се според Вас достатъчно за вредата от наркотиците в училище?
Говори се, но въпросът е не колко се говори, а как. Сигурна съм, че романът „Кронос“ ще помогне на много млади хора да направят правилния избор. И знаете ли защо съм толкова убедена? Защото аз също вярвам в Кронос!
ОТКЪС
Слагам натрошените амфетки под езика си чак когато наближавам даскалото. И трите! Не мога да рискувам.
Едно може и да не стигне.
Подранил съм. Другите още не са дошли.
– О, Кронос! Как е – посреща ме квесторът.
После се вглежда в мен.
– Абе… Май не си много добре днес…
А, но’о съм си добре, искам да кажа. Тия петна по дрехите ми не са от кръв, ако се чудите. Добре, де. От кръв са, ама не е моята. Обаче решавам да си мълча. И квесторът решава да замълчи. По това се познават интелигентните хора. Опитвам се да се шмугна в стаята, но вратата е заключена.
С квестора седим в коридора и неловко мълчим. Той се прави, че си записва нещо в телефона. Аз се правя, че не съм оплескан с кръвта на Гошката и че просто аутфитът си ми е такъв – оригинален. Обаче после идва още някаква квесторка. Тази я виждам за първи път.
– Да не си болен? – загрижено ме пита и посяга към челото ми.
Дръпвам се. Не искам да ме пипа. А ако имаше малко мозък, и тя не би искала да ме пипа.
– Нищо ми няма – отсичам. – Тежка нощ, това е.
Обръщам им гръб, да се споглеждат многозначително колкото си искат. Дано поне днес ми спестят дежурната лекция. За нея винаги има желаещи лектори. Винаги.
Взирам се навън през прозореца. Наблюдавам как се разлиства денят. Птиците започват да се обаждат – малки градски проскубани птичета, кой знае как оцелели в смога и мръсното. Птичета като мен и Гошката. Представих си как Гошката седи на дървото отсреща и чурулика. Дам, започва да ме хваща.
Лека-полека ме обзема еуфория. Няма да е зле да ида до тоалетните. Да се поизмия. Кой знае какво ми е засъхнало по фейса.
– Има време – успокоява ме квесторът. – Иди.
А оная, новата, ме следи с подозрителен поглед. Мисли, че отивам да си вкарам нещо. Късно е, късно…
Огледалото в тоалетната е съвсем ново. Виждам лицето си ясно. Без коментар. Наплисквам се със студена вода, трия се с малко тоалетна хартия. Я да видим сега?
Опа, като нов съм, батка! А така! Изглеждам почти готин!
Намигам си в огледалото и сам си отвръщам. Мегаяко копеле съм, нямам грешка!
Изхвърчам със скок от тоалетните. На това му се казва приятно цъкнат. Посреща ме чуруликането на птичките. Чистачките са отворили широко един прозорец в коридора. Пролетната симфония нахлува отвън. Вдишвам въздуха с пълни гърди. Дърветата ще цъфнат съвсем скоро.
Обичам пролетта. Любимият ми сезон. Толкова е чиста. И нова!
Стаята вече е отключена и почти пълна. Оглеждам се – все същите мутри.
– Как е, копелета?
– Ей, Кронос, как си, човек?
Може да сме конкуренция, така да се каже, но всички сме пичове. Е, с някои изключения.
Раздават ни листовете. Вадя вълшебния си химикал от джоба на якето и започвам. Това е лесно. И това. А това е смехотворно лесно.
Изведнъж…
Изведнъж сякаш някой ми дърпа щепсела! Гледам листа пред себе си и нищо. Нищо не вдявам. Нищичко!
Разтърсвам глава. К’во ста’а тука? Това е нек‘во ново. По листа нещо мърда. Навеждам се над него, за да го видя отблизо.
Какво е това?
По листа се гърчат странни знаци. Сега виждам по-добре. Червеи са. Големи, гнусни червеи.
Не, не са червеи! Това са змии!
Опитвам се да ги изтръскам от листа. Те падат в скута ми.
Скачам. Крещя. Задушавам се.
Падам.
А после става тъмно като в ада.
***
Кой съм аз? Не, какво съм аз? Не знам. Камък ли съм? Или таралеж?
Над мен примигват ярки светлини. Отвлекли са ме извънземните. Опитвам се да изкрещя, но издавам само някакви грухтящи звуци.
А после пак пропадам в ада.
– Ще отворя прозореца – събужда ме гласът на Професорката. – Красимир обича пролетта. Тя е любимият му сезон.
Тя пък откъде знае?
– Да, да, отворете – казва непознат мъжки глас.
Прозорецът скърца. Не, това са веригите. Веригите, които ме държат окован на дъното на Тартар. Потъвам в бездната. Изплувам от тъмнината. До мен седи Галоа и ме гледа.
– Кажи нещо, братле – успявам да прошепна.
Еварист Галоа клати отрицателно глава. Не му се приказва с мен. И на мен не ми се приказва с мен. Погледът му дълбае дупка в мозъка ми. Дупката става голяма, огромна! Това не е дупка, това е Тартар!
Отново пропадам. Галоа изчезва.
После се връща. Носи светлина. Дневна светлина. Някакъв глас бръмчи наблизо. Напрягам се и чувам:
– Надявам се, че скоро ще се събуди.
И аз се надявам на същото.
Някъде хлопва врата.
С мъка отварям едно око. После второ. После останалите. Всичките сто.
Дневната светлина боде.
Въздишам. Сигурно мирише хубаво. Дърветата са цъфнали. Не мога да усетя аромата. Отдавна вече нямам обоняние.
Над мен се навежда познат силует. Не е Галоа. Професорката е. Очилата ѝ се замъгляват. Две кръгчета, изрязани от мъгла.
– Ще извикам лекар – обажда се гласът.
Професорката сяда до мен на леглото. Не казва нищо. Малките ѝ студени ръце галят лицето ми.
Не помня откога не се е допирала до мен. Мислех, че я е гнус. Не че ѝ се сърдя. Мен ме е гнус, та нея ли?
После малко ми се губи… Дойде някакъв в бяла дрешка. Доктор. Нещо ме попита. Нещо отговорих. Заспах.
И пак се събудих.
– Голям късмет извади.
Пак оня глас. Познат ми е. Чувал съм го някъде. Сигурно е някой от лекарите тук. Обърнах глава към гласа.
– А, не! Пак ли ти?
Това пък май беше моят глас. Нямаше да си го позная, ако го бях срещнал на улицата.
– Здрасти отново – каза Марин.
Не можех да го видя добре, стоеше до прозореца.
– Да не си лекар, бе?
Като го гледам, сигурно е костотрошач. Или нек‘ъв изкормвач.
– Не. Художник съм.
Започнах да се хиля, но ме заболя и спрях. Художник!
– И к’во правиш тук? Ще ми рисуваш портрет ли?
Силуетът се размърда.
– Някой ден може и да те нарисувам.
– А, ясно. Като Леонардо да Винчи. Издирваш фрийкове, а? „Характерни“ физиономии – изроди, недъгави, луди, стари – абе, сек’ви образи.
Силуетът направи няколко крачки към мен.
– Знаеш кой е Леонардо, а?
Тоя боклук ме обижда.
– Е, как да не знам? Един от костенурките нинджа. Хобито на тая костенурка е да рисува, виждал съм скиците ѝ. С’а, питай ме знам ли какво означава „скица“!
– На върха на езика ми беше – засмя се Марин.
– Виж к’во, човек. Може да съм наркоман, но не съм идиот. Нека да те отворя, че повечето наркомани са с много висок коефициент на интелигентност. Статистика, човек.
– Знам, че не си идиот.
– И к’во за Леонардо? Леонардо е чаткал яко математиката. Точно като мен.
Изморих се от толкова приказки.
– Жаден съм.
На шкафчето до мен имаше чаша с вода. Протегнах ръка, но нещо ме дръпна. Бяха ме увили с нек’ви маркучи.
– Чакай.
Марин седна до мен и внимателно допря чашата до устните ми. Не съм подозирал колко вкусно нещо е водата.
– Стига толкова. След малко още.
– Благодаря, Маринчи.
Исках да кажа Марин да Винчи, ама то, друго излезе. Марин се разхили.
– Това е яко. Маринчи!
„Кронос. Тоя нещастник!” тук