Издателство „Изток-Запад“ предлага на читателите си неустоимо книжно изкушение – сборникът „Целувката“, съдържащ избрани разкази за любовта. Освен в стандартен вид, сборникът се предлага и с изящно изработени дървени корици. С това издание се поставя ново начало в книжния пазар у нас – арт-издания с уникална полиграфическа изработка.
През февруари, месеца на любовта и виното, излиза истинска наслада за душата на любителите на добрата литература. Това е малка антология с разкази за любовта от Марк Твен, Антон Чехов, Иван Бунин, О′Хенри, Мери Шели и непревежданата досега в България Кейт Шопън, чиято творба „Целувката“ дава названието на сборника. Тази вълшебна, изискана книга показва неизброимите лица на Купидон, смешни и тъжни, страстни и сантиментални, загадъчни и вълнуващи… Сборникът започва с „Дневникът на Ева“ от Марк Твен; по своя неподражаем начин той ни въвежда в духовната вселена на първата жена. Следват три разказа на руския гений Чехов, написани на изящен език и с изтънчена ирония. А майсторът на късия разказ О′Хенри ни пренася в Америка с една история за любов с двадесетгодишна давност и неочакван финал.
Истинска радост за сетивата са и четирите разказа на Иван Бунин. Темата за невъзможната, несбъднала се любов е прекрасно пресъздадена чрез словесното майсторство от руския класик. Ще откриете и американската писателка Кейт Шопън, която дебютира пред българските читатели с два впечатляващи разказа.
Силният финал на сборника е „Безсмъртният смъртен“, със сюжет, свързан с необичайното и свръхестественото. Това е силно въздействащ текст на Мери Шели, добила световна популярност с нейния „Франкенщайн“.
Подборът и преводът са дело на Огняна Иванова, а художник на корицата е Десислава Игнатова. Томчето е част от поредицата „Големите малки книги“, в която вече се появиха „Бъдни вечер“, „Разкази за Коледа“, „Разкази за Рождество“, „Христос Воскресе“, „Великденски разкази“, „27 шедьовъра“ от Хокусай, „40 стихотворения. Българска любовна лирика“, „Детско царство“, „Призраци за Хелоуин“, „Питър Пан“ и „Приказки и легенди, обновени от френски писатели“.
ОТКЪС от „Слънчев удар“ от Иван Бунин
След минута извървяха потъналия в сън речен пристан, слязоха по стъпалата на пясъка и безмълвно се качиха в прашния файтон. Плавното препускане нагоре по хълма покрай нарядко изникващите криви фенери по мекия от прахта път изглежда нямаше край. Но ето че стигнаха горе, тръгнаха, вече с тропот, по настилката, ето и площад, обществени сгради, пожарна кула, топлината и миризмите на нощния летен околийски град… Кочияшът спря край осветен вход, зад отворените врати се виждаше стръмно дървено стълбище; възрастен брадясал слуга с розова рубашка и сюртук с недоволство взе багажа и затътри пред тях старите си нозе.
Стигнаха до голяма, но страшно душна, нажежена от слънцето през деня хотелска стая, със спуснати бели пердета на прозореца и две нови свещи на полицата под огледалото, а щом влязоха и слугата затвори вратата, поручикът устремно се хвърли към нея и двамата започнаха неудържимо да се целуват, докато не останаха без дъх. Години наред си спомняха тази минута: през целия си живот нито единият, нито другият не изпита подобно нещо.
В десет часа в слънчевото, горещо и щастливо утро, заедно със звъна, долитащ от църквите, с пазара на площада пред хотела, с миризмата на сено, на катран и отново на всичко с неопределен аромат, който може да се усети в един руски околийски град, тя, дребната безименна жена, която така и не си каза името, но на шега се наричаше Прекрасната непозната, си замина. Спаха малко, но на сутринта, когато излезе иззад паравана до кревата, тя беше бодра като седемнайсетгодишна. Дали изпитваше смущение? Не, или съвсем малко. Беше както преди непревзета, весела и – вече – разсъдлива.
– Не, не, скъпи! – каза тя в отговор на молбата му да продължат пътя си заедно. – Не, вие трябва да изчакате следващия параход. Тръгнем ли заедно, всичко ще се развали. Това няма да ми бъде приятно. Имате честната ми дума, че аз съвсем не съм такава, за каквато може да сте ме помислили. Все едно, че си бях изгубила ума… Или по-скоро и двамата като че ли бяхме слънчасали.
И поручикът някак бързо се съгласи с нея. Щастлив и във весело настроение, той я закара на пристана точно преди заминаването на розовия параход; в присъствието на всички я целуна на палубата и едва успя да изтича по спуснатата подвижна стълба, преди да я приберат.
Все така весел и безгрижен, той се завърна в хотела, но в него вече имаше промяна. След като Прекрасната непозната не беше там, празната стая изглеждаше съвсем различно. Той, все още преизпълнен от нея, всъщност се чувстваше празен. Колко странно! Още ухаеше на хубавия ѝ английски одеколон, на подноса видя нейната недопита чаша, а жената вече я нямаше… Внезапно сърцето на поручика се сви от такава нежност, че той побърза да запали цигара и като удряше по кончова на ботуша си с късия тънък бастун, известно време вървя напред-назад из стаята.
„Ама че странно приключение! – рече си той на глас, засмя се и усети, че очите му се пълнят със сълзи. – „Имате честната ми дума, че аз съвсем не съм такава, за каквато може да сте ме помислили“ – и взе, че си замина… Глупава жена!“
Параванът беше отместен, леглото още не беше оправено. И той усети, че в момента просто няма сили да гледа неоправеното легло. Прикри го с паравана, затвори прозореца, за да не чува гласовете от пазара и скърцането на колелата, спусна белите, издуващи се завеси и седна на дивана… Да, настъпил беше краят на това „попътно приключение“! Тя замина и вече се намираше далече, може би седеше в остъкления бял салон или на палубата и гледаше огромната, блеснала на слънцето река, саловете на пътя на парахода, жълтите плитчини, сияйната далечина на водата и небето, целия безкраен волжски простор… И – сбогом, завинаги, навеки. Защото къде ли можеха вече да се срещнат? „Не мога – мислеше си той, – не мога ей така, без всякаква причина, да пристигна в онзи град, където е мъжът ѝ, където е тригодишната ѝ дъщеря, изобщо – цялото ѝ семейство, цялото ѝ обичайно битие!“ Градът ѝ му се стори някакъв особен, забранен град, а мисълта, че тя така и ще продължи да води в него самотния си живот, като може би често си спомня тяхната случайна и толкова мимолетна среща, а той никога вече няма да я види – тази мисъл го изуми и порази. Не, изключено! Това би било твърде дивашко, неестествено и неправдоподобно! Той почувства огромна болка и цялото му по-нататъшно съществуване без нея му се стори толкова безполезно, че беше обзет от ужас и отчаяние.
След минута извървяха потъналия в сън речен пристан, слязоха по стъпалата на пясъка и безмълвно се качиха в прашния файтон. Плавното препускане нагоре по хълма покрай нарядко изникващите криви фенери по мекия от прахта път изглежда нямаше край. Но ето че стигнаха горе, тръгнаха, вече с тропот, по настилката, ето и площад, обществени сгради, пожарна кула, топлината и миризмите на нощния летен околийски град… Кочияшът спря край осветен вход, зад отворените врати се виждаше стръмно дървено стълбище; възрастен брадясал слуга с розова рубашка и сюртук с недоволство взе багажа и затътри пред тях старите си нозе.
Стигнаха до голяма, но страшно душна, нажежена от слънцето през деня хотелска стая, със спуснати бели пердета на прозореца и две нови свещи на полицата под огледалото, а щом влязоха и слугата затвори вратата, поручикът устремно се хвърли към нея и двамата започнаха неудържимо да се целуват, докато не останаха без дъх. Години наред си спомняха тази минута: през целия си живот нито единият, нито другият не изпита подобно нещо.
В десет часа в слънчевото, горещо и щастливо утро, заедно със звъна, долитащ от църквите, с пазара на площада пред хотела, с миризмата на сено, на катран и отново на всичко с неопределен аромат, който може да се усети в един руски околийски град, тя, дребната безименна жена, която така и не си каза името, но на шега се наричаше Прекрасната непозната, си замина. Спаха малко, но на сутринта, когато излезе иззад паравана до кревата, тя беше бодра като седемнайсетгодишна. Дали изпитваше смущение? Не, или съвсем малко. Беше както преди непревзета, весела и – вече – разсъдлива.
– Не, не, скъпи! – каза тя в отговор на молбата му да продължат пътя си заедно. – Не, вие трябва да изчакате следващия параход. Тръгнем ли заедно, всичко ще се развали. Това няма да ми бъде приятно. Имате честната ми дума, че аз съвсем не съм такава, за каквато може да сте ме помислили. Все едно, че си бях изгубила ума… Или по-скоро и двамата като че ли бяхме слънчасали.
И поручикът някак бързо се съгласи с нея. Щастлив и във весело настроение, той я закара на пристана точно преди заминаването на розовия параход; в присъствието на всички я целуна на палубата и едва успя да изтича по спуснатата подвижна стълба, преди да я приберат.
Все така весел и безгрижен, той се завърна в хотела, но в него вече имаше промяна. След като Прекрасната непозната не беше там, празната стая изглеждаше съвсем различно. Той, все още преизпълнен от нея, всъщност се чувстваше празен. Колко странно! Още ухаеше на хубавия ѝ английски одеколон, на подноса видя нейната недопита чаша, а жената вече я нямаше… Внезапно сърцето на поручика се сви от такава нежност, че той побърза да запали цигара и като удряше по кончова на ботуша си с късия тънък бастун, известно време вървя напред-назад из стаята.
„Ама че странно приключение! – рече си той на глас, засмя се и усети, че очите му се пълнят със сълзи. – „Имате честната ми дума, че аз съвсем не съм такава, за каквато може да сте ме помислили“ – и взе, че си замина… Глупава жена!“
Параванът беше отместен, леглото още не беше оправено. И той усети, че в момента просто няма сили да гледа неоправеното легло. Прикри го с паравана, затвори прозореца, за да не чува гласовете от пазара и скърцането на колелата, спусна белите, издуващи се завеси и седна на дивана… Да, настъпил беше краят на това „попътно приключение“! Тя замина и вече се намираше далече, може би седеше в остъкления бял салон или на палубата и гледаше огромната, блеснала на слънцето река, саловете на пътя на парахода, жълтите плитчини, сияйната далечина на водата и небето, целия безкраен волжски простор… И – сбогом, завинаги, навеки. Защото къде ли можеха вече да се срещнат? „Не мога – мислеше си той, – не мога ей така, без всякаква причина, да пристигна в онзи град, където е мъжът ѝ, където е тригодишната ѝ дъщеря, изобщо – цялото ѝ семейство, цялото ѝ обичайно битие!“ Градът ѝ му се стори някакъв особен, забранен град, а мисълта, че тя така и ще продължи да води в него самотния си живот, като може би често си спомня тяхната случайна и толкова мимолетна среща, а той никога вече няма да я види – тази мисъл го изуми и порази. Не, изключено! Това би било твърде дивашко, неестествено и неправдоподобно! Той почувства огромна болка и цялото му по-нататъшно съществуване без нея му се стори толкова безполезно, че беше обзет от ужас и отчаяние.
„Целувката“ тук