Лира Литературно-рекламна Агенция
Малцина знаят, че литературната героиня в романа „Мадам Бовари“ е имала прототип в реалния живот. Това е Луиз Коле, с която Флобер поддържа осемгодишна връзка, и до която изпраща писмата, събрани в настоящото издание. Коя е всъщност тя? Родена в Южна Франция през 1810 г., Коле е надарена с необикновена красота и амбиция да завземе Париж с литературния си талант. Тя се омъжва само за да напусне провинцията и да достигне до френската столица. В Париж Коле се проучва със стиховете си, с връзката си с Виктор Кузен и със своето свободомислие.
Амбициозната поетеса е вече утвърдено име във френския културен елит, когато се запознава с младия Гюстав. Срещат се в ателието на известен парижки скулптор, на когото Коле позира. Така започва любовната история между бъдещия световноизвестен писател и единадесет години по-възрастната Коле. По време на тяхната връзка двамата си разменят десетки писма (Флобер живее в Круас и срещите им не били чести).
Тази кореспонденция е безценна част от литературното наследство на Флобер. В нея освен любовните си трепети големият писател говори и за творческите намерения, планове, впечатления и литературни търсения. Тук са и впечатленията му за поезията на Коле.
„Писма до Луиз Коле“ предлага неочакван поглед отвътре към създаването на романа „Мадам Бовари“, като читателят научава от първа ръка за светоусещането, разсъжденията, вълненията на френския гений.
Да завършим с Алексей Толстой: „Писмата на Флобер са забележително художествено произведение, цял роман; те са много по-интересни от роман, защото в тях израства човек.“
Преводът е дело на Пенка Пройкова, а новото заглавие на „Изток-Запад“ е част от поредицата „Извори“ До този момент в нея са излезли „Пир“ от Платон, „Към себе си“ от Марк Аврелий, „Фрагменти“ от Леонардо да Винчи, „Реч за достойнството на човека“ от Джовани Пико дела Мирандола, „Преброяване на лудите“ от Настрадин Ходжа, „Монадология“ от Готфрид Лайбниц и „Дверите на възприятието“ от Олдъс Хъксли.
ОТКЪС
Писмо XXIX
(Кроасе) Понеделник, един и половина часът
(12 септември 1853 г.)
Свят ми се вие от досада, обезсърчение и умора! Седях четири часа, без да мога да измисля нито една фраза. Днес не съм написал нито ред или по-точно, надраскал съм сто! Ужасна работа! Страшна мъка! О, изкуство, изкуство! Откъде дойде тази злобна химера, която гризе сърцето ми, и защо? Безумие е да се измъчваме така! Ах, дълго ще я помня тая „Бовари“! Имам чувството, че под ноктите ми забиват остриета, иска ми се да скърцам със зъби! Каква дивотия! Ето къде води това приятно, отбрано занимание литературата! Страшно ме затрудняват обикновените сцени и баналният диалог. Дяволски мъчно е да се пише за посредствеността, да се запазят нейният облик, форма, думи, а ми предстоят поне тридесет такива страници. Скъпо нещо е стилът! Отново пиша това, което написах миналата седмица. Вчера Буиле отряза две-три несполучливи места и имаше право. Трябва да преработя почти всичко.
Ти не си и помислила, добра, скъпа Музо, за разстоянието и за времето! Ако отидем в Жизор, ще трябва да прекараме целия ден във влака или в дилижанса. Два часа с влак до Гайон, един – от Гайон до Андели, още един, а може би и два – от Андели до Жизор, това означава пет часа; и още толкова за връщане – десет. За да се видим за два часа! Не, не! След шест седмици ще бъдем сами в Мант, и то за повече време (не обичам да виждам приятелите си за малко); защо да се срещаме само за да изживеем мъката от раздялата!
Знам какво означават за мен тези разходки – още не мога да започна работа след Трувил. Вълнувам се по две седмици, преди да тръгна на път. Необходимо ми е на всяка цена да заработя и да ми потръгне, иначе ще пукна.
Боже мой, чувствам се унизен в собствените си очи от непокорното си перо. Трябва да го овладея като лошите заинатени коне. Затягат юздата силно, едва ли не ги задушават и те накрая отстъпват.
В петък научихме, че дядо Парен е умрял. Майка ми трябваше да замине за Ножан, но отново я заболяха гърдите. Днес ѝ поставиха пиявици. Това винаги ме тревожи. Смъртта на Парен не ме изненада. По-късно ще ми стане мъчно, познавам се. Събитията трябва да се отпечатат дълбоко в мен. Засега смъртта му само още повече усили непрекъснатото ми раздразнение, което все се мъча да преодолея, Защото то понякога надминава позволените граници. Затова е виновна непоносимата „Бовари“; отвратителен е този буржоазен сюжет…
Още един от нас си отиде. Горкият дядо Парен, виждам го в неговия саван, сякаш ковчегът му е пред мен, на масата ми; той гние пред очите ми. Не мога да се освободя от мисълта за червеите, които разяждат бузите му. Аз се простих завинаги с него, когато бях там последния път. От Ножан пътувах (за да дойда при теб) сам в купето; грееше приятно слънце. Пред очите ми се нижеха селата, които прекосявахме някога с пощенската кола през ваканциите заедно с цялото ми семейство и с мнозина вече умрели близки хора. Лозята, белите къщи, дългият прашен път, окастрените брястове край него – нищо не се е изменило.
Спомням си разходката в Понтоаз, за която ми говориш. Там видях най-очарователното момиченце на света. То играеше с бавачката си. Баща ми го огледа и предсказа, че ще стане великолепна жена. Дали е познал?… Колко смешно е всичко това!
Чудесна история. Госпожа директоршата на пощата пише името ти „Лоиза“. Остава да обърка и презимето ти и всичко ще бъде чудесно.
Завчера прочетох цял един том от татко Мишле, шестия том на неговата „Революция“, който току-що излезе. Има великолепни мисли, велики думи, правилни неща, почти съвсем нови. Но никакъв план, никакво изкуство! Не е ясно, не е спокойно, а спокойствието е характерно за красотата, както ведрината е характерна за невинността и добродетелта. Покоят олицетворява божественото.
Каква странна, странна епоха! Как смешното се слива с ужасното! Повтарям, там бъдещият Шекспир ще черпи ç пълни ведра. Има ли нещо по-великолепно от гражданина Ролан? Преди да се самоубие, той написва следната бележка, която намерили върху него: „Почитайте тялото на един добродетелен човек.“
Прощавай, вече е късно, камината угасна, студено ми е. Притискам се до теб, за да се стопля. Хиляди целувки.
Твой Г.
