Владимир Зарев (68) е автор на над 15 книги, между които „Разруха”, „Светове”, „Хрътката”, „Хрътката срещу Хрътката”, „Поп Богомил и съвършенството на страха”, „Лето 1850”. Романите му се превеждат на много европейски езици, а „Разруха“ става бестселър в Германия и САЩ. Главен редактор е на списание „Съвременник”. Известният писател говори за новата си книга „Орлов мост” пред БГНЕС.
–––––––-
„По подобие на Оруел в „1984 година“, моят герой Павел Премянов от новата ми книга „Орлов мост”, участник в протестите на знаковото място в София, си съставя абсурдни опозиции, които извиняват неговия трагично преживян, но впоследствие добре обмислен и философски оправдан цинизъм:
“ КРАЖБАТА Е ПРОИЗВОДСТВО! НАСИЛИЕТО Е ДРУЖЕЛЮБИЕ! БЕЗРАБОТИЦАТА Е ПОЧИВКА! ПРОСТАЩИНАТА Е КУЛТУРА! БЕДНОСТТА Е УТЕХА! БЕЗЗАКОНИЕТО Е РЕД! СЪВЪРШЕНСТВОТО Е ЕГОИЗЪМ!“
Преходът, който преживяваме вече двадесет и шест години беше натоварен с огромни надежди, с вярата, че ще бъде възстановено най-съкровеното притежание на всеки човек – свободата. За жалост, беше загубена и пропиляна огромна национална енергия, политическата класа превърна властта си в „дойна крава“ и най-лошото, замени демокрацията с една несвършваща и добре поддържана анархия. Анархия, която позволи така лесно да се корумпират полицията и правосъдието – имунната система на всяка държавност, да се окраде труда на няколко поколения българи, крупните мошеници да проникнат във високите етажи на държавното управление и да го преобразят в откровен бизнес. А цялата бездарна и алчна политическа върхушка да преосъществи аморалността и смайващата несправедливост от изключение в норма.
По тези неприветни причини българският преход е толкова мъчителен и несвършващ, така граничещ с човешкото отчаяние и с абсурда. По същите угнетителни причини два милиона българи – млади и предприемчиви, умни, образовани и интелигентни бяха прогонени от родината си и българският народ се стопи, изправи се пред най-чудовищната си, небивала, вече почти неразрешима демографска криза.
Колеги и приятели ме питат: след като народното недоволство отново се съживява, затиснато от тонове манипулации и несправедливост, причинени от власт, монополи и олигарси, кое точно ме провокира да напиша книгата „Орлов мост”?
Отговорът е лаконичен – самият живот. Премазан от обстоятелствата, от житейското и нравствено насилие на околния свят, моят герой вече не се интересува дали това е справедливо или е несправедливо, моралните пречки вече нямат значение за него, защото вината и отговорността за реалността, в която живее, не е негова. Ето защо: „СВОБОДАТА Е БЕЗНАКАЗАНОСТ! БОЛЕСТТА Е ЗДРАВЕ! ЛЪЖАТА Е ИСТИНА! ИЗМАМАТА Е МОРАЛ! ЩАСТИЕТО Е ДЪРЖАВНА ПОРЪЧКА! ПРЕДАТЕЛСТВОТО Е РОДОЛЮБИЕ И НАЦИОНАЛИЗЪМ! ПАРТИИТЕ СА СПАСЕНИЕ!“
За грубо погазения морал през тези двадесет и шест години, за това, че промишлеността и селското стопанство бяха ограбени и сринати до основи, за причините да бъдем най-бедни в Европа не е виновна само корумпираната върхушка и стотината фамилии. Виновен е целият български народ, който продължава да ги търпи, да понася тяхното продажно, алчно и некадърно управление. Става въпрос за прословутото, казвам го със срам, българско овчедушие. Подобен модел на народно поведение навярно е добит от натрупаните столетия на национално оцеляване, проклятието на постоянното оцеляване. Българската история сякаш не се развива и не се надгражда, а се повтаря, протича в някаква пространствена затвореност, змията е захапала опашката си.
Ето защо, когато започнаха протестите в началото на 2013 година, аз бях дълбоко обнадежден, че те ще завършат не просто с някаква победа, а че най-сетне ще се създаде жадуваното от всички гражданско общество. Онази могъща и всеобща национална сила, което ще помете корумпираната политическа класа и ще доведе в управлението повече нови, млади, интелигентни, можещи, и най-важното – морални люде. За жалост, и тези надежди се пропиляха и рухнаха. Протестиращите не успяха да излъчат елит, не можаха да предложат някаква висока национална цел или кауза, която да обедини всички и най-лошото – политическите партии и олигарсите платиха и отново противопоставиха хората на „наши“ и „ваши“, на „правилни“ и „лоши“, на протестиращи и контрапротестиращи. Т.е. успяха да разпалят омразата, а в атмосфера на омраза политическата върхушка се чувства най-сигурна и спокойна.
Именно тези драматични и съдбовни събития привлякоха вниманието ми, подбудиха писателския ми интерес и ме провокираха да напиша „Орлов мост“. Аз не желаех, а и не мога да напиша социален или бунтарски роман, но протеклите протести са фон, на който се развива действието.
Моите герои Павел и Юлия са сред водачите на протестиращите, но са задвижени от съвсем различни мотиви. Павел е човек, спечелил много пари, но загубил себе си, той използва връхлитащите го драматични събития, за да възвърне самочувствието и влиянието си в сложния и заплетен свят на адвокатската колегия. Юлия го прави донякъде от особена форма на безпомощност и самопрезрение, донякъде от идеализъм. Постепенно двамата извървят пътя един към друг. „Орлов мост“ всъщност е историята на тяхната трудна, изумителна, сякаш невъзможна любов. Любов и неистова, и жестока, и нежна, и нараняваща. Всичко рухва, когато Павел споделя най-тъмната си тайна.
В „Орлов мост“ аз се опитвам да изследвам и нещо друго, нещо съществено важно за всеки от нас. Доколко смазващата несправедливост, неприветността и ненавистта в околния свят повлияват върху интимния ни живот, засягат най-дълбинните ни усещания и чувства. Как привидно външните проблеми на действителността се превръщат в тревожни вътрешни проблеми, как обезобразяват и травмират човешката психика. „Орлов мост“ е психологически роман за ония промени, които засегнаха личността и морала на българина през тези двадесет и шест години.
През тези години на алчни и унизителни упражнения, българите най-сетне трябва да проумеят две неща. Първо, че в условия на демокрация са длъжни сами да отстояват свободата си, че трябва да се опрат на своята мъдрост и могъщество, за да отхвърлят безобразното управление на политическата класа, на олигархията, на корумпираните държавни чиновници и висшите магистрати. И второ, че това може да се постигне единствено чрез активното, действено гражданско общество. А то означава чрез единение, чрез реално и трайно обединяване на всички, които са потърпевши от това некадърно и порочно управление независимо от личните си политически пристрастия. Защото точно коварното повтаряне като мантра през годините, че „нашата“ партия е добра, а „вашата“- лоша, както и развихрящата се себичност на всякакви „народни водачи“ пречи на гражданското общество да се организира. И да се превърне в истинската национална опозиция, способна да уплаши, да озапти мераците и егоизма на корумпираните управляващи и техните марионетки.“
Свързани заглавия
Владимир Зарев с наградата „Иван Вазов“ за 2015 г.
„Светове” на Владимир Зарев с четвърто издание
Владимир Зарев: Да си Балзак в България е нищо, тишина в тишината
Отзиви за романи на Владимир Зарев
Проф. Михаил Неделчев: Зарев пише с толстоевска мощ
Книги от Владимир Зарев тук
„Орлов мост“ тук
Прочетено в Интернет
Проф. дфн Владимир Трендафилов за прозата на Владимир Зарев
В романа „Светове“ Зарев, за разлика от колегите си, снове от двете страни на Атлантика. Сюжетният му замисъл е свръхамбициозен – предлага ни поредната си панорама на съвременния свят, само че този път през призмата на глобализацията.
Става дума за историята на една любов между богат американски евреин и интелигентна българка, която се разгръща на фона на „срещата на цивилизациите“ и нейното въздействие върху световния бизнес, електрониката и човешките отношения. Романът се дели на две части, които разгръщат действията си съответно „там“ и „тук“.
Къде се издънва този роман? Той някак все не успява да изпълни предварителните си задания. Опитва се да бъде интимен, но съумява да стане само пошъл. Опитва се да бъде интелектуален, но създава само ужасна еклектика от теми и стилове, уводни факти и псевдоистини, икономика, политика, психоанализа и практически окултизъм.
Опитва се по законите на занаята да гарнира разказа си с нужните дози еротика и секс, но оставя привкус на патриархална похот, воайорстваща иззад пролуките в собствената си срамливост:
„Веднъж в пъба на съседния квартал бе зърнал проститутка с изхвръкнали от деколтето гърди… Бяха я обичали преди минути, тялото й все още беше пренаселено с някой, но тя изглеждаше самотна.“ (10)
Но най-големите проблеми на Зарев са въобще с облика на това, което е искал да направи. Какво е „Светове“ по замисъл — висока литература или жълто светско четиво? По някакъв начин, този роман е и двете, но не в смисъл на някаква артистично хомогенна смес, а на пълна еклектика. Първата част се развива в Щатите и там стилът е на много ниско ниво, като в треторазреден трилър, пълен с пищни епитети, чутовни реалии и величави патетики.
Останалото е един муден сюжет, който в първите стотина страници почти не се отлепя от дъното. Втората част е „българската“ и тя е като да е била написана от друг автор, в стила горе-долу на злачно- дъхавата социалистическа градска проза от 80-те. Имам чувството, че амбицията за всеобхватност тласка Зарев постоянно да мимикрира във всеки от източниците си. И че не винаги си избира добри източници, от които да се влияе.
Из студията „Анатомия на полето”