„… пътешествията във времето са начин да погледна на брака от фрагментарна, кубистична гледна точка. Интересува ме странното, чрез него се опитвам да накарам хората да се замислят за неща, които иначе едва ли щяха да привлекат вниманието им. Това е почти будистки подход – да осъзнаваш миг след миг себе си в своя живот.” – Одри Нифнегър
„Може би те сънувам. Може би ти сънуваш мен, може би ни има само в нашите сънища и всяка сутрин, щом се събудим, забравяме един за друг.”
Пътешественикът във времето се казва Хенри, а неговата жена се казва Клер.
Срещат се, когато той е на 36, а тя е едва на 6 години.
Може би това нямаше да се случи, ако Хенри не пътуваше във времето.
Някъде там, в бъдещето, което е и настояще, той често оставя Клер и се пренася напред или назад в годините. Звучи фантастично, нали?!
Хенри не спира да пътува, без предупреждение изчезва и никой не знае къде. Тази аномалия е причинена от генетично заболяване, което белязва целия му живот – спасява го в катастрофата, в която умира майка му, среща го с жената на живота му и предопределя края му.
Но нека да сме наясно – това съвсем не е фантастичен роман.
Всъщност това е един много красив любовен роман, който разглежда от необикновен ъгъл взаимоотношенията между двама влюбени.
Това е и роман за себеоткриването и себепознанието.
Той ти дава усещането за тленност, за миг, за важност, за предопределеност. И за нещо много повече – за безсмъртие.
Пътуването във времето е само фон, на който живее Любовта с нейната краткост и вечност, с нейната сладост и горчивост, с нейната крехкост и сила.
За мен тази книга беше истинско удоволствие за четене, което свърши прекалено бързо. Уютна, топла, нежна и тъжна, тя напомня за дъждовен ден, който винаги носи надежда за слънце.
„Пътешественикът във времето и неговата жена“ тук