„Бъдеще“, така ли? Като нищо можеше да се казва и „Настояще“. Толкова приложими са случките и изводите от тази книга в сегашно време, в света, в който живеем днес. Изключително проникновена книга.
Може би не съм обективна. По твърде много параграфи ме докосна този текст, че да остана безразлична.
Дмитрий Глуховски обрисува един свят, в който лесно бихме могли да си представим, че живеем. И „живеем“ дори не е точната дума. Съществувание под форма на вегетиране, душевна вегетация, която изяжда човешкото в човека. Ние вече сме нещо друго, неназовано и неназовимо …
Изгубили изконното право, нужда и естествен човешки инстинкт да се размножаваме, ние не сме нищо повече от кукли. Кукли на конци, от които няма никакъв смисъл. Вечност? Кому е нужна и за какво?
Без преходността на човека, губим естествения баланс, който движи света в градивна посока.
Плашещо е колко сме самонадеяни и решени на всяка цена да постигнем своята вечност. Колко сме вкопчени в живота като всъщност няма за какво и за кого да го живеем. И така – завинаги. Очите ни са обречени на вечна слепота, докато не осъзнаем, че това не е живот, а форма на съществуване единствена по рода си със своята арогантност.
И ако живееш вечно, тогава имаш ли бъдеще или живееш в едно безкрайно настояще? …
„Бъдеще“ тук