Лира Литературно-рекламна Агенция
Фабиана Бианки – известна швейцарска авторка на криминални романи, представя най-новата си книга в Милано. По време на премиерата от публиката скача мъж, който твърди, че писателката е откраднала биографията му. Мъжът е неин страстен почитател и се казва Паоло Фриволи. В разразилия се скандал той заплашва Фабиана Бианки със съд, а продажбите на книгата й скачат главоломно. След тълпящите се пред писателката за автограф последен застава Паоло Фриволи. Докато разговаря с него, Фабиана Бианки усеща силна сексуална възбуда, която я ужасява.
На кого и колко е платила за историята му? С този въпрос Паоло Фриволи я преследва на всяка поредна премиера. Фабиана започва да отказва представяния от страх, че Паоло ще се появи отново, макар че все по-силно се усеща привлечена от този мъж, който не спира да я тормози. Сънува го в безобразни сънища, усеща се негова заложница. Двамата успяват да се помирят, което обаче дава злощастен ход на фатални събития…
Роман за душевни белези и разрушителна любов, за непрогледните глъбини на творческата фантазия и за тайните страхове, които движат ръката на писателя…
ЗА АВТОРА
Евелина Ламбрева Йекер е родена в Стара Загора. Завършва медицина в Плевен през 1989 г. От 1996 г. живее в Швейцария. Работи като психиатър и преподавател. Автор е на стихосбирките „Скок към слънцето“ (2006), „Затворен прозорец“ (2007; в сръбски превод, 2008), „Между Матерхорн и Шипка“ (2007), „Sammle mich…“ (нем. ез., Цюрих, 2008), на сборниците с разкази „Влакът за Амстердам“ (2008), „Unerwartet“ (нем. ез., Луцерн, 2008), „Бунище за цигулки“ (2009), на романите „Защото говорехме немски“ (2011), „Обядът на семейство Щум“ (2012), „Войната на майките“ (2014). Членува в Съюза на швейцарските писатели и на Съюза на швейцарските лекари писатели.
ОТКЪС
Казвам се Марчело-Джино. Още докато майка ми била бременна с мен, постоянно спорели с баща ми какво име да ми дадат, като се родя. Баща ми настоявал да се казвам Марчело, а майка ми искала да ме нарекат Джино. Малко преди да се появя на бял свят, двамата така се скарали заради името, че се наложило да повикат на помощ двете ми баби. Кръстете го тогава Марчело-Джино, извикали те в дует и ударили по масата, защото бабите, за разлика от родителите ми, се разбираха помежду си само с поглед и бяха непобедим тандем. Но дори тяхната непобедимост не успя да задържи родителите ми заедно и те се разделиха.
Майка ми ме наричаше Джино, а когато ходех при баща си, той ми казваше Марчело. Половината бях майка си, а другата половина – баща си. Като малък животът ми преминаваше в непрекъснати усилия да удържам някак си заедно двете половини в себе си. Майчината половина беше определено дявол, бащината – ангел, аз се мъчех непрекъснато да ги помиря, но не успявах дори да доближа ръцете им и често страдах от изтощение. Най-накрая баща ми се превърна наистина в ангел – обеси се в едно хранилище до учителската стая. Той беше учител по литература. От това напрежението ми не спадна, напротив, още повече се засили. За да си има баща ми дом в отвъдното, започнах да се мъча да държа небето над главата си и постоянно ходех с вдигнати нагоре ръце.
Скоро, след като баща ми се пресели на небето, изчезна по-малкият ми брат Франческо. Той си беше много доверчиво хлапе и тръгваше с всеки като пале. Излезе, както всеки следобед с тротинетката си, да храни дивите патици край реката до нас и повече никой не го видя. Намериха само дрехите му, захвърлени в храстите. Два месеца след това от полицията казаха, че следите се губели, но било почти сигурно, че Франческо е станал жертва или на отвличане, или на убийство. Всички решиха, че само аз може да съм го убил, аз, Марчело-Джино Дианджели, по-големият брат на Франческо. Открили по якето ми следи от сопол на Франческо и ме уличиха в убийството му. И тъй като току-що бях навършил осемнадесет години, ме отведоха под стража в следствения арест и ме затвориха. Всеки ден един след друг в килията ми идваха следователят и криминалната психоложка. Часове наред тя ме караше да си спомням, а аз нищо не си спомнях за това, за което ми задаваше въпроси. Сигурен ли си, питаше тя след всеки мой отговор, я си помисли още малко. И аз започвах да мисля. Чувствах се виновен, че не мога да отговоря на нито един от въпросите й така, че да остане доволна. И нали майка ми е дявол, а аз в едната си половина съм майка си, най-накрая реших, че може би наистина съм убил Франческо, а не помня. Признах, че съм го убил. Тогава криминалната психоложка и майка ми най-после се усмихнаха. Двете ми баби, както винаги в дует, изреваха:„Пуснете го! Невинен е!” и задумкаха с юмруци по скамейката в съдебната зала. Никой не ги чу. Те бяха стари и незначителни. Никой не вярва на незначителните хора. Дядо ми по бащина линия, иначе корав и свиреп човек, не каза нищо, само заплака като малко дете, когато ме поведоха отново към килията. Така не го бях виждал никога. Осъдиха ме на безкрайно много години затвор. След няколко години съвсем неочаквано ми съобщиха, че ме освобождават. Намерили истинския убиец на Франческо. Той убил наскоро и майка ми, така го хванали. Аз не попитах кой е. Страхувах се да не се окаже, че го познавам, и да ме обвинят в съучастничество. Всъщност отдавна желаех смъртта на майка си. Същата криминална психоложка, вече сбръчкана и оплешивяла с годините, започна цикъл от сесии с мен, за да ме убеди, че съм невинен. Цикълът трябваше да ми помогне, за да мога да започна живота си отново. Аз не й вярвах. Никой не й вярваше. Всички ми викаха „убиецът от Вердиче”. И аз вече се наричах така. Но знаех, че се казвам Марчело.
Когато излязох на свобода, не знаех какво да правя с нея. Свободата е кълбо от парцали, с които можеш да затулиш някоя и друга дупка на душата си, докато я превърнеш в уютен затвор като този, от който ме бяха пуснали. Той страшно ми липсваше. Реших да си подредя нещо подобно в къщата на баба ми по бащина линия, където и заживях. Дядо дойде да се сбогува с мен, още докато бях в затвора. Каза, че напуска баба и заминава за чужбина. Другата къща я събориха, за да построят на нейното място хипермаркет. И двете ми баби вече ги нямаше. От време на време долавях дуета им, когато в зимните нощи вятърът го довяваше в комина. И тъй като и двете припяваха неспирно „тукееее, тукеее”, реших, че ми дават небесен знак да обзаведа своя нов затвор с терариуми, в които да настаня тайландски гекони – токи.
Скоро в града се разчу, че убиецът от Вердиче отглеждал у дома си токита. Бях си направил страница в интернет, на която бях качил снимките им. Исках да им се радват. Един ден пред вратата ми се изсипа цял отряд сътрудници от някакава армия за спасение на застрашени животни. Едва не ме пребиха, защото отначало не исках да ги пусна да влязат в дома ми, за да се убедят лично, че нито измъчвам токитата, нито ги убивам. Подозрителните хора не вярват дори на очите си. Те са по-зли и от зверовете, защото могат да мислят, да говорят и да скрояват грозни истории. Сътрудниците решиха, че трябва да наблюдават как се държа с токитата. Всеки месец някой от тях щял да идва на проверка у дома. На другия ден вестниците писаха, че макар и да са ме признали за невинен по обвинението в убийство на Франческо, аз явно съм бил носител на значителен заряд криминална енергия, от която съм се освобождавал, тормозейки беззащитните токита. Лишавал съм ги от свободата, която се полагала на всяко живо същество. Но ако ги пуснех на свобода, хората щяха да ги убият. Хората са нетърпими към всичко, което им е чуждо. Гледат по всякакъв начин да го премахнат от пътя си, защото ги е страх от него. Не можех да ги изпратя и в Тайланд. Макар че Тайланд беше родината на предците им, моите токита се бяха излюпили тук, с Тайланд не ги свързваше нищо освен далечният им корен. Там щеше да им бъде чуждо. Аз ги бях обикнал, бях им дал имена и всичко си споделях с тях. Заедно стопанисвахме общия си затворен дом – те го почистваха от насекоми, буболечки, хлебарки и от лоши мисли, а аз чистех на тях, давах им вода, хранех ги и се оставях нощем да ме лазят с часове. Преди да се появят онези от армията за спасение на застрашени животни, си мислех, че за своите токита съм нещо като ангел хранител – нали половината бях баща си, а той беше ангел? След като сътрудниците си заминаха, изведнъж се почувствах виновен. Може би бяха прави, че измъчвам токитата. Все пак в другата си половина бях дявол като майка си и никога не можех да знам кога у мен се проявява дяволът и кога ангелът.
Освободих една стая на втория етаж и сложих на вратата й дървена табела с надпис БОЛКА. В нея влизах съвсем сам, събличах се гол и започвах да се налагам с ремъка на един кожен колан, докато кожата ми се покриеше с червеникави петна и се нашареше като тази на моя токи Беос. Когато заприличвах на него, спирах да се бия. Тогава ми олекваше. Просвах се изтощен по корем на пода, разпервах пръстите на ръцете и на краката си, лежах така с часове, в които непрестанно се питах къде точно свършва Марчело у мен и откъде започва Джино. Над мене двете ми баби приплакваха от небето „тукееее, тукееее” и сякаш благославяха преображението ми.
В нашия затворен дом не стъпва човешки крак освен този на някой сътрудник от армията, когато стане време за поредната проверка. Аз не съм приятел на хората, а и те единодушно ме считат за свой неприятел. Хората постоянно имат нужда от общи врагове, за да се обединяват помежду си. Иначе се изпокарват. Млекарят ми оставя сутрин млякото и сиренето в пощенската кутия, градинарят – торбата със зеленчуци и плодове пред вратата. Месо не ям, откакто Франческо изчезна от покрайнините на Вердиче, малкия град близо до италианската граница със Швейцария, където сме живели винаги. Поръчките си изпращам по електронен път и пак така се разплащам. Издържам се от парите, които изкарвам тайно от петък до неделя в Швейцария. Тези пари ми стигат. Освен това ме пазят от хората в градчето. С времето започнах да ги ненавиждам.
Миналото лято в един облачен неделен следобед някой се осмели да позвъни на вратата ми. Сътрудниците не идваха в неделя. Недоумявах кой друг може да е. Отворих от любопитство. Пред мен стоеше някаква азиатка. Това дребно, крехко създание с очи като огромни черни кавички явно не знаеше нищо за мен и за историята ми, защото се усмихна свенливо и ме запита дали наистина отглеждам токита. Потвърдих, кимайки. Дали приемам и чужди животни на пансион у дома си, докато собствениците им са в отпуск? Не бях се замислял за такова нещо. Не ми беше минавало през ума, че освен мен в този малък град би могло да има и други човеци, които обичат токита. Заминавала с родителите си за месец в Тайланд, а никой не искал да се грижи за нейния токи Чака. Приятелките й се страхували от него, защото им приличал на малък дракон, не спираше да се усмихва тя. Видяла страницата ми със снимките в интернет, видяла и портрета ми, решила, че може да ми има доверие, и сега идвала да попита дали може да остави Чака при мен за един месец. Отново се почувствах като ангел хранител и без много да умувам, казах – да, ще приютя вашия Чака, докато ви няма… Благодаря, казвам се Тая, подаде ми тя ръка. Казвам се Марчело, отвърнах аз и стиснах ръката й, макар и да не знаех всъщност кой съм. „Таяааа! Тукеее!”, гръмнаха иззад облаците в ликуващ дует гласовете на двете ми баби, „Таяеее!” посочиха я лъчите на слънцето, които изведнъж пробиха плътната завеса на облаците.
Сега пак е началото на август. Време за отпуски. Седя и се ослушвам ден след ден. Дали Тая ще ме потърси отново да приема Чака за месец? Някъде в интеренет бях прочел, че на нейния език „тая” май означавало любов. Може пък грешно да съм разбрал. По-добре ще бъде да съм се объркал. По-добре е да не идва, знаеш ли какво ще й направиш, ако я видиш отново, обажда се онази половина в мен, която е майка ми. Трябва да я взема насериозно, все пак майка ми е дявол. Не можеш и не искаш да причиняваш нищо лошо на Тая, ти я обикна, шепне другата ми половина, която е баща ми, ангелът. Аз пак съм между двамата. А двете ми баби в небето мълчат. Казвам се Марчело. Знам, че не знам кой съм. Вземам кожения колан и тръгвам към вратата с надпис БОЛКА.
Свързани заглавия
„Казвам се Марчело“ е новият роман на Евелина Ламбрева Йекер
„Казвам се Марчело“ тук
