Лира Литературно-рекламна Агенция
Днес, 11 август, се навършват 160 години от рождението на Михалаки Георгиев- писател, общественик, дипломат, стопански деец. Той е сред представителите на новобългарската литература, които се формират като творци през Възраждането, но се разгръщат напълно след Освобождението.
Георгиев е роден във Видин, завършва земеделското училище в Чехия. Впуска се в активна обществена дейност – учителства, пише просветни статии по стопански въпроси; организира след Освобождението като завеждащ отдел към Министерството на земеделието и търговията Първото земеделско и промишлено изложение в Пловдив (1892 г., предшественик на днешния Пловдивски панаир); написва и първия български гимназиален учебник по ботаника; редактира сп.”Домакин”, в което пише статии, свързани с модернизацията на земеделието в страната.
През 1901 г. излиза първият му разказ “Кърваво примирие” в редактираното от Иван Вазов списание “Денница” и това бележи началото на неговата активна творческа дейност. През 90-те години на ХVIII век написва най-значителните си белетристични произведения, с които е познат в историята на българската литература като оригинален повествовател. Творчеството му, макар самобитно и специфично, е неразделна част от критико-реалистичната линия в нашата литература от този период в лицето на Иван Вазов, Тодор Влайков, Алеко Константинов и др.
По-известни произведения са: „Така се лъже човек. Хумореска“ (1899), „От късмета е всичко на тоя свят“ (1904), „Три срещи. Спомени от миналото“ (1899), „Бирникът дошел – драматизация“ (1905), „Тахир Беговица“ (1910) и др. Създава цяла галерия от образи на обикновени хора. Езикът на творбите му е колоритен, изпъстрен с диалектизми, турцизми, пословици и поговорки. Умира на 14 февруари 1916 г. в София.
В предговора към сборника “Съчинения на Михалаки Георгиев, разкази и хуморески”, том I, 1919 г., Иван Вазов пише:
“С две ценности, скъпи и редки, се отличават разказите на М. Георгиев, две ценности: правдивото възпроизвеждане на живота и хумора. И в това възпроизвеждане на живота М. Георгиев е тъй оригинален и самобитен, неповлиян от никакви чужди навеи и предвзетости, както рядко други писатели у нас. А хуморът му – добродушен, спокоен и очарователен, сипан разточително в някои от разказите му, осветлява с лъчи на радост и живот нашата изящна литература – изобщо навъсена, каквито сме и ние всички. Условията на живота попречиха да ни надари с още повече духовни ценности тая богата натура; но и това, което имаме от М. Георгиев, е доста, за да запази ненакърнима паметта му в нашите души и завидното му място в литературата ни”.
Предлагаме ви откъс от разказа „Бае Митар пророкът“, за който се смята, че е вдъхновен от Петър Дънов. Интересно е, че Михалаки Георгиев е бил част от Бялото братство. В спомените си Борис Николов разказва, че един ден Петър Дънов дава на него и на Георги Радев разказа да го прочетат:
“Останахме замаяни. Това беше цял окултизъм и три пъти жив окултизъм. Не познавахме нито автора, нито книгата. Разпитахме. Възрастните приятели го познаваха и ни разказаха много неща за него. Беше един от интелигентните първи сподвижници на Учителя”.
„Бае Митар пророкът“
Да река тридесет — можете да речете и тридесет и пет, па може да има и повече години, откогато покойният бае Митар пророкът се пренася на онзи свет. Може да съм объркал годината — това не пречи: не се пита кога е било, а се пита какво е било. А това, дето ще ви разкажа, да не мислите, че ще го изсмуча из пръстите си — не! Това го помнят всички съвременни жители от нашия град, като почнеш от кир Ставро сарафбашията, та чак до кючук Томо фукарията. Когото и да запиташ за бае Митар пророка, всеки ще ти отговори: „Оня ли, дето се пренася на онзи свет?“
Това се беше случило на един велики четвъртък. Да, така зер, на велики четвъртък вечерта се пренесе бае Митар пророкът на онзи свет, а в неделя, таман около пладне, се събуди — дойде на себе си.
Беха помислили, че си е умрел човекът като всеки човек. И за погребението му беха се погрижили хората. Дедо Петър, клисарят, беше счукал нещо като сандък за мъртвеца, а баба Зоица, гдето месеше просфори в черквата, беше отишла с китчица цвете и една вощеница, за да му запали свещица на главата. Прекръсти се жената, направи три метана, запали вощеницата и опре погледа си право в лицето на бае Митра. Гледа го, гледа, па като се сепна, като да речеш, че тестото за просфори прелело из нощвите. Озърна се, закимна с глава на клисаря и го запита:
— Ами я ми кажи ти мене умрел ли е човекът?
— Кой човек?
— Па тѐ на̀, Митар.
Клисарят погледна бабичката, погледна мъртвеца, па погледна и ръцете си. На нокътя от левия му палец беше налепено восък. Дедо Петър зачопли да откъртва восъка и продума разсеяно:
— Па знам ли я, он… — дедо Петър щеше да рече, че он му е рекъл, че е умрел, па се сети, че това не му беше рекъл бае Митар, а той сам го виде мъртъв, та пресече мисълта си и додаде: — Па тѐ, не видиш ли? Хич ти не знаеш ли, че като умре човек, тогава не е вече жив? Па най-после тѐ го, питай го, нека ти сам каже: жив ли е, мъртъв ли е?
— Той нема да ми каже, току я ми дай ти едно огледало.
— Огледало ли? Какво огледало?… Къде да ти намерим огледало? Баш и да речеш да ти купя от чифутите, пак не може… днеска са затворени дюкяните им, та и кой ли ще купува от тия юди днеска, на ра̀зпети петък?
— Е, ако немаш огледало, а ти дай друго нещо… некое парче джам или… некоя икона джамлия.
Дедо Петър се упъти към черковната врата, побави се и изнесе из черквата една малка икона. Иконата беше колкото една педя и на нея беше изписан св. Сисой как държи едно увито дете в левицата, а с десницата си раздава благословия.
Св. Сисой, или по-добре иконата, беше наместена в едно джамлия черчеве. Баба Зоица прихвана светеца, погледна го, прекръсти се, целуна го и намести иконата на устата на мъртвеца, с джама надолу. Дедо Петър продължаваше да чопли восъка от нокътя си, а бабичката опрела очи, и гледа право у мъртвеца. Не се мина ни колкото да прочетеш и „верую“, и баба Зоица дигна иконата и се вгледа в джама. Малко едно мътно петно, което тя съзре на джама, й разясни въпроса.
— Жив си е човекът, може да има дни още да живее.
— Кой човек е жив? — запита дедо Петър, като валяше в пръстите си едно парче от откъртения восък.
— Па тѐ на̀, Митар.
— Ама как си е жив?
— Така на̀, не е умрел… заспал ли е, пренел ли се е, ама знам, че не е мъртъв… на̀, погледни. — И баба Зоица показа на клисаря мътното петно върху джама на св. Сисой.
Дедо Петър посви зачудено врат, както това прави когато духне да угаси некое кандило, па божем го угаси, а оно пак си гори.
— Е, па нека… ако е жив, оно, дума се, не е умрел.
— Не е, не е, пренел се е, а не е умрел.
— Па после?
— Какво?
— Ще го опеват ли, или ще му пеят „Христос възкресе“?
— Не знам… требва да се обади на поповете.
— Море за обаждане е колай, тѐ поп Яньо е тука, ще ида да му кажа…
Дедо Петър излезе, а баба Зоица в пълното съзнание на своето разбиране от такива божи работи, като да различава жив от мъртъв човек, захвана отново да се кръсти и да прави метани пред бае Митра.
Не се мина нито колкото време требва да се отслужи един сиромашки парастас — и по целия град се вече шепнеше тайнствено, че бае Митар пророкът се пренесъл на онзи свет. Попове, бабички, калугери, епитропи, еснафлии и всекакъв сбироток от града изпълни черковния двор. Малката килийка до стаята на клисаря, в която живееше, а сега лежеше прострен бае Митар, беше притисната от хора, както се притискат на Тодоровден, на причест в черква. Едни говореха тайнствено, други разправяха с ръце, с очи, с вежди, трети се кръстеха, четвърти палеха свещи — цела сметенѝя и неразбория. Поп Яньо съветваше да се пренесе бае Митар в черквата. Поп Тошо настояваше да си остане, гдето си е. Отец Теофан от метоха на Рилския манастир предлагаше да се свети вода, а отец Онуфрий от Хилендарския светогорски манастир настояваше да се свети масло и да се изчетат всичките Василиеви молитви. Баба Съба врачката беше надигнала един самун хлеб, колкото шиник, и се мъчеше да си пробие път в килията на бае Митар. Тя искаше да подложи самуна под главата на пренесения, да престои, догде се свести. Така престоял хляб бил добър, казва, за да се захранват на чист понеделник жени-бездеткини. Захранена жена с такъв хлеб, мутлак, казва, може да се сдобие с рожба от сърце.
Баба Ана Пунчовица, известна по своята деятелност и прочута способност в целия град, и тя бързаше да си приготви при този редък случай нужните потреби за своята специалност. Тя носеше цела мотка червена прежда, челюстни кости от вълк и цел един сноп разни треволяци и бурени. Какви ли треви немаше вътре: и смил, и вратика, и омани, и разставиче, и свекървино око, и богородична трева, и подбел, и вълча ябълка, и буника, и равен, и тинтява, и комоника, и петров кръст, и изтравниче, и лудо биле и… какво ли не. Какво да прави, сиротата жена, и тя си гледа занаята… от това се храни. На любопитните погледи или запитвания баба Ана отговаряше некак пресекнато:
— От тая прежда, синко, само един конец да вържеш на палеца на десния крак, па се не бой от нищо — само от бога. И у сватове да идеш, и на печалба да идеш, и на големи капии да тропаш — навсекъде ще ти отворят, навсекъде все напред ще ти върви. А тая челюст, вълчата, видиш ли я — това се с пари не откупува!… Да те притисне некой голем зор, не дай боже, или да ти се закани некой зъбест душманин, или да ти подхвърлят некоя магия в къщи, или да иде у пусти гори, ако нещо децата ти не траят… за всичко, за всичко уйдисва… Плюни само през нея, настъпи плюнката с левата нога и свий челюстта под десното колено, па кажи: кога се разтворят тия вълчи уста сами, тогава да се разтворят устата на… там, който е вече душманинът. Онемее и окапе на местото си… свие му се сърцето… па тебе си ти нищо — рахат си ти, На Тошо Брънката невестата, сирота, шест ги роди, па все й не траят. Свекърва й, проклета да е, като не можа да живува с тех, а они я изпъдиха. Не щеш ли, вещицата недна, да иде да направи магия да не може снаха й да завърти дете. Помисли си хич за чедото си, дума се, да кандише. Плаче сирота Тошевица, на̀, такива ги рони. Ходи, пита, разпитва, па не знае при мене да дойде. Хеле свахата Пена, на шейрет Кольо братова снаха, да чуе за това, па й каже: ти, каже, така и така… виж, че намери наша баба Ана, стани, та при нея. И така и стори, сиротата, стана, та при мене. Бабо Ано, каже, ти баща, ти майка, ти господ. Така и така… каже, свекърва ми, па етѐ така и така патим. Па трепере сирота, трепере като лист на топола. Вземем я да видим по-напред какво й е направила оная вещица: гледам през протък на месечина — хъка, не е: гледам в зелена паница — пак нищо! Чудим се, чудим, па току вържем червен конец на лиляка, па станем у тъмни зори, кога — що да видиш!… девет възла, синко, девет възла вързала пустата вещица… ка не би я грех, та толко па да кайдише. Усетих я какво ще бъде, току дай, рекох, да дам на невестата да плюне през устата на оня звер. И да видиш, оттогава, слава богу, като че с пръст развърза̀. Сега, сирота Тошевица, трички ги има — две момченца и едно момиченце… море, да ги видиш, у капка да ги изпиеш: едно от друго по-хубавички. Па и она, сирота невеста, посъвзе се, поправи се, разхубави се, па си живува хубаво с човека си. Ама де, що е рекъл некой… за пара е лек, ама знаеш ли го къде е и кое е?
Разказва баба Ана и за билките: бре вратиката да отвръща от лошо; бре за смила, че се носи за милост; разставичето за разставане… кога дойдеш дип до зор; свекървиното око да се топи на млада месечина в ново гърне с оцет, за да закьорави лошите свекърви, та да не мъчат снахите си… бре това, бре онова… за всека билка все по нещо… всека си имала своя лек.
И баба Ана е донесла да тури тия всичките работи под пренесения, че ставали по-лековити… като кога с ръка да хвърлиш злато.
Докато това ставаше вътре при пренесения, отвън поповете и калугерите още не беха се спогодили със своите мнения: Василева молитва, светена вода, светено масло… разни глави — разни акъли. Току по едно време се постишиха и позамлъкнаха. Дойде при тех и хаджи Илия.
А знаете ли кой беше хаджи Илия? Един беше той, бил, па го нема и нема да го има.
Пет патрици, петдесет владици и петстотин попове да се съберат, пак при хаджи Илия са нищо. Ама баш нищо! Той знае от кора до кора науст и псалтир, и апостол, и евангелие, и минея, и всичко, и всичко. Хаджи Илия стои всеки път до владичия трон у черква. Да се случи некоя мъчна литургия или молебствие за дъжд, против град, против скакалци, против мишки, против поводие… каква и да е забъркана служба или молитва, до никого не се допитват, а само до хаджи Илия. Един път даскал Иванчо, бог да го прости, чете на един празник апостол в черквата… „Прокимен глас седмий… господ просвещение мое и спасител мой кого убоюся… ко Ефесеем, послание святаго апостола Павла чте…“
— Не е ко Ефесеем, не е ко Ефесеем — извиква наведнъж сърдито хаджи Илия, — не видиш ли, че е к Римляном!
Даскал Иванчо, сиромахът, се сепна, погледна в книгата — наистина: к Римляном — хаджи Илия има право.
Веднъж се случи това същото и с поп Яньо, хем беше протопоп, сиромахът. Отваря една неделя да чете евангелието: „Мир вам! Премудрост прости! От Йоана святаго евангелия чте…“
— Поп Яньо, поп Яньо — извика натъртено хаджи Илия, — я си отвори очите… не видиш ли, че не е „от Йоана“, а е „от Луки“…
Поп Яньо, сиромахът, се сепна, като че му некой рече: не си мъжко, ами си женско — поогледа се в книгата и наистина хаджи Илия пак прав — там пише „от Луки“. Чете поп Яньо, а пот капе ли от него, капе, като баш че отново го запопват и стои с леген и ибрик пред иконата на спасителя, забулен с пешкир на очите, като… ех, като поп.
Такъв беше хаджи Илия. От него трепереха всички, като почнеш от клисарите и анагнозите, па дори до владиката. Неговият авторитет стоеше по-горе от всички; да беше на некое изложение, щеха да му залепят на челото една хартия с надпис: „Hors concours“.
Всеки ще разбере, че неговото появяване при пренесения ще разреши изведнъж спорния въпрос. Така и стана. Щом научи каква е работата, а той поизгледа поповете с един остър поглед, както това правят фелдфебелите със своите солдати, хвана в левата ръка своите кехлибарени броеници, а с десната задържа само най-горните две зрънца с кръстчето и промъмра натъртено: „Бдение всенощно и вседневно, докато се не свести пренесеният!“
Рече и отсече.
Никакви възражения, никакви пояснения и никакви допълнения. Поповете се сговориха: кой подир кого ще бди и кой кои молитви ще чете и — всичкото наред.
* * *
Зная какво ще ме питате, зная, не бързайте, аз и сам ще ви кажа. Искате да знаете нещо за бае Митар пророка, нали? Ех, та това тъкмо и аз искам да ви разкажа.
Бае Митра всеки познаваше, но никой го не знаеше откъде е, чий е.
Един път го попитали на една софра на помана: „Откъде си, бае Митре?“ Той изгледал запитвача, взел една чаша с вода и го запитал:
— Откъде е тая вода?
— От Дунава — отговорили му.
— А откъде е дошла там, от коя планина, от кой извор, през кой поток, през коя бара, през колко яза, под колко воденични колела е минала?
Запитвачът раззинал уста и казал:
— Не знам!
— И я не знам — отговорил бае Митар.
И наистина, всички го знаеха само такъв, какъвто го гледаха, какъвто си беше бае Митар: тих скромен, със сини умни очи, с възруса коса, завита отдире на перчим, сбръчкано лице, снага въздребна, гърди тесни, пръсти тънки, но жилави. Да седиш да го гледаш и три дни, пак не можеш каза на колко години е. Та нашенци са го гледали тридесет години и все такъв си го знаят — ни по-стар, ни по-млад. Всеки се изменява, само бае Митар си стои все на един карар. Потурките и ферменцето му беха — помня го, като че сега го гледам — от суросинкав шаяк, без гайтани, без ръбове — дюс. Антерийката му, от тъмноморав шаяк, беше затегната с черен пояс. В пояса си носеше забоден дивит и чернокоресто ноже, забодено в жълта тенекиена кания.
Никой не го е видел да забърза или да се залише да тръгне по-полека: той винаги вървеше с отмерени стъпки, стъпваше тихо, кротко и никога не махаше с ръце. Когато говори, той нито креска, нито шепне, а всекога изговаряше полека и ясно всека дума и винаги те гледа в очите, като ти говори. На ядене не задирваше много: кога има хубаво сготвено — хубаво и ще яде, а кога нема, ядеше и сух хлеб със същата охота, както и печена мисирка. Когато го поканваха да пие, пийваше и ракия, и винце, но никой никога не го е виждал пиян.
Бае Митар не беше записан в никой еснаф, немаше никакъв занаят, но всичко знаеше. Никаква вергия не плащаше, но и никой му я не искаше. Не беше вързан за никаква работа, но навсекъде беше и навсекъде работеше — не беше ничий, но беше на всички. Не беше нито епитроп, нито клисар, нито псалт, но винаги се навърташе в черква, когато имаше некоя работа. Ако черквата е изметена и изчистена, той ще вземе да трие свещниците: счука на големата плоча пред черквата керемидки и тебешир, па като почне да ги трие — ония свещници светнат като нови. Ако има работа в свещарницата, той е там. Запаше некой чувал като престилка, па или свещи лее, или восък изстисква на менгемето, или фитил реже — каквото и да е, бадева не седи. Ако има служба, и той ще бъде в черквата, пак на работа; или ще гаси догорелите свещи, или ще носи огън за кандилницата, или ще ходи с дискоса да събира, или ще приглася на псалтовете. Много пъти, тръгнал по некоя работа низ черквата, чуе, че попът вика из олтара: „Миром господу помолимся“ — той непременно ще отговори: „Господи помилу-у-уй“, па макар бил и чак при пангара.
Бае Мигар имаше достъп по всички къщи и влизаше всекъде така свободно, както беше свободен и в своята килия. Болник ли било, смъртник ли било, кръщение ли било, годеж ли било, сватба ли било, помана ли било — каквото къде и да стане, — без бае Митра не ставаше. Навсекъде гледаха на него като на истински пророк — като на божи човек. Обичаха го, защото, каквото и да го попитат, той знаеше да отговори. А каквото кажеше бае Митар — казано беше. Никой не можеше да отреже като с нож думата, както това знаеше да направи бае Митар.
Един път след парастаса за едни деветини беше сложена софра в къщата на покойния. Наредили се всички, па и бае Митар с них на софрата. Летно време задух, па затова софрата беше сложена на пруста — на ветринка. Над един от гостите, който стоеше по начело, се спуща един паяк. Той посегна с ръка да го улови и да го умъртви, но бае Митар му възбрани това, като каза:
— Живей и остави всеки живот да живее.
Гостенинът се пообрецна към бае Митра и го запита:
— Зер и паяците требват на тоя свет, я ми кажи аджеба като за каква файда ли са?
— За да учат хората на акъл, които са по-глупави от тех — отговори бае Митар така бързо, като че отговорът му бе забоден в пояса до дивита.
— Как ги учат?
— Пишат им.
— Как пишат?
— Писмо!
— Ами какво писмо, човече, ти сънуваш ли?
— Не сънувам, ами ти не виждаш — не знаеш да гледаш!
Въпросите и отговорите възбудиха любопитството на присъствуващите и всички погледи беха опрени към пророка, като да го молеха да им разреши тайната, която и те не разбираха.
Бае Митар не оставяше никога да го молят два пъти: той издигна главата си и продума:
— Какво правят паяците? Паяжина, нали? Е всека паяжина е книга, а всека жица е писмо, а който прочете тая книга ще знае, че човешките закони са като тая паяжина: ако се уплете некоя дребна мушица, паякът й изсмуква кръвта; ако ли се залети некоя от големите мухи или некой бръмбар, той не само че не се уплита в тая паяжина, но я продира, па и самият паяк, ако не свари да се затули накъде в некое скрито кьоше — току видиш, че му е пресечена жицата и той тупне на земята и се разтърси…, светски работи…
Когато се зажени дъщерята на чорбаджи Недко, беше се задигнала една сватба, та целия град беше покъртила. През шест къщи и отлево, и отдесно — все софри наслагани. Яденето се готвеше в казани, а виното се точеше с бъчви. На една от софрите беше и бае Митар. Сватбари като сватбари — хапнали, пийнали, — едни снасят повечко, други по-малко, па не е чудно, че некой стане по-рано кефлия. Чичо Бенчо, известен в града под името Сойтерията, във възхищението на своя кеф бутна некак столицата на бае Митра, който се подхлъзна, полете и падна на земята. Всички присъствуващи се понамръщиха от такъв кеф на Сойтерията, но бае Митар ги пресече и каза поучително:
— Да бъдеш пияница — не е голем джесаретлък, макар че пияниците са най-джесаретлиите хора.
Подир малко додаде:
— Пияницата човек е като двойно луд, защото лудият се познава само по лицето, отпред, а пияницата и откъм гърба, когато ходи.
На една забележка, която направи дедо Тоньо терзията относно излекуването на пиянството, бае Митар каза:
— Пияницата човек е също като лош сахат — все го курдисваш и поправяш и все отново се разваля.
В това време беха дошли да се покажат изложени на дискос даровете на невестата, та като се хвалеха, че са много китени и гиздави, стана дума за късмет в задомяването, за добро живуване, за това, за онова, па най-после се отвори дума и за добро или лошо живуване между некои домакини. Чорбаджи Игнат соватчията запита така, напреки, бае Митра да си каже какво мисли за домашната спогодба. Бае Митар, без да се замисли нито най-малко, пружи ръка, та хвана от софрата едно парче погача, печена в жарава, и каза:
— Домашната спогодба е като тая погача: горната кора е мъжът, а долната — жената. Ако корите са кабардисали, и средината се яде с ищах; клисава ли е средината — и корите са хвърлят и те не могат се дъвка.
Всички гости беха възхитени от тоя мъдър отговор, но чорбаджи Игнат, като чорбаджия, искаше да излезе юстѐ, та прибави:
— Така е, така, ама всичкото става пак от любовта. Ако са се взели с любов, а оно харно, ако ли не, оно става чапрашък.
Бае Митар опре поглед в чорбаджията, погледна и другите гости и отвърна:
— За любовта е много говорено, но е много и замълчано; любовта е най-голема, когато е скрита, а най е слаба, когато се разсипва навсекъде, като кукуруз из продънен хамбар; любовта е като тая баница тука — и бае Митар показа на тепсията с баницата, които току-що внесоха на софрата, — кога е гореща, тя опарва устата, а като изстине, тогава не чини, става татсъс… Всеки, който яде жежка баница, требва да знае да я обдухва малко, за да не му попари устата и гърлото.
Бае Митар малко позамълча и пак продължи:
— За ситите хора любовта е като песен, а за гладните тя е празна лакърдия… макар че гладните хора са винаги по-весели от ситите. — Бае Митар сръбна малко винце, понамести си левото колено, което му беше изтръпнало, и пак настави…
