Умберто Еко: Човек пише за миналото винаги с поглед в настоящето

05.01.2013 Автори

Днес, 5 януари, Умберто Еко навършва 81 години. Роден е в. Александрия, Италия. Живее в Милано. Дядо му е бил подхвърлено дете и фамилията му е дадена от някакъв градски чиновник. Семеен приятел, който работел в библиотеката на Ватикана върху темата за йезуитите през ХVII в., попада на списък с изрази, които те използвали за подхвърлените деца. Един от тях бил „ex coelis oblatus“ (даден от небето). Така фамилията му се оказва йезуитската абревиатура ECO.

Започва кариерата си в сферата на медиите – сътрудник в италианската телевизия RAI, после работи в книгоиздателства и публикува ежеседмични коментари в италианския вестник L’Espresso.

Тематичният обхват на научните му изследвания е огромен – от Св. Тома до Джеймс Джойс и Супермен.
Дебют в голямата литература прави през 1980 г. с „Името на розата” (екранизиран през 1986), следван от още пет романа „Махалото на Фуко” (1988), „Островът от предишния ден” (1994), „Баудолино” (2000), „Тайнственият пламък на кралица Лоана” (2004) и „Пражкото гробище” (2010 г.).

Сред около 70-те му нехудожествени книги (академични и есеистични) могат да се откроят „Поетиката на Джойс” (1965), „Отсъстващата структура: Увод в семиологията” (1968), „Трактат по обща семиотика” (1978), „Границите на интерпретацията” (1990), „Кант и птицечовката” (1997), „История на красотата” (2004), „Връща ли се часовникът назад” (2006), „Растителната памет и други истории за библиофилията” (2007), „История на грозотата” (2007) и „Изграждане на враг и други случайни истории” (2011).

Предлагаме ви негови известни и по-малко известни цитати:

за „Името на розата”
„Един приятел ме беше помолил да напиша кратка детективска новела, по която да направи сериал. Казах му, че ако направя това, тя ще се развива в Средновековието и ще бъде поне 500 страници. Разбира се, сериалът не се осъществи, но вече бях запален по идеята да напиша историята.“

„Понякога мразя този роман“, казва Еко пред „Гардиън“. „Действително мисля, че някои от следващите книги са по-добри. Но това се случва на много автори. Маркес може да напише 50 книги, но винаги ще бъде помнен с „100 години самота“. Всеки път, когато издам ново заглавие, продажбите на „Името на розата“ скачат, тъй като хората решават да прочетат най-известната книга преди новата.
………………..
Една мечта е един стих и много писания са нищо друго освен мечти.
…………………..
Книгата е крехко същество, което страда от разрухата на времето, страхува се от гризачи и непохватни ръце. Библиотекарят пази книгите не само от човечеството, но също така и от природата и посвещава живота си на войната със силите на забвението.
………………………
за Берлускони и италианците
Той е антиинтелектуалец, а в момента има страх от интелигентните хора. А Италия не е страна, в които има много такива. В метрото в Токио всички четат, а в Италия никой. Не оценявайте Италия толкова високо просто защото от нея е излязъл Микеланджело.
……………
Новите технологии убиват мисленето
……………….
Романът е като дете. Поне две години трябва да се грижиш неотлъчно за него.
………………..
Човек пише за миналото винаги с поглед в настоящето.
………………..
Според мен е важно не толкова да имаш спомени, колкото винаги да си разчистваш сметките с тях, да възобновяваш контакта си с детството, да преоткриваш хората от онова време, някоя приятелка, учителката, в която аз и приятелите ми винаги ще сме влюбени. Аз използвам много детството си в своите книги
…………………
Исках да стана контрольор в трамвай. Имайте предвид, че живеехме във време на диктатура – всеки ден ни предлагаха нов героичен модел и ние му вярвахме! Аз дори спечелих няколко училищни награди, когато написах, че искам да умра за Мусолини. В ранното си детство бях част от фашистката младеж. Но когато фашизмът се сгромоляса, бях вече на единайсет, а на единайсет човек разбира всичко. През следващите две години, годините на съпротивата, живях в първо лице с трезвостта на трийсетгодишен мъж.
…………………
Средновековието има две лица. Първото е богословското, философското, монашеското, латинското. Това е по-скоро моето, ако се имат предвид романи като „Името на розата“ и „Махалото на Фуко“. Другото лице е това на трубадурите, на селяните, едно присмехулно, войнствено лице, в което се говорят нови езици. Това е Средновековието на „Баудолино“.
……….
Дейността на писателя се състои в това да „създава“ своя собствен читател.
………………
Бях вярващ до 26-годишна възраст, но отказвам да говоря за Бог пред медиите.
………………………
Не знам дали съм изпитвал големи удоволствия. Вероятно пак заради католическото ми възпитание търсенето на щастието не е присъствало в хоризонтите ми. Живея със съзнанието, че съм бил глезен и не искам да се оплаквам, би било малко прекалено! Аз съм спокоен, очаквам спокойно смъртта си, като все пак не бих желал да свърша в адски мъки.
……………….
Вижте, постоянно чувам хората оплаквания, че хората не четат. Всъщност в нашия век читателите са много повече, отколкото в миналия. В книжните магазини „Fnac” можете да видите много млади хора, които прелистват книги. Когато бях млад, книжарниците бяха затворено пространство. Ако там влезеше някой млад човек, към него се доближаваше продавачът и му казваше: „Какво ще желаете?“ Това веднага убиваше желанието.
––––––
Писмените произведения никога не променят настоящето, те могат единствено да променят бъдещето. Например, четете книга, която ви оказва дълбоко впечатление; постепенно се променя вашият начин на мислене, вашата личност, и утре или вдругиден вие се държите по коренно различен начин. Онези, които се обръщат към интелектуалците с молба да решат глобални проблеми, правят грешка.
––––-
Културата, не войната, циментира европейската идентичност
––––––-
Винаги съм бил запленен от фалшификациите и от лъжата. Лъжата е фундаментален аспект на комуникацията. Тя е разговор за възможни светове. За реалността би могло да комуникира дори едно куче. То обаче не може да лъже.
–––––––
Да, три пъти почвах “Панаир на суетата” на Текери, но стигах до 20-а страница.