Начало / Автори / 185 години от рождението на Петко Славейков

185 години от рождението на Петко Славейков

Днес , 17 ноември, се навършват 185 години от рождението на Петко Славейков – един от стълбовете на Българското възраждане. Като повечето от българските мъже на перото от епохата преди Освобождението, той подчинява обществената, литературната и политическата си дейност на възпитанието и самоосъзнаването на своя народ. Влюбен в българското, но винаги стъпил здраво на земята, без заблуди и залитания към патриотарството, той учи, критикува, напътства, бащински шамаросва и погалва в неголямото си, но разпознаваемо творчество.

Баща е на осем деца, сред които са политиците Иван Славейков и Христо Славейков, публицистът Рачо Славейков и поетът Пенчо Славейков. Работил е като учител, журналист, издател, след 1878 г. се включва активно в политическия живот на следосвобожденска България. Бил е министър на просвещението, депутат, председател на Народното събрание. Каузата му до края на живота му остава просветена и демократична България. Умира в София през 1895 г. огорчен от политическите нрави – забранено му е да учителства, намалена му е пенсията.

За себе си в „Спомен на четиридесетгодишната ми писателска деятелност” разказва:

„Роден [съм] в Търново на 1827 през ноемврия. На 19 съм кръстен, а на 17 январ. 1828 съм останал без майка. На 1832, малък още, са ме дали на даскала, за да не преча на мащеха си у дома, най-напред на куция даскал (Димитрий Попов Дряновчанин), първия български учител в Търново; но защото той имаше много ученици, а място нямаше, то след месец нещо съм минал при новия български даскал, Стойка абаджията. В три години и половина аз бях свършил вече курса на тогавашното черковно учение, като захванах от панакидата с ръкописни букви и срички, от аз, земля, ер — на буквар, после наустница, псалтир, светче и апостол. Но защото четях свободно каквато черковна книга ми паднеше, караха ме да уча наизуст от наустницата двете павечерки и сапсалото (ексапсалмо) или шестте молитви утренни, от светчето двата акатиста, молитвите към св. причащение и на сон грядущи, от псалтира първа и 17 катизма и аз ги учих и изучих и тъй бях стигнал на книгата на дъното според тогавашното у нас понятие за учението…
Това беше на 1842 през пролетта. До тогава аз бях учил турски, гръцки и твърде много славянски, а български не знаех о особено не можех да пиша, защото твърде малко бях писал, за да не кажа, че никак не бях писал. Български книги нямаше тогава много и колкото имаше, ние ги нямахме всите. Едничките български книги , що имахме домашни, те бяха „Софрония“ и „Амартолон сотирия“. А както се знае, най-старото създание „Софрония“ не е по чист български говор, а пък „Амартолон сотирия“ беше на едно шопско (кратовско) наречие, такова, каквото само арнаутите халваджии приказваха по нас и ние едва ли не го наричахме арнаутско; то ми се виждаше странно някак и по славянобългарските ми тогава предубеждения аз го намирах твърде просташко и нехубаво. Други български книги бях виждал тогава у чужди — буквара на П. Берон, или „Рибний буквар“, както го тогава наричахме, „Цветосъбранието“ на Кипиловский от вехтий и новий завет и „Кратката св. История“ на В. Ненов, но като мене такъв дълбок славист, както се считах на онова време, и просвещял в черковната литература, можеше ли да ме задоволят такива отривки? „Рибний буквар“ само прочетох веднъж и дваж от любопитното му за мене тогава съдържание, а „Софрония“ и „Амартолон сотирия“ не ми се четяха вече, но принуден бях всяка вечер да чета от тях по нещо на баща си, за да го приспивам…”

Поемата на Славейков „Изворът на белоногата“, писана през 1873 г., остава завинаги в класическия фонд на българската литература. Нека си припомним негови забавни стихотворения „Малък Пенчо” и „Голям Пенчо” , които кореспондират с днешния ден. По ирония на съдбата събирателният образ на тези сатири е на най-големия привърженик на модернизирането на българската литература, изключителния ерудит и негов син – Пенчо Славейков.

Малък Пенчо

Пенчо бре, чети!
Пенчо не чете.
Пенчо, работи!
Пенчо пак не ще.

Пенча го мързи,
гледа да лежи,
ходи, та се май,
търси да играй.

Време се мина,
Пенчо порасна,
иска да яде,
няма откъде.

Голям Пенчо

Пенчо е ерген,
но не е учен.
Не знай да чете,
никой го не ще
за чиновник млад.
Няма занаят,
стана той пъдар,
после говедар…
Ходи гладен, гол,
тегли като вол,
нищичко не знай,
плаче и се кай,
що така се вел,
що така не чел!

Книги за и от Петко Славейков тук

Прочетете още

171465_b

Топ 10 на „Ню Йорк Таймс” за най-продаваните книги в САЩ

Бестселър листата на „Ню Йорк Таймс” е една от най-авторитетните в света. Класацията беше обновена …