Поредицата „Наоколо се случват чудеса“ от Сали Гарднър (анотация и откъс)

“Наоколо се случват чудеса” („The Magical Children“) е поредица на Сали Гарднър, която разказва за обикновени деца, които изведнъж придобиват магически сили. Първата книга е публикувана на английски през 1999 г. Състои се от 6 части. Първите три части вече са публикувани, благодарение на издателство „Фют. Това са „Най-силното момиче на света“, „Момчето, което можеше да лети“, и „Момчето с крака като светкавици“.

„Най-силното момиче на света“ разказва за 8-годишната Джоузи Дженкинс, която изведнъж открива, че може да вдигне двуетажен автобус без усилие. Тя е принудена да научи какви са плюсовете, но и минусите да си богат и известен.

Главният герой в „Момчето, което можеше да лети“, е Томас Топ. На рождения си ден една дебела фея пу поднася неочакван, но впечатляващ подарък – той вече може да лети. Томас е най-популярното дете в училище, но у дома проблемите само се увеличават.

„Момчето с крака като светкавици“ разказва за мълчаливия любител на сладкишите Тими Туинкъл. Тими обаче открива, че има неизмерим талант на футболното игрище. История за момче, чието нещастие е унищожено от скрития му талант.

 

ОТКЪС

Момчето, което можеше да лети

1.

В един сив и мрачен следобед, в сряда, някой позвъни на входната врата. Госпожа Топ отвори и видя пред себе си една много дебела фея.

– Това ли е „Валънс Роуд“ номер шест и вие ли сте майката на Томас Топ? – попита дебелата фея.

Госпожа Топ се изненада.

– Да – примигна объркано тя, – но ми се струва, че е станала грешка. Наложи се да отложим рождения ден.

Дебелата фея нагласи очилата на носа си и изпухтя.

– Хм… Тук са ми написали, че днес, четвърти май, съм ангажирана в три часа следобед за деветия рожден ден на Томас Топ – настоя тя. – И никога не греша.

– Не разбирам – вдигна рамене госпожа Топ. – Не съм ангажирала никого за партито на Томас. Искам да кажа, че обикновено идва господин Спунс, фокусникът. Никога не съм молила когото и да било да ни изпраща фея.

– Никой никога не го прави, скъпа! – тросна се дебелата фея. – От нас се иска да сме изненада.

Госпожа Топ започна да се тревожи не нашега.

– Виждате ли, партито няма да е днес, тъй като Томас е болен – отново започна да обяснява тя. – Трябваше да го отложим. Томас ще празнува рождения си ден на рождения ден на баща си.

– Е, това си е ваша работа и няма нищо общо с мен – не отстъпваше дебелата фея. – Аз съм тук само за да честитя рождения ден на сина ви. Това няма нищо общо с партитата и развлеченията.

– О, ясно – каза с облекчение госпожа Топ. – Вие сте нещо като пееща телеграма. Но не мога да се сетя кой ви е изпратил.

– На ваше място не бих се тревожила за това – усмихна се дебелата фея.

Томас седеше в леглото, подпрян на възглавницата. Гърлото му беше възпалено, костите го боляха и се чувстваше ужасно. Вирус, беше казал лекарят на майка му. Щеше да лежи, докато се почувства по-добре, а днес беше рожденият му ден и от това се чувстваше още по-зле.

Досега беше получил ръководство за начинаещи рибари от баща си, химикалка от майка си, пуловер от леля Мод и един паунд, залепен с един тон тиксо към стара коледна картичка – от чичо Алфи. Нещата изобщо не изглеждаха добре, когато в стаята неочаквано влезе майка му с най-дебелата фея, която някога бе виждал.

Тя имаше яркорозова коса и носеше нещо като балетна поличка, която й беше прекалено тясна. Поне два размера по-малка. Крилата й бяха кривнати встрани. А диадемата й… хм… изглеждаше така, все едно някой беше седнал върху нея. Ако не беше толкова болен, Томас сигурно щеше да се спука от смях.

– Това е изненада – съобщи смутено майка му.

Дебелата фея огледа стаята и изсумтя, после седна на крайчеца на леглото.

– Не ви съветвам да се приближавате много до Томас – предупреди я майка му. – Може да се заразите.

Дебелата фея не обърна внимание на забележката.

– Бих искала чаша чай, скъпа – каза тя с печален глас.

– Ей сега. Връщам се след минутка – забърза госпожа Топ и слезе в кухнята.

– Не прилича много на рожден ден, а? – отбеляза дебелата фея, оглеждайки стаята и подаръците на Томас.

– Защо сте тук? – попита Томас.

– За да изпълня едно желание за рождения ти ден – отвърна дебелата фея.

– Шегувате се, нали? – погледна я невярващо Томас.

– Не – поклати глава дебелата фея. – Хайде, кажи ми какво искаш и веднага след това си тръгвам.

– Не знам какво искам – каза Томас. Не знаеше какво да мисли. – Това е някаква игра, нали?

– Не, не е игра. Да свършваме с това, преди майка ти да се е върнала с чая и курабийките.

– Пожелавам си… – започна Томас.

– Няма да стане – прекъсна го дебелата фея. – Не можеш да си пожелаеш всичките пари на света, нито пък леля Мод да се превърне в овца. Можеш да поискаш нещо от рода да имаш най-хубавата коса или да можеш да пееш като ангел, или да станеш истински компютърен магьосник. Сега разбра ли?

Томас я погледна отново.

– Мама няма курабийки – каза накрая той.

Феята размърда крилата си.

– Хайде, хайде! – промърмори тя. – Съсредоточи се! Не всеки ден може да ти се изпълни желание.

– Шегувате се, нали? – попита Томас.

– Абсолютно не, но както и да е. Мисли каквото искаш, но давай нататък! – подкани го нетърпеливо феята.

– Пожелавам си да…

– Не, няма да стане – прекъсна го феята. – Не може да си пожелаваш баща ти да е забавен. Трябва да е свързано лично с теб, Томас – обясни внимателно тя. – В края на крищата днес е твоят девети рожден ден.

Томас беше много изненадан.

– Откъде разбрахте, че искам да си пожелая точно това? – попита той.

– По-бързо – подкани го отново феята, защото стълбите заскърцаха под краката на майка му.

Тогава Томас каза първото нещо, което мина през главата му.

– Искам да летя.

Не знаеше защо каза точно това.

– Хубаво желание – рече дебелата фея и се изправи точно в мига, в който майка му влезе в стаята с две чаши чай и поднос с курабийки.

– Капнала съм от умора и съм потънала в прах, скъпа – оплака се феята и силно се уригна. – Цялата тая работа с желанията разбърква стомаха ми и го прави на нищо – обясни тя, изгълта чая и сложи три курабийки в чантата си. – Е, не мога да стоя тук цял ден и да се забавлявам.

И като се сбогува надве-натри, дебелата фея слезе бързо по стълбите. Майката на Томас тръгна след нея.

 

Най-силното момиче на света

1.

Джоузи Дженкинс можеше да прави най-различни номера. Можеше да държи изправен молив на върха на показалеца си. Можеше да чопли носа си, без никой да я види. Можеше да гъделичка котката, докато тя каже: „Престани!“. Но най-големия си номер Джоузи направи един петък, в десет и половина сутринта. Този номер промени живота й.

Всичко се случи в двора на училището, когато Били Бранд заклещи главата си между пръчките на училищната ограда. На помощ на Били се притече класната му – госпожица Джонс, но не успя да направи нищо. Главата на Били Бранд не помръдваше. Дойде и училищната сестра. Напразно. Били Бранд ставаше все по-червен. Директорът господин Мърей извика пожарната. Една жена от кухнята намаза с масло подутото лице на Били, но той пак не можа да измъкне главата си измежду пръчките. Били Бранд се беше заклещил неспасяемо.

Всички деца се насъбраха край него, за да го видят. Това беше най-интересното забавление в училището от седмица насам.

– Той ще се пръсне ли, госпожице? – попита едно малко момче.

– Госпожице, госпожице, дали ще трябва да отрежат главата му? – попита друго.

– Не, разбира се – намръщи се госпожица Джонс. – Хайде, деца, моля ви, не се трупайте така.

Били Бранд започна да плаче.

И точно тогава Джоузи Дженкинс, която беше на осем години и девет месеца, разбра, че може да направи своя номер. Тя усети как по ръцете й премина вълна на сила и стигна чак до пръстите й.

Джоузи отиде до оградата, хвана железните пръчки и ги изви встрани. Беше лесно и просто, като да скъса на две тоалетна хартия. Били Бранд измъкна главата си. Настъпи мъртва тишина, после всички завикаха оглушително. Били Бранд седеше със зачервено лице, с масло по ушите, но свободен.

В този момент в двора се втурна господин Мърей, следван по петите от пожарната команда. Децата зачакаха да видят дали пожарникарите ще могат за извият пръчките на училищната ограда. Били Бранд седеше сред тях – зачервен и глупав.

– Какво означава това? – попита го господин Мърей. – Как се освободи? Госпожице Джонс, какво става тук?

Госпожица Джонс, която беше изгубила ума и дума, посочи Джоузи.

– Какво? Това някой номер ли е? – попита господин Мърей.

– Да, господине – кимна Джоузи. – Видях, че Били се е заклещил лошо, затова го отклещих.

През това време командирът на пожарникарите оглеждаше извитите пръчки на оградата.

– Кой направи това? – попита той.

– Аз, господине – каза Джоузи.

Господин Мърей изглеждаше така, сякаш всеки миг ще експлодира.

– Джоузи – каза той, – тези пръти са направени от желязо. Никой не може за огъне желязо, особено пък осемгодишно момиченце. Затова извиках пожарната.

– Да ги изправя ли както си бяха преди, господине? – попита Джоузи.

– Престани да дрънкаш глупости! – кипна господин Мърей.

Джоузи приближи до оградата и пред цялото училище, пред директора и пред пожарникарите внимателно огъна железните пръти както си бяха преди това.

Свързани заглавия

Сали Гарднър, носител на медал „Карнеги“: Бях в училище за изоставащи деца

Поредицата „Наоколо се случват чудеса“ тук