Начало / Читатели / Достоевски е като ГОЛЯМАТА любов

Достоевски е като ГОЛЯМАТА любов

Златина ПЕТКОВА

Виждам вече как, прочитайки заглавието, се усмихвате и на ум си казвате: „Е, тази прекали, то бива патос, бива, но тя надмина себе си!”. Добре де, просто прочетете, пък то никога не е късно да ме пратите по дяволите, нали?!

Ето и историята…

Бях 15-годишна, когато за първи път имах честта да се сблъскам челно с Фьодор Михайлович. Не беше случайна (при него нищо не е случайно ), а по-скоро уредена среща. Сватовницата беше любимата ми учителка по литература, която подготви почвата, слагайки „Престъпление наказание” в един доста дълъг списък от книги, които трябваше да опознаем през лятната ваканция на ІХ клас. Питате ме дали е било любов от пръв поглед. Не, не мисля. Достоевски е прекалено дълбока вода за такива плитки чувства . Беше някакво особено усещане за откриване на вярна за теб пътека, такава, която непременно искаш да извървиш, за да научиш тайните й. Тръгнах с вълнението и страха на малко дете, затичах се смело, но не стигнах и до средата. Не разбрах защо. Книгата ме увличаше, дърпаше ме навътре и може би това ме изплаши. Убихме с Разколников лихварката, а наказанието оставихме за после . Години по-късно (след ХІІ клас) реших да потърся отново тази пътека или река и да видя къде ще ме отведе. Извървях /преплувах/ я бързо и задъхано, почти не спрях до края, защото усещах, че ми е невъзможно по друг начин… След тази бурна (около 14-дневна) любов аз вече не бях същата. Нещо мъничко (невидимо с просто око) се беше променило. Не разбрах какво, но знаех, че съм различна и че трябва да продължа да говоря с този автор. Ние имахме още много какво да си кажем. Да, да, правилно прочетохте, „да си кажем”, защото при Достоевски читателят не е безмълвен адресат на писателското слово, а активен участник, който пита, спори, съгласява се или отрича, мечтае, влюбва се, гневи се… И срещите ни продължиха. Той ми разказваше за наивния и безкрайно добър княз Мишкин, за красивата дъщеря на Епанчини (Аглая), влюбила се силно в него, за порочната Настася Филиповна и Рогожин, после за Ставрогин, Кирилов и Шатов (признавам тази история ми беше малко скучна ) и, разбира се, най-любимата ми от всички – приказката за четиримата братя, които търсят Бога по различен начин (чрез вяра, обич, отричане, грях…). Ето така Достоевски се превърна в любимия ми писател. Като Шехерезада той ми завъртя главата с чудните си разкази и аз не исках да спирам. Помня как един ден (през някое си лято ) бях прочела близо 150 страници (ще ви излъжа, но май беше от „Идиот” ), уморих се и реших да спра. Затворих книгата и понечих да я оставя и тогава (ако искате вярвайте ) се случи нещо странно. Някакъв абсурден страх силно ме завладя. Да, да, страх. Казах си: „Аз хубаво ще продължа утре, но ако дотогава се случи нещо? Кой ще ми гарантира, че думите няма да се наговорят и да ме измамят? Ами, ако докато аз не чета Мишкин вземе, че целуне Аглая, а после все едно нищо не е било, пък ти ходи се оплаквай, ако си нямаш работа . На добри разказвачи никога не бива да се вярва, те могат постоянно да изменят историята.”

Така вземах отново томчето и продължавах докато главата съвсем ме заболеше… До преди нашето познанство (от малкият ми опит с литературата) аз смятах, че има два вида писатели – такива, които пишат по-елементарно, но пък увлекателно и другите, които нищят важните житейски въпроси, но по най-скучния възможен начин. След това, добавих третия вид – Видът Достоевски . Оттогава там слагам малцината, които могат с динамичен и интригуващ (почти приключенски) маниер да ме разхождат из лабиринтите на собствената ми душа.

Ще кажете обаче, че това все още не оправдава заглавието. Добре, де, пледоарията ми още не е свършила, а вие бързате да произнесете присъдата.

Преди доста години една приятелка ме помоли да й препоръчам хубав роман – такъв, който да те обсеби и да не можеш да го оставиш. Отворих шкафа и направо и връчих „Престъпление и наказание”. Тя го прочете и така авторът и книгата станаха любими и за нея. Скоро се срещнахме и момичето възторжено започна да ми разказва как цяла нощ не е мигнала, защото е чела „Великият Гетсби” в оригинал. Хвалеше стила на Фицджералд, думите, които използвал, било нещо невероятно. Аз реших да се пошегувам : „И каква стана тя сега, заради един американец, предаде ти нашия Фьодор Михайлович! ” Приятелката ми се позамисли , а после ми каза : „ О, това са съвсем различни неща. Достоевски е като ГОЛЯМАТА любов. Срещаш го и той тихо те пренарежда . Знаеш, че е всичко, което ти трябва, но искаш да се убедиш сама. Любопитството ти към живота ви разделя и ти се луташ в различни посоки. Влюбваш се в мъже, които отнемат съня ти, гордостта, чувството за гравитация и ориентация . Вярваш, че са съвършени, превръщаш ги в богове, а после бързо ги сваляш от престолите им и оставаш сама да се разхождаш из опустошения си свят. Тогава отнякъде чуваш стъпките му, долавяш аромата, затичваш се, прегръщаш го и… И отново си вкъщи. Там, откъдето не е трябвало да тръгваш.” Много ми харесаха тези нейни думи и реших да си ги открадна . Оттогава, когато прочета нещо, което силно ме вдъхновява, въздъхвам и си прошепвам : „До следващия път, до следващата среща с НЕГО !”

Накрая, ще завърша със заглавието, но мъничко ще го променя, за да ми е по мярка . Достоевски за мен не е „като” голямата любов, защото то е толкова малко . Достоевски Е ГОЛЯМАТА МИ ЛЮБОВ!

Книги от Достоевски тук

Богато разнообразие от над 35 000 заглавия.
Поръчай добри книги от Helikon.bg!

Прочетете още

sv. valentin

Там, където бе тя, бе Раят

Кристина Цонева Любовта е може би най-голямата сила в цветния пъзел на живота. Откъдето и …