Начало / Читатели / Достоевски е като ГОЛЯМАТА любов

Достоевски е като ГОЛЯМАТА любов

Златина ПЕТКОВА

Виждам вече как, прочитайки заглавието, се усмихвате и на ум си казвате: „Е, тази прекали, то бива патос, бива, но тя надмина себе си!”. Добре де, просто прочетете, пък то никога не е късно да ме пратите по дяволите, нали?!

Ето и историята…

Бях 15-годишна, когато за първи път имах честта да се сблъскам челно с Фьодор Михайлович. Не беше случайна (при него нищо не е случайно ), а по-скоро уредена среща. Сватовницата беше любимата ми учителка по литература, която подготви почвата, слагайки „Престъпление наказание” в един доста дълъг списък от книги, които трябваше да опознаем през лятната ваканция на ІХ клас. Питате ме дали е било любов от пръв поглед. Не, не мисля. Достоевски е прекалено дълбока вода за такива плитки чувства . Беше някакво особено усещане за откриване на вярна за теб пътека, такава, която непременно искаш да извървиш, за да научиш тайните й. Тръгнах с вълнението и страха на малко дете, затичах се смело, но не стигнах и до средата. Не разбрах защо. Книгата ме увличаше, дърпаше ме навътре и може би това ме изплаши. Убихме с Разколников лихварката, а наказанието оставихме за после . Години по-късно (след ХІІ клас) реших да потърся отново тази пътека или река и да видя къде ще ме отведе. Извървях /преплувах/ я бързо и задъхано, почти не спрях до края, защото усещах, че ми е невъзможно по друг начин… След тази бурна (около 14-дневна) любов аз вече не бях същата. Нещо мъничко (невидимо с просто око) се беше променило. Не разбрах какво, но знаех, че съм различна и че трябва да продължа да говоря с този автор. Ние имахме още много какво да си кажем. Да, да, правилно прочетохте, „да си кажем”, защото при Достоевски читателят не е безмълвен адресат на писателското слово, а активен участник, който пита, спори, съгласява се или отрича, мечтае, влюбва се, гневи се… И срещите ни продължиха. Той ми разказваше за наивния и безкрайно добър княз Мишкин, за красивата дъщеря на Епанчини (Аглая), влюбила се силно в него, за порочната Настася Филиповна и Рогожин, после за Ставрогин, Кирилов и Шатов (признавам тази история ми беше малко скучна ) и, разбира се, най-любимата ми от всички – приказката за четиримата братя, които търсят Бога по различен начин (чрез вяра, обич, отричане, грях…). Ето така Достоевски се превърна в любимия ми писател. Като Шехерезада той ми завъртя главата с чудните си разкази и аз не исках да спирам. Помня как един ден (през някое си лято ) бях прочела близо 150 страници (ще ви излъжа, но май беше от „Идиот” ), уморих се и реших да спра. Затворих книгата и понечих да я оставя и тогава (ако искате вярвайте ) се случи нещо странно. Някакъв абсурден страх силно ме завладя. Да, да, страх. Казах си: „Аз хубаво ще продължа утре, но ако дотогава се случи нещо? Кой ще ми гарантира, че думите няма да се наговорят и да ме измамят? Ами, ако докато аз не чета Мишкин вземе, че целуне Аглая, а после все едно нищо не е било, пък ти ходи се оплаквай, ако си нямаш работа . На добри разказвачи никога не бива да се вярва, те могат постоянно да изменят историята.”

Така вземах отново томчето и продължавах докато главата съвсем ме заболеше… До преди нашето познанство (от малкият ми опит с литературата) аз смятах, че има два вида писатели – такива, които пишат по-елементарно, но пък увлекателно и другите, които нищят важните житейски въпроси, но по най-скучния възможен начин. След това, добавих третия вид – Видът Достоевски . Оттогава там слагам малцината, които могат с динамичен и интригуващ (почти приключенски) маниер да ме разхождат из лабиринтите на собствената ми душа.

Ще кажете обаче, че това все още не оправдава заглавието. Добре, де, пледоарията ми още не е свършила, а вие бързате да произнесете присъдата.

Преди доста години една приятелка ме помоли да й препоръчам хубав роман – такъв, който да те обсеби и да не можеш да го оставиш. Отворих шкафа и направо и връчих „Престъпление и наказание”. Тя го прочете и така авторът и книгата станаха любими и за нея. Скоро се срещнахме и момичето възторжено започна да ми разказва как цяла нощ не е мигнала, защото е чела „Великият Гетсби” в оригинал. Хвалеше стила на Фицджералд, думите, които използвал, било нещо невероятно. Аз реших да се пошегувам : „И каква стана тя сега, заради един американец, предаде ти нашия Фьодор Михайлович! ” Приятелката ми се позамисли , а после ми каза : „ О, това са съвсем различни неща. Достоевски е като ГОЛЯМАТА любов. Срещаш го и той тихо те пренарежда . Знаеш, че е всичко, което ти трябва, но искаш да се убедиш сама. Любопитството ти към живота ви разделя и ти се луташ в различни посоки. Влюбваш се в мъже, които отнемат съня ти, гордостта, чувството за гравитация и ориентация . Вярваш, че са съвършени, превръщаш ги в богове, а после бързо ги сваляш от престолите им и оставаш сама да се разхождаш из опустошения си свят. Тогава отнякъде чуваш стъпките му, долавяш аромата, затичваш се, прегръщаш го и… И отново си вкъщи. Там, откъдето не е трябвало да тръгваш.” Много ми харесаха тези нейни думи и реших да си ги открадна . Оттогава, когато прочета нещо, което силно ме вдъхновява, въздъхвам и си прошепвам : „До следващия път, до следващата среща с НЕГО !”

Накрая, ще завърша със заглавието, но мъничко ще го променя, за да ми е по мярка . Достоевски за мен не е „като” голямата любов, защото то е толкова малко . Достоевски Е ГОЛЯМАТА МИ ЛЮБОВ!

Книги от Достоевски тук

Прочетете още

1535393395830_1535393414.jpg--diego_galdino__barista_e_scrittore

Диего Галдино: Пиша за Рим, кафе и любов

Писателят работи в кафенето си и смята, че имаме много общо с италианците Аромат на …

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

 

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.