Лира Литературно-рекламна Агенция
Кореспонденцията на Лев Троцки за различни руски вестници в периода 1908 –1913 г., в която авторът разкрива ужасите на войната и политическата обстановка в Балканските страни, е събрана в книгата му „Балканите и Балканската война“ . Аналитичните текстове на Троцки са ценен исторически извор, който предлага интересна гледна точка върху един от преломните исторически периоди за Балканите.
Роденият в Яновка (дн. Украйна) през 1879 г. Лейба Давидович Бронщайн е руски революционер, идеолог на теорията за перманентна революция, по-известен като Лев Давидович Троцки. Той е един от водачите на първата руска революция през 1905 г. След неуспеха й живее дълги години в емиграция; през 1917 г. се завръща в Русия и заедно с Ленин е ръководител на Октомврийската революция. След победата е народен комисар на външните работи в първото болшевишко правителство, а по-късно и военен министър. Троцки е смятан за основател на прословутата Червена армия, която превръща в организирана войска, а след смъртта на Ленин е и конкурент на Сталин за ръководния пост на партията. Впоследствие е отстранен от ЦК на ВКП(б) и е принуден да напусне страната. Живее в Турция, Франция, Норвегия, а след 1936 г. – в Мексико. Троцки поддържа близки контакти с видни мексиканци художници като Фрида Кало и Диего Ривера. По заповед на Сталин през 1940 г. Троцки е убит в дома си в Койоакан, Мексико, от испанец, агент на съветските тайни служби.
Троцки е автор на множество статии и книги, сред които е и изданието „Балканите и Балканската война“, чийто превод от руски е дело на Владимир Игнатовски. Книгата условно може да бъде разделена на две части. Първата включва статии на автора, писани в периода 1908–1912 г., и дава на читателите обща представа за Балканския въпрос. Втората част обхваща периода на двете Балкански войни, 1912–1913 г., когато Троцки е военен кореспондент на няколко руски вестника.
Авторът представя същността на един от най-сложните и заплетени въпроси на международната политика – Балканския. В този въпрос се преплитат много сфери на влияние и интереси: на големите европейски държави и малките балкански държави, всички с апетити към териториите на разпадащата се Османска империя. Това няма как да не доведе до заплитането на сложно кълбо от противоречия; опит за тяхното разрешение са Балканските войни. Троцки увлекателно и с безпристрастието на външен наблюдател представя на читателите политическата обстановка в балканските държави. Без да взима страна, военният кореспондент показва ужасите на войната и жестокостите, извършени от всяка от воюващите страни, страданията на бежанците, националистически страсти на Балканите, превръщащо ги според думите на автора в същинска „кутия на Пандора“. Книгата е безценен исторически извор за миналото на полуострова, който представя на читателите една различна и безпристрастна гледна точка към най-новата му история.
„Балканите и Балканската война“ от Лев Троцки представя на читателите автентичен и непредубеден поглед към историята на полуострова. Троцки безпристрастно представя политическата обстановка в отделните балкански държави, мрежата от национални и териториални противоречия, жестокостите на войната. Книгата представя трезв поглед върху сложната и изпълнена с противоречия история на Балканите в началото на миналия век.
ОТКЪС
Загадката на българската демокрация
Струва си да дойдеш в България, дори само за да се убедиш колко относителни са нашите политически понятия. Формално тук царува демокрация. Суверенитетът принадлежи на народа, народът избира парламент въз основа на всеобщо избирателно право, правителството е отговорно пред парламента за всички свои действия. Но ако се вгледаме в държавната механика на българската демокрация, лесно ще открием в нея ярко изразените черти на абсолютизма. Когато преди три години имах възможност да бъда в София, на власт беше демократическата партия , която през 1908 г. смени стамболовистите . Смяната бе извършена така: в Народното събрание от 175 депутати 150 бяха стамболовисти и имаше пет-шест демократи. На последните избори, организирани от демократичното правителство, стамболовистите бяха напълно разгромени, дори ръководителите им не влязоха в парламента. През есента на 1911 г. цар Фердинанд назначи коалиционно правителство, съставено от представители на Народната и Прогресивно-либералната (цанковистите) партия. Преди това народняците имаха в народното събрание три места, а цанковистите само едно. Коалиционното правителство начело с Гешов разпусна събранието и проведе нови избори, след които в парламента тържествено влязоха 80 народняци, 79 цанковисти. От демократичното мнозинство останаха четирима, почти изключително бивши министри. На демократите им се случи същото, което те бяха уредили преди три години на стамболовистите, а те на свой ред през 1903 г. бяха съборили на земята предишните господари на положението цанковистите. И така нататък… Тези парламентарни катастрофи са единственият устойчив елемент на българския партиен живот.
Формално нещата изглеждат така. Народът избира депутатите, които изразяват суверенната му воля. Правителството превръща тази воля в действие. Князът, според известната английска формула, царува, но не управлява. Обаче ако се вгледаме през епидермата на демократичните форми в живата тъкан на политическия живот, нещата изглеждат точно обратно. Князът предлага властта на определена група, която според него отговаря най-добре на изискванията на момента. Тази група, с помощта на „демократични“ избори, дава власт на своята партия. Новото парламентарно мнозинство поддържа създалото го правителство, което от своя страна, както вече знаем, е политическа група, на която князът е предложил властта. Не е трудно да се види в тази държавна механика огромната роля на личната воля на княза, по отношение на която конституционно-демократичните форми не са ограничение и препятствие, колкото гъвкав и послушен апарат. Правителството, което е отговорно пред парламента, всъщност създава парламентарното мнозинство. Князът, който царува, но не управлява, всъщност създава правителството.
Чистите монархисти ще кажат, че царят само предусеща волята на народа, т.е. определя нейната линия по пътя на политическото предчувствие и в съответствие с нея насочва политиката си.
Противниците на режима ще кажат точно обратното: князът не предусеща, а предопределя волята на народа, т.е. формира я личния му произвол, като използва апарата на властта, сиреч армията от чиновници.
Естествено ние пропускаме първото обяснение. Ако беше толкова лесно да се предусеща волята на народа и при това толкова безпогрешно, за какво е тогава цялата сложна механика на парламентаризма? Много по-просто е да се върнем към онова мистично „предусещане“, каквото е чистият абсолютизъм. Но и второто обяснение е недостатъчно. То свежда политическия живот на страната, борбата и смяната на партии в продължение на три десетилетия или по-точно, през двадесет и петте години царстване на Фердинанд до лични приумици и полицейски машинации. Това е най-малкото невероятно.
Всъщност борбата и смяната на политическите партии, ако се опитаме да овладеем вътрешната закономерност на този процес, ще ни се появи в съвсем друга светлина.
„Балканите и Балканската война“ тук
