Начало / Любопитно / „Седем писма от Париж“ от Саманта Веран (анотация и откъс)

„Седем писма от Париж“ от Саманта Веран (анотация и откъс)

Действителна история за една сбъдната мечта

„Седем писма от Париж“ е приказка от реалния живот. Ще бъдете запленени от тази романтична изповед на американската Пепеляшка за нейния шармантен френски принц.

Елизабет Бард, писател

Две десетилетия, седем любовни писма и една отдавна забравена любов…

Месеци преди четирийсетия си рожден ден някога успешната рекламна дизайнерка Саманта е безработна, с купища дългове и с провален брак. Тя трябва да вземе няколко съдбоносни решения, за да рестартира живота и сърцето си. Всичко изглежда безнадеждно, докато не открива седемте романтични и прочувствени писма от Жан-Люк, чаровния французин, с когото е прекарала един незабравим ден в Париж преди две десетилетия. Бърза справка в Google й помага да го открие, за да разберат двамата, че годините и разстоянието не са угасили страстта, която изпитват един към друг. Саманта осъзнава, че внезапният й полет до Франция, за да се срещне отново с мъжа, когото познава от 24-часов горещ флирт, е лудост – но точно това е лудостта, за която е мечтала цял живот…

„Седем писма от Париж“ разказва затрогващата и вдъхновяваща действителна история на своята авторка Саманта Веран – една смела жена, която си дава шанс да започне отначало и се научава да слуша сърцето си.

„Седем писма от Париж“ е триумф на любовта над културните различия и дистанцията на времето.

ОТКЪС

Не знаех дали ще оцелея след катастрофата.
Като последна жертва на голямо съкращение в компанията, в която работех, в момента бях безработен артистичен директор в Чикаго и възможностите за работа – независимо дали на свободна практика, или на трудов договор – бяха твърде ограничени. Големият лош вълк бе приел образа на дълг по кредитната ми карта и със заплашително пухтене бе отвял и последната ми надежда за финансова независимост.
Гневът и обидата бяха взели своето от това, което някога започна като брак по любов. От осем години споделях спалнята за гости с кучето ни Айк. Нищо чудно, че със съпруга ми Крис нямахме деца, ако не броим този космат заместител. Четирийсетият ми рожден ден наближаваше застрашително, а аз не знаех накъде да поема, тъй като имах чувството, че всички пътища водят директно към дъното. И така на шести май 2009 година се срещнах с единствения човек, който се надявах, че може да ме върне обратно в правия път или поне да ми помогне да спра да се паникьосвам.

В продължение на половин час Трейси ме слушаше, докато аз злобеех, оплаквах се и мърморех. След това устните ѝ се извиха в котешка усмивка. Грабна бутилката „Пино ноар“ от бара и напълни чашите ни догоре. Взех своята, преди виното да се разлее навсякъде, и я погледнах подозрително. От устните на Трейси не излизаше и дума, но тъй като тя от двайсет и пет години беше най-добрата ми приятелка, веднага разбрах, че е намислила нещо – такава си беше, винаги
кроеше някакви планове.
– Хайде, Силвестър, казвай какво си наумила.
– Хиляда деветстотин осемдесет и девета. Преди двайсет години. Париж.
И ей така, изведнъж, мелодията на разговора ни се промени и от песен със заглавие „Бурни нощи“ преминахме на „Щастливи дни“, обърнахме се с наслада към миналото и изживяхме отново всеки прекрасен момент, препускайки през бурните си спомени. Ужасно много приличахме на двете жени на средна възраст от онази легендарна реклама от осемдесетте години, в която те си спомнят за пътешествието си в Париж, докато пият кафе. Едната от жените казва: „Обожавах онзи келнер“, а после двете започват да се кикотят и да въздишат: „Жан-Люк“.
Но нашето парижко приключение от 1989 година не може по никакъв начин да бъде сравнено с реклама за кафе, това беше най-вълнуващото преживяване в живота ни, най-голямата ни авантюра. La vie en rose, Париж прелъсти душите ни. Не останахме омагьосани само от невероятната парижка архитектура, култура и изкуство, двете с Трейси преживяхме и романтични увлечения по онези изпълнени с история улици. Моят Жан-Люк обаче не беше келнер, а секси инженер на космически кораби – благодарение на работата си в космическата индустрия и международното сътрудничество в тази област говореше почти перфектен английски.
Щеше да бъде голям пропуск от наша страна, ако в оживения си разговор не бяхме отдали дължимото и на Патрик, неговия не по-зле изглеждащ приятел. Все още съм благодарна за това, че двете с Трейси не си харесахме едно и също момче.
Тъмните очи на приятелката ми заблестяха, тя вдигна високо вежди, наведе се напред и прошепна:
– Пазиш ли все още писмата на Жан-Люк?
Много добре знаеше, че ги пазя.
– Прибрала съм ги някъде вкъщи. Защо?
– Защото ще си направим блог, озаглавен „Най-красивите любовни писма на света“. Хората ще ни изпращат любовните си писма и ние ще ги приемаме или отхвърляме, като ги сравняваме с писмата на Жан-Люк. Те ще ни служат за критерий.
Идеята ѝ възбуди любопитството ми, това щеше да отвлече вниманието ми от всички нещастия, които ми се случваха в живота.
Допихме бутилката вино и обсъдихме различни идеи за блога. Обещах да обмисля предложението ѝ сериозно, но далеч не бях обзета от ентусиазма на Трейси. Щях да обезценя любовните писма на Жан-Люк, ако започнех да ги публикувам в публичен форум и да ги сравнявам с останалите. Не бях поддържала никаква връзка с този човек през последните двайсет години. Ами ако по някаква случайност той попаднеше на този „любовен блог“ и  разпознаеше собственитеси думи? Нямаше ли да се почувства някак унизен? Определено не исках да унижавам самата себе си. Това, което трябваше да направя, бе да открия писмата, да ги прочета внимателно и след това да взема решение. Минаваше полунощ и вече бяхме обсъдили всичко. Може би начинът, по който потропвах с пръсти по винената чаша, накара Трейси най-накрая да разбере намека ми.
– Искаш ли да те закарам до вас? – попита тя.
– Не, разходката ще ми се отрази добре.
– Както искаш…
– Наистина. Всичко е наред.
– Помисли си за блога, Сам.
Трейси остави чашата си, прегърна ме силно и след това с танцова стъпка се изнесе от ресторанта, като си тананикаше: „Любовният блог е местенце, където можем да блогваме заедно. Любовен блог, бейби. Любовен блог, бей-бииии“. Беше съвсем в стила на любимата ми приятелка да започне да се гаври с група като B-52s с единствената цел да ме разсмее. Изнизах се бързо от ресторанта и се спуснах към дома, сега откриването на писмата на Жан-Люк бе приоритет numero uno. Вече бях жена с мисия. Почти успях да се самоубия, докато измъквах първия пластмасов контейнер от килера.
Стовари се на пода с тежък грохот, минавайки съвсем близо до главата ми. За щастие, съпругът ми бе в командировка извън града, така че шумът не обезпокои никого освен съседите на долния етаж и кучето. Заинтригуван от суматохата, Айк се дотътри в коридора, а дъхът му увисна над рамото ми като зелен облак. Както и да е. Започнах с една ръка да галя кадифените уши на кучето, а с другата отворих капака на контейнера. Албуми със снимки. Детски фотографии. Какви ли не спомени от миналото. Шест контейнера по-късно все още не бях постигнала никакъв успех и тъкмо щях да се откажа, когато преброих кашоните на земята. Седем. Точно като броя на писмата, които бях получила от Жан-Люк. Това сигурно беше знак от съдбата. По всяка вероятност обаче си вдъхвах напразна надежда.
На пръв поглед последният контейнер не изглеждаше никак обещаващ – беше пълен с папки, данъчни декларации и стари служебни документи. Но тогава поех дълбоко въздух, извадих няколко от тях и воала! Походът ми към мимолетно щастие намери своя завършек под формата на морскосиня пластмасова папка, пълна със стари писма. Извадих съвсем внимателно тези на Жан-Люк и ги огледах обстойно. Бяха в идеално състояние, сякаш написани вчера, въпреки че
от получаването им бяха изминали хиляди вчерашни дни. Красивата и луксозна кремава хартия, използвана за тях, бе покрита с изящни букви, изписани с черно мастило. В сравнение с моите драсканици почеркът на Жан-Люк бе поетичен и изкусен. Подредих писмата според тяхната последователност, свих се на дивана и започнах да чета.

Свързани заглавия

Саманта Веран, автор на „Седем писма от Париж“: Хей, България, благодаря ти много

„Седем писма от Париж“ тук

Прочетете още

PAMUK_Orhan_The-Texture-of-Istanbul_FINAL_Cover_4

Орхан Памук за Истанбул: „Когато падне мъгла, е като градът от детството ми“

Писателят е роден точно там преди 72 години Носителят на Нобелова награда за литература през …