Лира Литературно-рекламна Агенция
Кадзуо Ишигуро е английски писател от японски произход, роден през 1954 г. Считан е за един от най-добрите съвременни автори. Изданието „The Times“ го включи в списъка на „50-те най-важни британски писатели от 1945 г. насам“. На български са преведени книгите му „Когато бяхме сираци“, „Остатъкът от деня“ и „Никога не ме оставяй“. Представяме ви интервю Ишигуро, дадено за германското издание „Шпигел“.
––––––––––-
Г-н Ишигуро, написали сте 6 романа за над 30 години. Изглежда, че пишете доста бавно. Защо така?
– Никога не съм мислил, че трябва да пиша по-бързо. Нямам за цел колко книги ще напиша. Всяка книга трябва да е различна от останалите – това е важното.
Книгите ви са продадени в десетки милиони копия, преведени са на 28 езика.
– Не следя тези цифри, но в наши дни не можеш да определиш кой писател ще се радва на големи продажби и кой няма. Дори много известни писатели – нобелови лауреати, понякога нямат високи продажби. Трудно е човек да разбере какъв живот води даден писател. Може да е милионер, а може и да гладува.
Какво означава да бъдеш международен писател?
– Един от аспектите е, че идвам тук, в Германия, както и на други места, за да обяснявам защо съм написал дадени пасажи. А като се прибера у дома и започна работа по следващата си книга, не мога да не си мисля, че ще бъда превеждан. Това, разбира се, не ми е приоритет, но все пак е факт. Нещо, което звучи добре на английски, може да не звучи добре на останалите езици, заради прекалено много препратки към английската култура и начин на живот. Чувствам натиска да премахвам тези неща от книгите си, а това може да бъде много опасно.
Но вие сякаш сте точният човек, който да бъде международен писател. Роден сте в Япония, но се местите в Англия, когато сте едва на 5. Познавате ли добре японската култура?
– Англия е моят дом. Но с родителите си винаги съм говорил на японски, макар, да си призная, да говоря като дете на този език. Планът винаги е бил да се върнем да живеем в Япония, така че аз се подготвях психически за приспособяване към японската култура. Кой можеше да знае, че баща ми ще запази работата си за британското правителство повече от 45 години?
Бяхте ли аутсайдер като дете в Англия?
– Много далеч от аутсайдер. Бях лидер в църковен хор и познавах всички. Бях популярна фигура. Британците са обвинявани често в расизъм, но според моите впечатления са много отворени хора към различните раси. Израснах в една Англия, която още не беше мултикултурно общество. В известен смисъл ми липсва. Онази Англия от моето детство вече я няма, изчезна. След 60-те години много хора придобиха предразсъдъци към различните хора, особено към тези от индийски произход. Преди това го нямаше.
Американските критици ви сравняват с Кафка и Бекет.
– Да, защото смятат, че работата ми е абстрактна, като на Кафка и Бекет. За това са прави. Винаги съм се опитвал да накарам читателите ми да четат книгите ми на по-метафорично ниво. Атмосферата за мен не е толкова важна, колкото, например, за Сол Белоу. Тя идва накрая, на последно място.
Започвате с героите?
– Започвам с взаимоотношения, въпроси, теми. Къде се развива действието решавам чак накрая. Това е един от проблемите ми. Имам цялата история, а тепърва започвам да се ровя в историческите книги и да се чудя в кой времеви период би било най-подходящо да я поставя.
Някои от книгите ви са доста депресиращи.
– Така е, трябва да призная. Например икономът в „Остатъкът от деня“. Той не може да си намери място в историята на Англия и нацистка Германия. Затова просто приема реалността и се опитва да запази малко гордост и достойнство. В „Никога не ме оставяй“ не исках да напиша за една поробена и потискана маса, която в един момент въстава. Идеята ми беше да изследвам силата на човешкия дух. Но се увлякох по това доколко хората могат да понесат една тежка и жестока съдба.
Кои писатели са ви повлияли?
– Достоевски, Толстой, Чехов – онези автори, които съм чел, когато бях млад. Някои английски писатели, но не и японски. Японските режисьори и техните филми, например тези на Акира Куросава, са оказали силно влияние върху мен, но не и японските книги. Прекалено са ми загадъчни. Чак сега, с книгите на Харуки Мураками, намирам японска проза, която да ме увлича. Ето, Мураками, е един наистина международен писател.
Повечето ви книги засягат личност, която разсъждава върху живота си. Някога мислили ли сте да напишете нещо различно?
– Писал съм сценарии, което е много различно от писането на книги. Работя с други хора. Доста е освежаващо. Но винаги съм бил възхитен от паметта. Как едно общество запомня и забравя. Кога е по-добре да помниш и кога е по-добре да забравиш.
В Германия този въпрос е доста чувствителен с нацисткото ни минало.
– Да, тук съмненията са по-дълбоки. Но Германия се справя доста по-добре от повечето нации.
Особено в сравнение с Япония.
– Да, точно така. В Америка имат подобен проблем заради робството. Някои хора казват – нека заровим всичко и да продължим напред. Не е добре нито за чернокожите, нито за белите да се продължава повдигането на темите за робството. Други са на мнение, че само, ако помним, можем да продължим напред. Всички страни си задават въпроса дали трябва да ровят в миналото или да гледат само напред.
Ницше е казал: „Да забравиш те прави свободен“.
– Темата е дълга. В моите книги има държави, които преминават през големи социални промени, или личности, които претърпяват катарзис. Но така и не мога да го комбинирам. Прекалено е трудно.
(Със съкращения)
Свързани заглавия
„Остатъкът от деня” от Казуо Ишигуро (откъс и анотация)
„Лабиринт“ готви ново издание на „Остатъкът от деня“ на Ишигуро
Новите книги на Ишигуро, Тони Морисън, Модиано, Кундера и Франзен са най-очаквани през 2015 г.
„Остатъкът от деня” тук
