Лира Литературно-рекламна Агенция
Не спирам да си задавам въпроса защо живота ме срещна с феномена Ванга? Защо близо 22 години бях до нея всеки ден? Каква е моята мисия и имам ли такава? Не вярвам, че близостта ми с Ванга е плод на случайност. Защо се сблъсках с толкова нещастни съдби и непосилна човешка мъка, носена от хората, дошли за гледане при нея? Все още виждам посърналите и брадясали лица на бащите, и разплаканите, загърнати в черни забрадки осиротели майки, чакащи пред портите. Питам се защо трябваше да преживявам многократно всичката тази мъка? Кому и защо бе нужно това изпитание? Не е ли достатъчно, че станах лекар и в професията си достатъчно се сблъсквам с хорските неволи, болки и страдания?
Вървях амбициозно и устремено по пътя си на кардиолог, с труд и упоритост постигнах професионалните си цели.
Никога не се съветвах с майка Ванга по служебни проблеми. Никога не изпратих при нея мои пациенти. Просто имах късмет да се справям сама. Може би това се случваше заради самата близост с нея, с лекота да лекувам болни хора. Дълги години работех сама като ревмокардиолог в Петрич. В нашия малък провинциален град нямаше от кого да се уча. По-късно станах и физиотерапевт. Винаги се стремях да разширявам кръгозора си. Дори учих и традиционна китайска медицина, за да се справям по-добре в работата си. Никога не съм се откъсвала от действителността, не съм витаела в облаците. Дори подлагах на съмнение лечебните способности на майка Ванга, защото понякога нейните средства, сравнени с моите, бяха наивни, за да се очаква от тях ефект. Но той се получаваше. Това ме изненадваше и озадачаваше. Вече имам обяснение за явлението, но тогава нямах. Затова продължавам да си задавам тези въпроси и най-вече къде е моето място в живота на майка Ванга, каква е моята задача и имам ли такава, защо ми се случи всичко това?
Най-често си отговарям, че преживяното е предпоставка, за да стана още по-чувствителна и по-състрададелна към болните. Може би и за да напиша тази книга, с която да кажа истината за феномена Ванга – така, както аз съм го видяла и почувствала от непосредственото си общуване с нея.
Скоро, след кончината на майка, бившият ми съпруг започна да търси автор, който да обработи събрания фактически материал и да напише книгата за нея. С много хора се срещна. Всеки отказваше. Помоли ме да седна и да свърша тази работа. Вярваше, че мога да го направя. Нямах тази смелост. Не се виждах като писател и то животописец на Ванга, защото според мен и много други хора, тя бе пророк номер едно в света и това ме респектираше и обезкуражаваше, че ще мога да се справя.
Времето от 1974 г., когато съдбата ме срещна с нея, до 2014 г., когато издавам тази книга, е доста време. Чета книгите за нея, слушам радио, гледам телевизия. Има моменти, когато се хващам за глава и се чудя как се извъртяха нещата, как се стигна до там, че Ванга да има толкова много противници? Тя се стремеше да направи народа, нейния народ, от човеците по-добри, по-вярващи, по-духовни, по-щастливи. Не мога да се примиря, че автори, които не са се срещали с нея и нямат представа за нейната личност, а само са прочели нещо, започват да пишат и най-яростно да я хулят и окачествяват като вещица, представител на дявола и злите сили, обладана от зли духове. Не съм теолог, но знам, че през целия си живот тя бе православна християнка и ни караше всички да бъдем такива. Правеше само добри неща в полза на хората, на държавата си и на света.
Тези нападки и промяната в идентичността на Ванга, ме накараха да изляза от анонимност. Хванах перото да сложа малко ред в нещата, показвайки коя бе Ванга. Знам, някои слоеве в обществото ще ме обвинят в комерсиалност и показност. Това също бе причина досега да се спотайвам и да мълча. На тях ще отговоря, че имам добра професия и не се налага да печеля пари по този начин.
Надявам се да са повече тези, които ще ме подкрепят, когато прочетат тази книга и също ще продължат да разказват истината за Ванга.
НЕИЗПРАТЕНО ПИСМО ДО СВЕТЛИН РУСЕВ
Господин Русев, ценя Вашата дарба! Вие имахте силно влияние върху майка Ванга, въпреки че тя бе дарена с изключителна дарба – да бъде врата на времето и мост между минало, настояще и бъдеще, дарбата да бъде, според мен и много други, пророчица номер едно в света.
Майка Ви уважаваше и ценеше за всичко, с което природата бе Ви дарила. Тя Ви вярваше безрезервно. Вие й станахте близък приятел в съдбовен за нея момент – построяването на черквата ,,Св.Петка“ в любимата й местност Рупите.
В сетните й мигове бяхте неотлъчно до нея. Вие и вашите приятели станахте движещата сила на тази идея-мисия на майка Ванга – да издигне храм в Рупите, за да възроди и върне христовата вяра у българите, които бяха станали неверници и безбожници по време на социализма.
Тази черква бе първата, построена след промените в обществото ни, настъпили след 1989 г. Вие, заедно с приятелите ви Богдан Томалевски и Георги Лозанов приехте от сърце и душа мечтата на майка Ванга. Заедно завършихте цялото строителство, с рани по ръцете я изрисувахте, дори поехте товара на несгодите по нейното освещаване.
След кончината на майка не си отидохте, а продължихте със същия ентусиазъм, със същата всеотдайност и професионализъм, и благодарение на Вас местността Рупите се превърна в духовен център на България, привлекателен туристически обект и както казват хората – българският Йерусалим.
Но нека сложим ръка на сърцето си и да признаем пред българския народ, пред тези които даваха пари, труд, кой каквото може, че тяхната майчица и светица не прие с особена радост завършека на очакваната от всички ни църква. Нека кажем, че се случи това, което тя предсказа: ,,Тепърва Яна ке плаче!“ и тя заплака, защото бе разочарована от това,че много от дарителите не харесаха църквата, не я приеха като свой християнски дом. Те мълчаливо влизат в храма, палят свещи, кръстят се, целуват нарисуваните от вас икони, но излизат със скрита тъга от видяното.
На всички разочаровани християни, на Светия Синод, на България дължим признанието, че майка Ванга много плака и много страда след освещаването на храма. Тя се затвори в себе си, не искаше дори да влиза в черквата, тя не я влечеше. Нито камбаната, нито иконостаса, нищо не я привличаше. Тя мълчаливо страдаше. За съжаление нейните желания и идеи не бяха осъществени. Майка искаше, когато удари камбаната, да се чува надалече, за да събира с медения си глас млади и стари от околните села, но това не се случваше.
Тя напътстваше и младия дърворезбар, на когото дадохте шанс и го насочвахте как да направи иконостаса, но и той не можа да осъществи идеите, които пророчицата очакваше. Просто не се получи.
Когато изографисвахте черквата – вечер на тъмно, сам, под светлините на прожекторите, на фона на песента на щурците и не допускахте никого до себе си, а ние чакахме, и се питахме с нетърпение как ще изглеждат иконите, майка Ванга все ни повтаряше: ,,Светлин си знае работата. Ке видим накрая.“
Краят дойде. И тогава започна спорът с черковните служители. Те не искаха да осветят новия храм. Не бил по канона. Цяла България следеше с интерес как ще завърши това. Всички национални медии се включиха и започнаха да коментират.
В този съдбовен момент Вие бяхте неотлъчно до майка Ванга. Отстоявахте труда си, Вашия и този на Вашите приятели. Майка виждаше грешките. Тя страдаше, но не се издаваше, за да не Ви обиди. Все повтаряше: ,,Ке дойде ден, Светлин ке биде разпънат на кръст.“ Това време дойде и не е отминало.
За да я успокоя, един ден влязох в храма. Наблюдавах хората как влизат, как излизат, как извършват християнските ритуали. Върнах се при майка и тя още от вратата ме запита какво ще кажа: ,,Харесват ли хората църквата? Целуват ли иконите? Кръстят ли се? Палят ли свещи?“. Успокоих я. Казах й, че целуват иконите и по тях дори има следи от червилото на жените. И се кръстят, и се молят, както във всяка християнска черква.
Беше решила да маха и да прави всичко отначало. Много време продължи тази душевна борба и мъка – какво да се направи, за да се приеме черквата подобаващо. За съжаление здравето й се влошаваше. Тя беше в последния стадий на болестта си – рак на гърдата. Ракът я надвиваше и довършваше, защото тя не се пощади, не почиваше, работеше неуморно и безспирно, за да помогне на повече хора, преди да си отиде от този свят.
Дълго време продължи тази душевна борба, но накрая, губейки силите си, майка Ванга се примири и отстъпи. Реши да не променя нищо.
Вие, господин Русев, казахте: ,,Ванга е черквата и църквата е Ванга“. Много Ваши и нейни недоброжелатели не приеха правилно този израз и го изтълкуваха както си искат, защото не знаеха истината и от какво беше породен той. Майка вгради душата си в тази църква, за да възроди християнската вяра у българите, за да ни направи по-добри и България да върви напред, но тя не бе разбрана. Беше хулена, обиждана и разпъвана на кръст.
Нека изясним нещата! Нека всички, които са нейни противници и разочарованите от нея да разберат истината – настъпи разминаване между идея и изпълнение. За този дисонанс майка Ванга нямаше вина. Тя имаше вярата в Бога и искаше да я върне в загубилите я. Нейните идеи за изпълнението на храма не бяха осъществени, както тя искаше, и затова тя няма вина. Тя напътстваше всички, виждаше грешките и ги казваше, хората се стараеха, но на практика не винаги се получаваше желания от нея резултат.
Нека дарителите не й се сърдят, а да приемат философски нещата. Църквата на Ванга е храм за всички вярващи, които идват на Рупите, където пристигат хора от цял свят, носещи различна вяра. Те трябва да намерят своя Бог и тук на Рупите.
Мисля, че това обяснение дължим на българите и на всички, които идват в местността Рупите, за да почетат паметта на майка Ванга.
ИДЕНТИЧНОСТТА НА ВАНГА
За идентичността на майка Ванга трябва да говорим за периода преди и след освещаването на храма на Рупите – черквата ,,Св.Петка“. Построяването на църквата бе преломен момент в нейната съдба. Първоначално тя сама носеше отговорност за действията си, но след това делеше тази отговорност с фондация ,,Ванга“. Трябваше да се съобразява, да се съветва и да решава заедно с хората във фондацията. Разбира се, всички членове са високо образовани, умни и отговорни хора – повечето заемат високи постове в държавата и обществото ни. Те бяха нейни лични приятели, на които имаше безрезервно доверие. С тях можеше да общува по всяко време, да разисква всички въпроси, отнасящи се до строежа на храма. Те имаха големи идеи и също работеха, за да ги осъществят. Майка искаше да построи малко параклисче, а те настояваха да се изгради по-голяма църква, при която да се развие манастирски комплекс.
През цялото това време тя боледуваше, но не показваше, че физическите й сили я напускат. Имаше нужда от подкрепа, за да ускори завършването на започнатото дело. На заседания на фондацията се обсъждаха и се вземаха важни решения за бъдещето на Рупите. Те се взимаха в нейно присъствие, тя се доверяваше и отстъпваше дори.
Когато храмът бе завършен и дойде време за освещаването му, църковните служители, начело с Негово преосвещенство митрополит Натанаил, оказаха натиск върху майка Ванга и членовете на фондацията. Духовниците настояваха да придобият собствеността върху църквата. То им бе отказано и в отговор на това те отказаха да осветят храма. Това покруси майка Ванга, но тя не се предаде. Отстояваше позициите си – да се освети и да не се отлага, защото хората чакат и идват в Рупите за ритуала. Както тя казваше: „Не можем да спрем народо, тук е“.
Застана до народа, който тя обичаше, обожаваше и защитаваше, който й даряваше безвъзмездно и чакаше с нетърпение да влезе в първия постсоциалистически християнски храм.
От другата страна бяха църковните служители – владиката Натанаил, който на всяка цена трябваше да се сдобие с нотариалните документи. Фондация ,,Ванга“ също не отстъпваше и създаваше организация за този чакан ден.
Майка Ванга бе разпъната на кръст и отстояваше всячески желанието си храма да бъде осветен, а по-късно да се поправят грешките – ,,кусурите“ , които не бяха толкова големи, но свещениците се хванаха за тях и я притискаха, за да отстъпи.
Цялото това свръхнапрежение се отрази на повединето й – стана раздразнителна, избухлива. Тя прозря, че митрополит Натанаил не е чак толкова праведен и неговият респект се срина пред нея. По-късно разбрахме, че е сътрудник на ДС, но тя не го издаде.
Разговорът им бе записан и предаван по Българската национална телевизия и предизвика много противоречиви коментарии, които не бяха в полза на майка Ванга. Обществото се раздели на две – едните, които подкрепяха Ванга и другите, които я хулеха и обиждаха. Започнаха нападките в пресата и по електронните медии. Църковните служители не останаха безучастни. Кулминацията настъпи, когато стана освещаването и се видяха иконите, и стенописите в храма. Противниците на майка Ванга и на Светлин Русев се активизираха, дори се обединиха.
Целият товар от недоволството се стовари върху плещите на майка. От нейната идентичност – скромната, бедна, самотна женица, която се раздаваше с дарбата си безвъзмездно и безотказно на своя народ, не остана и помен. Нарочиха я за човек, обсебен от зли демони и низши духове, обявиха я за служител на дявола, който чрез нея постигаше целите си. До този момент, откакто през 1967 г. е призната официално за пророк и е зачислена за сътрудник на БАН, тя не беше обезпокоявана и обиждана. Беше й дадена възможност да работи легално и да помага на хората. Но добрите дни бяха свършили за нея – кутията на Пандора бе отворена и вече всеки можеше да я хули и оценява както си поиска.
Майка Ванга имаше чисти намерения с построяването на църквата ,,Св.Петка“. Това бе идея, подсказана й от отвъдното, бе за доброто на България, но не бе разбрана. В момент на мъка и отчаяние ни казваше с голяма болка: ,,Христос разпънаха на кръст, та мене ли нема…“
Свързани заглавия
Румен Леонидов ще представи „Ванга, каквато я познавах“ от д-р Здравка Методиева
„Ванга, каквато я познавах“ тук
