Теодор Траянов: От тъмния шум на полегнали грани нечакана тайна узнах

Днес, 30 януари, се навършват 133 години от рождението на поета символист, преводач и  и шахматист Теодор Траянов. Родът му произхожда от Кожле, Македония. Брат му Асен Траянов (1885-1940) е военен инженер и изследовател на Венецуела. Теодор завършва Първа мъжка гимназия в София (1899). Следва във Физико-математическия факултет на Софийския университет (1899-1900) и във Висшето техническо училище във Виена (1901–1908). Дипломира се, като архитект. Участва, като доброволец в двете балкански войни през 1912–1913. Включва се в четата на Христо Чернопеев. Заема различни дипломатически длъжности в Българската легация във Виена (1914–1920) и в Българското генерално консулство в Бреслау (Вроцлав, 1922). През 1921 г. временно е освободен от длъжност и пребивава в България. През 1923 г. правителството на Александър Цанков окончателно го отзовава. Траянов се завръща в родината и се отдава на литературна дейност. В периода 1926–1933 г. е учител в Първа мъжка гимназия в София. Член-учредител е на Македонския научен институт.

Умира в София на 15 януари 1945 г. в София.

 Зимен сън

Замират в мека хубост

въздишки полусънни,

отмина зимна вечер,

задрямва снежен лес,

замрежена луната

към своя заник тъне,

далеч от всеки спомен,

от скръб, от блага вест.

 

Тук чий живот загива

под снежното мълчание,

сърцето всичко знае,

но горестно мълчи,

само ли то погреба

последните желания

и загаси следите

на техните лъчи?

 

Безшумно се притварят

натегнали простори,

в дълбока сянка чезне

задремалият лес,

а някой тихо плаче

в молитвена умора,

навел глава пред прага

на своя сън злочест.

 

Горски полъх

Дремливо нашепва уханният полъх,

повял из дълбокия лес,

аз думите слушам, с които се молех

над облачни кули нощес.

 

От тъмния шум на полегнали грани

нечакана тайна узнах,

тук често минавали змейове странни

и моито сънища с тях.

 

Дочувам, че аз съм отколе магьосан

от корен на жадна печал,

че нощем за жертва сърцето си нося

към речния бряг запустял,

 

че търся игрище на черните хали,

на бели змеици легло,

да питам, кога са те устни допряли

със клетва до мойто чело.

 

И с песен разгатвам, което не мога

да кажа на себе дори,

дълбоката радост на смъртна тревога

от вечер до ранни зори.

 

Росен

Наново е пътя кръстосан,

от храстите ръсне роса,

посреща ме свежият росен

и блясък от златна коса.

 

Какво ти сърцето продума,

де сълзи за пръв път проля,

дочула е горската шума,

видели са сънни поля.

 

В далечните вейки се носи

отплувала бяла мъгла,

преплита се в свежия росен

въздишка на първи тегла.

„Български балади“ от Траянов тук