Разказът„Трофей“ от Любомир Николов, спечелил конкурса „На шефа, с любов“

27.01.2015 Любопитно

Писателят Любомир Николов е спечелилият първия национален конкурс за разказ „На шефа, с любов“. Неговата творба „Трофей“ бе отличена като най-добра от журито в състав Деян Енев, Здравка Евтимова, Надежда Захариева и Елена Алекова. Разказът му бе включен в сборника „На шефа, с любов“ на издателство „Президент“. Читателите ще могат да се срещнат с него, както и с финалистите – Андрея Илиев и Петър Софрониев на 29 януари в 18:30 ч в столичната книжарница „Хеликон България“.

Николов е познат на българските читатели с книгите „Натюрморт с мъже“ и „Въжеиграчът Карой“, които бяха номинирани и за Наградата за нова българска проза „Хеликон“. Предлагаме ви отличения разказ – „Триумф“:

Случва се понякога ловецът да изпадне в умиление пред някой трофей, случва се да разкаже как е прострелял или наръгал животното и в това си умиление да се разкрие като сантиментален човек. Може да опише най-мъжествено дали животното е квичало, или как е скачало най-безобразно и с радост да завърши с подробности за финала на тоя спектакъл.

Може да разиграе и сценка пред колегите, показвайки се като артист с чувствителна душа. След това, ако на всички им е интересно, ловецът ще разкаже как животното е било драно, препарирано и разкрасено със стъклени очи, за да изглежда като живо. Може да опише и как е нагласил усмивката на лисицата, защото лисиците са хитри и се смеят ехидно. Тоя ловец ще завърши разказа си с гърлен смях и да се противоречи на подобно веселие е опасно, не защото той може да грабне пушката, а по едни по-еснафски подбуди. Да се постави под въпрос искрената радост на тоя човек е като да се дръпне изведнъж покривката на масата,   на която седим,   и да останем без храна и пиене.

Какво ще правим тогава?

Ще трябва да ревизираме и нашите радости.

Истината е, че от офиса никой не искаше да ревизира радостите си, нито пък да противоречи на г-н Бенев.   От известно време ловът бе за г-н Бенев всепоглъщаща страст. Бенев ни е началник, но ето,   ще го кажем, и началникът си има слабости. Няма нужда дори да изпадаме в подробности, описвайки покупките на скъпо оръжие, спането нощем в офиса с камуфлажни дрехи или пък смешните гласови упражнения в наподобяването на патешки крясъци. Г -н Бенев е доста добър в това. Проглуши ни ушите. Крякаше неустоимо и истински и патките от съседните офиси идваха да видят какво става. След това стреляше с облаци от думи. Пращаше кучето, защото водеше в работата и кучето си,   и му заповядваше да донесе хвърчащите из етажа хартиени лястовици, които бяха патици, яребици и всякакъв пернат дивеч. Веднъж г-н Бенев направи огромна лястовица от картон, която видите ли, била глухар, пусна я да лети и тя едва не счупи прозореца. Прати кучето, то му я донесе и като я получи, г-н Бенев я наниза на връв при другите птици, после метна щастлив хартиения гирлянд на гръб като истински ловджия. Друг път, покачен на бюрото, стреляше по нас, дивите прасет а с топчета хартия. Имаше добър мерник и прилично его и му отиваше да е ловец. В един кол център, работещ по мрежата с чужденци, заниманието с лов е приемливо хоби.

Бенев, разбира се, твърдеше, че той през почивните дни ходи на истински лов, а тренировките в офиса са само за поддържане на форма. Разиграването на ситуации наум отличавало истинския професионалист от аматьора, казваше назидателно. Никой не му вярваше, но нямаше доказателства и за обратното. Началник ни е, но да кажем още нещо. Това с лова са си мъжки работи, прикриващи успешно симптомите на критическата възраст. Мъжете ловджии, знаем всички, ходят като безгрижни хлапета, само че, вместо прашки имат пушки с оптика. Така убийството се получава още по-недостойно. Всеки би уцелил с окомер.

В лова има и още една тайна. Той е най-лесното средство за разчистване на сметки. Не ви ли се струват прекалено много инцидентите по време на лов. Много са и е ясно като бял ден защо. Често на лов ходят приятели, които всъщност се мразят. Бенев, да кажем в скоби, бе ходил на няколко погребения на ловджии. Това ни вдъхваше известен респект.

Истинският проблем възникна когато Бенев донесе ловния трофей в офиса и го окачи над бюрото си. Това бе препарирана глава на двестакилограмов глиган заедно с бивните. Бенев ни информира, че собственоръчно го е застрелял. Боже. Хич не ни се стори вярно. Разгледахме вн имателно свинската глава и тя, трябва да признаем,   изглеждаше съвсем прясна. Власинките на четината й под лупа бяха като току -що намазани с восък. Главата, като за трофей, бе доста красива и все едно ей   сега щеше да изквичи. Гледката   на този дивеч обаче ка раше вътрешностите на някои да се обръщат. Толкова бяха чувствителни.

Офисът заприлича на долнопробна механа. От онзи вид фалшиви заведения с неоновите лампи. Всички юпита и хипстъри в офиса, та дори и тия, дето   не знаеха какви са, но имаха тук-там скрита татуировка или усещаха в гърдите си някаква модерност, се почувстваха поругани. Едно нещо са, казваха най-обидените, артистичните фриволности в един такъв футуристичен офис, друго е реалността с всичката си бруталност и безпардонност. Така е, глиганът миришеше. Беше наистина пресен трофей. Всички започнахме да пишем доноси срещу Бенев. Отгоре трябваше да знаят какъв подозрителен герой и нечистоплътен тип е той. Искахме да ни сложат нормален шеф. Настоявахме дружно, но ударихме на камък. Оказа се, че по време на ловните излети Бенев се бил запознал с много важи хора и положението му във фирмата било бетон. По-скоро, отговориха ни в прав текст, всички ще изхвърчите от офиса, но Бенев остава.

Така че, заживяхме нов живот. Наложи се да ревизираме собствените си радости. Бенев се развихри не на шега. Организира тийм билдинг –   лов на пъдпъдъци с въздушни пушки. Всички трябваше да се явим в офиса, облечени като ловджии, но някои нямаха понятие от тази мода. Дойдоха облечени като планинари и трябваше да се връщат   до вкъщи за да се преобличат. После падна голяма стрелба. Пъдпъдъците са едни нищожни птици и да ги уцели човек е невъзможна работа. Трябваше, настоя Бенев, всеки да усъвършенства стрелбата си.

По лунапаркове и на природа се научихме   да стреляме. Станахме офис от снайперисти. Мъжете започнаха да заемат едни по-героични пози, помпаха тайно мускули с гирички, говореха гърлено и изобщо народа   в службата взе та се върна към корените си.

Ето сега, петък вечер, пием вино в офиса, а разните му там юпита са си пуснали бради и пеят хайдушки песни. Ако не искат –   чао, казва Бенев, навън има по-нормални момчета, корави българи и говорят езици при това. Така твърди началникът   и всички се заливаме от смях.