Забравихте ли вече Валери Петров?

Иво СИРОМАХОВ

Забравихте го. Не са изминали и пет месеца от смъртта му, а за него вече се сеща само семейството му.

А помните ли как в деня когато големият поет почина, избухна грандиозна имитация на всенародно съчувствие – интервюта на интелектуалци по медиите (да, точно онези петима “интелектуалци”, които само чакат да умре някой известен човек, за да тръгнат да обикалят всички телевизии и да обясняват колко били близки с покойника), патетични фейсбук статуси с негови стихотворения, даже се появи и клише “отиде си хвърчащият човек”… На следващия ден всичко беше забравено.

Така бяха забравени и Йордан Радичков, и Рангел Вълчанов, и още неколцината смислени българи, които ни даваха крехката илюзия, че не всичко е загубено по нашите географски ширини.

Така е в България. Тук всяко чудо е за три дни.

И всичко се забравя.

Аз обаче не съм забравил Валери Петров. Когато ми е тъжно, посягам към книжките му. Колко пъти ме е усмихвал… Колко пъти ме е утешавал… Колко много следи е оставил в съзнанието ми… С приказките си, със сатиричните поеми, с пиесите…

Когато бях ученик, обичах да минавам по уличката, на която той живееше. До гората. Представях си го как седи в стаичката си и трака на пишещата машинка. Един дребничък човек с огромен талант. Срещал съм го и на улицата, но никога не посмях да го заговоря. Страшничко си е да разговаряш с вълшебник…

През последните няколко години Валери Петров написа няколко малки стихосбирки. Те минаха общо-взето  незабелязано, даже заглавия си нямат, поетът ги е нарекъл простичко “Стихове 2007”, “Стихове 2008”, “Стихове 2009” и “Стихове 2010/2011”, но в тях има истински шедьоври.

Като например това:

Топло слънцето грее. Гората

е в познатата своя позлата

и спокойно окото ми гълта

на октомври палитрата жълта.

Няма вятър и без шумолене

Меко капят листата край мене,

и те сякаш недопроумели

какво беше, защо са живели…

 

Или пък това:

Старецът гледа, още сънен, а вън

нощес е валяло

и, както в детинството, сякаш насън,

всичко е бяло!

Няма за него ни ски, ни шейна,

ни друга забава,

но бяло е всичко. Зима. Още една.

Кой ти я дава!

 

Такива вълшебни стихчета можеше да пише само той. Сега вече никой не може.

През 2010 Валери Петров издаде една забележителна книга, която е най-смешното нещо, писано на български език през последните двайсет години. Нарича се от “Иглу до кюнец”.

Прочетете я, много ще се смеете. Не бих могъл да ви я преразкажа. Само ще цитирам едно бисерче от нея:

ПОЕТ И ПРАСЕ

Един поет, минавайки край кочина,

Чу таз молба, към хората насочена:

–              Любезни хора, тоз ден “Коледа”,

Навярно празник ваш любим е,

но свинският род ви моли да

го назовете с друго име,

понеже коренът му “коле”,

сред нас отколе

поражда мисли – кви-кви-кви! –

сами се д’сещате какви! –

Поетът, чул я, трогнат беше,

Ала пържол’ му се ядеше.

 

Ужасно е, че днес, едва пет месеца след смъртта на Валери Петров, никой вече не говори за него. В държавата на тиквите много рядко се раждат гении. Не можем да си позволим да ги забравим.

Книги от Валери Петров тук

Книги от Иво Сиромахов тук